Как изглежда Северна Корея през очите на чужденеца, описва Би Би Си. В почти недостъпната за журналисти държава туристи се допускат, стига да се съобразяват с правилата. Затова журналистката Джулиет Рикс се записва на организиран тур с гид. Ето нейния разказ:

Седя на одеяло под едно дърво, а усмихнато семейство трупа пред очите ми храна, приготвена на малко барбекю. Предлагам и нещо от себе си за угощението - опаковка шоколадови яйца.

Бащата на фамилията внимателно ги разглежда и ги подава на тригодишния си син. Дълбоко съсредоточено, момчето без подканяне излапва целия пакет. Шоколадът тук не се среща често. Нито пък чужденците.

Правим си пикник в парк в столицата Пхенян - най-изолираният и тайнствен град в света, последният бастион на съветския тип комунизъм и един от най-непредвидимите и опасни играчи на международната сцена. 

Седейки тук в компанията на това сърдечно семейство - което не е било избрано от някой туристически гид или пазач - ми е трудно да свържа тяхната приятелска нагласа, отзивчивостта им и желанието да коминукират с войнствената риторика на правителството.

Гидът ни се смущава, когато го моля да преведе един от многото лозунги, разлепени из Пхенян. На този пише нещо за ефекта от "смъртта на американските империалисти". В групата ни има двама американци. Когато разкриват коя е родината им пред ученици, изучаващи английски език във Великия народен дом на просветата, в стаята се чува как едновременно всички поемат дълбоко въздух. 

Но въпреки това, където и да отидем в Северна Корея, като чужденци навсякъде ни посрещат с уважение.

Парка можем да разгледаме свободно. Има на какво да се насладим.

Можем да посетим Северна Корея само като част от организирана туристическа група. В нашата сме 11 души, имаме трима местни водачи плюс още един за обиколката на английски.

Никой не ни пуска просто да се шляем. Само опитът ни да се отправим към изхода на хотелския комплекс една вечер извън столицата предизвика появата на четирима войници, изникнали от нищото и крещящи във видима паника.

Днес пълният с хора парк е изключение. Разхождаме се на воля.

Докато част от нас си правят пикник, други се включват в игра на дърпане на въже с много пот, смях и "дай пет" с местните съотборници.

Вероятно всичко това е режисирано, но пикникът и играта на фризби с местни тийнейджъри (фризбито донесоха туристите и го подариха на децата) със сигурност не е.

В столицата определено е по-добре от останалата част на страната. Не видяхме доказателства за липса на храна въпреки признанията, че макар да няма масов глад, недостигът на храна остава.

В столицата и токът спира по-рядко, макар че в универсалния магазин, който посетихме, витрините с дрехи, вносни играчки, нови, но старомодни готварски печки, дивани и мегадони не бяха осветени.

Трафикът също е нещо необичайно за Пхенян. Съвсем слаб е, колите са отскоро и почти всички притежания на правителството или военните - но високо над центъра на града забелязах и една самотна реклама на автомобили. Да не би това да предвещава нещо? Изникнали са и нови сгради и детски площадки в ярки цветове. Карането на ролери е последната мания. Нашите гидове споделят, че през последните 4-5 години животът станал много по-шарен. 

Правителството наскоро прокарало път до красивия Пхенян и затова виждаме, както ни обясниха, големи групи "доброволци" да прекарват неделния ден в полагане на паваж и за засаждане на зеленина - семенце по семенце.

Ако обичайно така се прекарват неделите тук, нищо чудно защо хората в парка се наслаждават до краен предел.

Посещаваме и втори парк, където повече се стараят групата да не се разпръсва. Може би прекалено ентусиазирано се смесихме с местните в предния. Учтиво възразявам и ми позволяват да се отделя от групата. 

Има много вино и соджу - традиционна оризова алкохолна напитка.

Музиката се носи из въздуха, касетофоните се конкурират с традиционните флейти и барабани. Музикалата е основно фолклорна и корейска. Не разпознавам западна поп музика. Хората пеят и танцуват. Наблюдавам как мъже и жени, от току-що проходили до старци, поклащат ръце и тела.

В този миг един мъж ме хваща за ръката, придърпва ме към група жени и танцуваме. По-скоро те танцуват. Аз правя жалки усилия да им подражвам. Но кого го е грижа как изглеждам отстрани? Танцувам със севернокорейци в парк и всички широко се усмихваме. Защо не бяха толкова прости и отношенията между правителствата ни?

Още по темата

08/04/2013

Свят

Северна Корея подготвяла нов ядрен опит

09/03/2013

Свят

Северна Корея се изсмя на санкциите на ООН