Последното лято на Словянски курорт

„… усещам,
това е вече последното
жълто-синьо
живо
украинско лято…“

Серхий Горбатенко,
журналист, кореспондент на Радио Свобода

Словянски курорт е знаково място в Донецка област. Курортът е разположен на три езера, които силно приличат на Поморийските солници. Водата е много солена, пясъкът - черен и лековит. Още в далечната 1907 година лечебните води на курорта са получили гран-при на изложение в Белгия.

През изминалото лято Славянски курорт беше кътче нормалност и пазеше спомен за довоенния живот на Донбас. Въпреки това войната е оставила своя отпечатък на мястото - почивните бази са отдавна разрушени.

До основния плаж на езерото Вейсове има паркинг, който не можеше да побере колите на всички желаещи да се порадват на лятото.

Първото, което виждаш там сега, е мобилно укритие. Заради почти постоянната опасност от обстрели на много места и в Словянск, и в Краматорск са поставени такива съоръжения.

След това има място, предназначено за снимки. Има душове, кабинки за преобличане, беседчици, пейки. Павилиончета за надуваеми играчки, дюшеци, бански, магнити, джапанки, кърпи за спокойно и приятно плажуване. Павилиони за храна, напитки и сладолед.

В едно от тях имам много смешна случка. В Донецка област продажбата и употребата на алкохол са забранени, за цивилните включително. Редя се на опашка, искам да си купя кола и сладолед. Пред мен стои дядо, който пита продавачката: „Имате ли круши?“. Аз започвам да се смея, защото видимо не се намираме в плод-зеленчук. Жената му подава нещо в торбичка. Алкохол. Дядото пита дали имат още. „Не. Еди къде си има, само че, там не са круши, а праскови“. Смях се цял ден.

Като се прибрах, разказах на момчетата от армията. И те много се смяха. Питаха ме дали не съм се изкушила и аз да си взема нещо. „Не, естествено. Първо, твърд алкохол не пия, второ, нали ни е забранено“. Известно време питах всички познати в Донбас дали знаят какво са круши и праскови.

Друга история, показателна за лятото в Славкурорта, е свързана със самолет. На плажа сме стотици хора. Група дечица играят, гонят се и се пръскат с водата. Изведнъж рязко спират. Едно момченце, около 5-6 годишно, започва да крещи: „Мамооооо, чувам, че изтребител летиииии“. За съжаление, децата там по звука разпознават не по-лошо от възрастните какво лети. Хората побегнаха към укритието. След известно време, все едно нищо не е било, плажният летен живот се завърна.

Там, на плажа, често се чуват взривове. Веднъж, от другата страна на езерото, се чу взрив, издигна се стълб черен дим. А ние продължихме да лежим под слънцето.

На някои читатели всичко това може да звучи странно. Вероятно си казват: „Да не са луди тези хора, защо са си завели децата там, след като е опасно?“. Ще ви отговоря. В неокупираната част на Донецка област живеят над 200 000 цивилни. В Краматорск, Словянск, Дружкивка и прилежащите им села постоянно нещо лети, нещо се взривява. Атаките са не само всяка нощ, но и през деня. Обективно, усещането за сигурност, ако си например в затворено помещение, е илюзорно. Не по-опасно е да лежиш на плажа. Каквото има да става, ще стане. А хората, останали да живеят там, имат нужда от глътка въздух, малко нормалност, някакъв спомен за мирния живот… Имат нужда да се попекат на слънце. А децата… Те най-много заслужават радости и игри.

Веднъж бях свидетел на следния диалог между момиченце на около четири години и майка му.

Детето: Мамо, много е хубаво това море.

Майката: Не е море, езеро се нарича.

Детето: А какво е море?

Майката: Морето е много по-голямо.

Детето: Аз ходила ли съм там?

Майката: Когато беше в коремчето ми, ходихме на Азовско море.

Детето: Помоли тати и сега да ни закара!

Майката се разплака, а момиченцето отиде да си играе с другите деца.

Недалеч от плажа има детска площадка и площадка с фитнес уреди. На съседното езеро има две къщи за птици. А във водата плуват лебеди и патици. Веднъж ми направи впечатление, че езерото на основния плаж се беше разделило на две – в едната половина плуват хората, в другата – птиците.

С настъпването на есента, както и по нашето Черноморие, хората на плажа ставаха все по-малко. Дали това беше последното жълто-синьо, живо лято?

Вероятно. Фронтът приближава.

Последно или не, беше прекрасно лято. Максимално живо. И максимално запомнено в детайли. Със смях. Сладолед. И плаж. И аз съм благодарна на съдбата, че това лято преживях на Донбас. Благодарна съм за всички залези, които снимах на курорта.

Надеждата умира последна, нали? През 2026 година Славкурорта, както го наричат на галено месните, може пак да ни посрещне със солените си води.

Следете новините ни в GoogleNews