'Денят, в който мама отиде на небето' от Петър Станимиров – първата авторска повест с илюстрации от художника

Майсторът на илюстрациите и един от хората, оформили облика на жанровата литература в България, Петър Станимиров е познат с работата си по комиксите „Дъга“, кориците на повечето книги на Стивън Кинг и Дийн Кунц, както и редица книги-игри.
След няколко десетилетия, посветени на илюстрацията, легендарният художник публикува своята първа приказно-страшна повест за възрастни, вдъхновена от българския фолклор.

Илюстрованото издание „Денят, в който мама отиде на небето“ е вече на пазара и представлява смайваща смесица между мрак и светлина, приказка за самовили, демони и две деца, зaчeнaти в грях, които трябва да оцелеят въпреки всичко.
Това е историята на Ичо и Раца. Сами и привидно беззащитни, лутащи се в пущинака, те са принудени да бягат от собствения си коравосърдечен баща – свиреп, безмилостен, жаден за кръв и подвластен на древен демон, обсебил душата му. А майка им Славута е cвръхecтecтвeнo cъздaниe, кoeтo cъщecтвувa мeжду тoзи и oнзи cвят. И само нейната светлина може да се изправи срещу вечния мрак.

Вдъновена от славянската митология и родния фолклор, наситена със старобългарски думи и легенди, тази повест е забележителна приказка за възрастни, а стилните черно-бели илюстрации изграждат един магичен и шокиращ свят, в който всичко е възможно.

Странна смесица между тъмната страна на Нийл Геймън и славянски Стивън Кинг, „Денят, в който мама отиде на небето“ пренася читателя на онова митично място между Небето и Земята.

Откъс от „Денят, в който мама отиде на небето“ от Петър Станимиров 

НАЧАЛО

Конят беше добродушен, гламав и завеян. Не знаеше, че е кон. Наясно беше само, че е част от нещо по-голямо, което често теглеше. Знаеше, че тревата се яде, а водата се пие, но интересите му стигаха дотук.
Сега обаче слънцето го напичаше и той лека-полека запристъпва със спънатите си предни крака към близката сенчеста горичка. Понякога забравяше за въжето между глезените си и правеше по няколко смешни подскока, но после пак тръгваше да ситни.

Всъщност бездушната половинка, с която денем бяха едно, представляваше каручка, покрита с чергило – по някои краища им казват фургони, ама стопанката ѝ викаше катун . Но тя наричаше и коня Катър, макар в него да нямаше и грам магарешка семка.
След цяла вечност малки стъпчици слънцето спря да напича Катър и той с благодарност провеси глава към рядката тревица между дърветата, под които се озова. Катунът му тъй и си остана на припек.

ЧАСТ ПЪРВА
ИСТОРИЯТА НА СЛАВУТА

1.
Стопанката.
Наричаха я Славута, понякога само Вута, и беше чергарка . Обикаляше по селата – баеше, знахарстваше, гадаеше, лееше куршум, но хората я търсеха най-вече заради вълшебните ѝ ръце на чакръкчийка .
Дарбите ѝ ги притесняваха и зад гърба ѝ я наричаха вещица, но рано или късно винаги опираха до нея. Тя също гледаше да се държи по-надалечко, защото знаеше всичко за човеците и то невинаги ѝ харесваше. Случваше се от пророкуването ѝ да се озлобят, забравяха сторените им добрини и душите им почерняваха от лошотия.
2.
Славута беше едра жена. Всичко в нея бе някак си по-голямо. Очите, устата, гърдите, задникът. Изобщо, хващаше окото. А пък повечето очи, особено мъжките, направо се залепяха за нея. Но тя беше сербез и пресичаше всякакви щения от корен, още преди първия намек за каквото и да е.
Занаята беше наследила от баба си – не ѝ знаеше името, наричаше я просто „Стара мале“ – и баща си Муто, за нея само „тато“.

В началото тримата с Вута живееха в малко, спретнато къще в края на родното ѝ село. Майка си тя не помнеше, беше умряла при раждането ѝ. Въпреки туй имаше спомен за нея. Не беше сигурна сън ли е било, но когато навърши дванайсет, нощес ѝ се яви светлина и странно познат и мил глас я увери, че говори с майка си. Чак до сутринта Славута, шашардисана, слушаше и попиваше всяка дума.

След тази случка спа три дни и три нощи, а когато се събуди, вече беше друга. Безброй нови неща ѝ пълнеха главата и тя побъркваше всички с най-неочаквани питания. Че беше променена, разбра веднага, защото и Стара мале, и тато ѝ казаха, че говори с гласа на майка си. Знаеше всяка билка какво лекува, ако да не беше виждала повечето от тях, та баба ѝ трябваше да я научи да ги разпознава.

Когато викаха старата при болни, вече ходеше с нея и винаги разпознаваше болестта и знаеше как да я излекуват. За да разбере от какво страда някой, стигаше да се вгледа в очите му. По гънките на дланта узнаваше що за човек седи пред нея. Хората започнаха да се боят, понеже им казваше какво ще им се случи и никога не грешеше.
Тато ѝ Муто, прочут чакръкчия, я научи на кокалите и мускулите – как са свързани, как да ги намества и да ги оправя. Той ѝ показа как да гадае на карти, боб и кокалчета. Като видя колко му е схватливо момичето, и вече си представяше славата и париците, които ще се излеят върху им.

И друго откри Вута – тато ѝ и Стара мале така и не го узнаха. Ръцете ѝ умееха да лекуват, стига само да ги допреше до болното място.
След година стана по-търсена и известна и от баба си, и от баща си. Стара мале грееше, доволна и щастлива – предала беше знанията си на кадърното дете, нея вече никой не я търсеше и по цял ден седеше на припек, отнесена в някакви свои си мисли...
Една сутрин Стара мале повика Вута с пръст и ѝ прошепна:
– Азе съм също Славута, на мене си кръстната.
После целуна челото и ръцете ѝ и задрема, а девойката стоеше коленичила пред нея и, заедно с името, върху ѝ направо се срути огромен товар от нови, неспоменавани тежки истини, та дълго време краката ѝ отказваха да я изправят.
Когато най-накрая Славута успя да се закрепи права, Стара мале промърмори насън:
– Туй беше, чедо...
Вута много плака.
Странно, на другата сутрин тялото на старата жена бе изчезнало, но така и никой не попита за нея.