Едно момиче по пътищата на Украйна

Пътуването в Украйна, дори да не е приключенско (ако е далеч от фронта), е интересно и различно от пътуването в България. Първото нещо, което прави впечатление – блок-постовете. Както си караш и виждаш табела: „Внимание! Блок-пост. Намали скоростта. Изключи фаровете. Пусни светлина в колата."

В началото на войната бяха много. Сега, колкото повече човек доближава фронта, толкова повече стават и блок-постовете. Там понякога те проверяват, понякога - не. За изминатите вече над 40 000 километра в Украйна имам събрани няколко смешни истории от тези места.

Близо до Одеса. Спирам.

Военният: Здравейте! Паспорт за проверка.

Аз: Заповядайте!

Военният: Украински паспорт нямате ли?

Аз: Не. Аз съм българка.

Военният: Бесарабска?

Аз: Обикновена.
……………………………

Някъде в Донецка област:

Военният: Здравейте! Военна или цивилна?

Аз: Цивилна.

Военният: Доброволец?

Аз: Актриса.

Военният: От къде сте?

Аз: От България.

Военният: Защо колата Ви е с херсонска регистрация?

Аз: Колата ми е с великотърновска регистрация. Така де, българска.

Военният: А кучето? (Смее се.)

Аз: Всички сме от България. И аз, и колата, и кучето.

Веднъж, на път към позициите на "Азов", още по старото направление, не пожелаха да ме пуснат през блок-поста. Казаха ми, че има обстрел. Обясних, че знам, но и това не ги трогна. Питаха къде отивам. Как да отговоря, като бях предупредена да не издавам местонахождението поради мерки за сигурност. Казвам просто: „Не знам“. Звъня на едно от момчетата близо до фронта. Давам му да говори с военния, който не ме пуска. Разговорът беше горе-долу такъв:

Военният: Разберете, не мога да пусна само' момиче. Вие виждали ли сте я колко е крехка?

Азовецът: Аз много добре я знам каква е. Няма проблем.

Военният: Как да няма проблем? Дори не знае къде трябва да отиде!

Побратимът: Много добре знае, просто не е разбрала, че на Вас може да каже.

Така де, пуснаха ме, нищо, че съм крехка. 

Друго нещо, което прави впечатление в Украйна е, че на повечето места указателните табели са със закрити надписи. Къде просто са минати с черен спрей, къде е написано „Руски военен кораб, иди…“, „Путин х….“, „Към ада“ и т.н.

Веднъж така ми обясняваха пътя:

„Излизаш от Харкив, караш направо. Като видиш табела за руския кораб, завиваш наляво. После караш около 300 километра направо. Като видиш табела „Путин х….“, значи си до Днипро. Там без навигация няма да се оправиш. Като излезеш – караш, караш, караш. Стигаш една голяма табела, където всичко е закрито. Като я подминеш, завиваш надясно. После, като стигнеш табела „Към ада“, завиваш пак надясно. И нататък пътя го знаеш.“

Естествено, нищо не разбрах. Карах си аз. Навигацията спря да работи. Гледам табела „Иди на х…“ и си викам: „Ще ида аз…. Ще ида. Ще се прибера един път в България и няма да се върна повече.“

На много места липсват табелите с имената на населеното място, в което влизаш. В Одеска област ги възстановиха зимата на 2024/2025 година. Преди това, като изключим Татарбунар, не знаех имената на селата, през които минава пътят.

Навигацията също е доста интересна част от пътуванията в Украйна. В днешно време всички сме свикнали, че когато отиваш на място, където не си бил – включваш навигацията и стигаш бързо и лесно. Но тук не е така. Навигацията не работи, когато има въздушна тревога. Има и места, където трябва да си с изключена локация. Това е колкото смешно, толкова и тъжно. Зависи от общото ти настроение. Ако времето е хубаво, не бързаш – просто си караш градско, любуваш се на гледките, спираш до някой парк и чакаш да отбият тревогата и да се включи навигацията. Но има ситуации, в които даже ти се доплаква.

Снимки: Горица Радева

Тъкмо бях дошла да живея в Харкив (градът е по-голям от София), на третия ден отивам до Северна Салтивка (краен квартал) да записвам интервю. Разстоянието от квартирата ми до там е 18 километра. Записах. Тръгнах обратно. Навигацията не работи. Опитвам се да си спомня пътя. Не успявам. Въртя се, въртя се. Тъмно е. Вали дъжд. Не мога да видя на коя улица и номер се намирам, за да се ориентирам по картата офлайн. Решавам, че трябва да изляза от града и на някой блок-пост да попитам военните. И това не успявам. Мисля си, че все ще спре тревогата, поне в колата е топло, гориво имам. И се сещам, че в Харкив е била най-дългата въздушна тревога в Украйна – 48 часа. Карам. Гледам за нещо познато. Няма. Прибрах се… след два часа и половина шофиране в града. Вече повече от половин година живея тук.

Навигацията създава проблем и при пътуване между градовете. Както си караш и изведнъж показва, че си в Лима, Перу. Или в Бутан, или в Непал. Веднъж пътувах от Харкив към Киив. Нищо сложно – караш направо. Навигацията служи да следиш колко път ти остава. Един от момчетата ме пита докъде съм. Казвам, че не знам. „Ако гледаме навигацията – път до Киив от моето местоположение няма.“

В Донбас е още по-интересно. В Харкив – можеш да запомниш поне някакви ориентири, а в Донбас – не. При едно пътуване за ориентир ми служеше спирка - знаех, че като мина спирката и трябва да завия. Карам. Ни спирка, ни дявол. А трябва да завивам. Питам един познат и той отговаря: „Ооо, от две седмици я няма вече спирката“.

Друга особеност на тукашните пътища са мините. В областите, които са близо до фронта или са били под окупация, около пътищата е минирано. Има големи табели: „Внимание! Опасност! Мини!“. Да, но като си от България и си свикнал да спираш до пътя… може и да забравиш. Веднъж спрях, за да си откъсна един слънчоглед. Колите, които минаваха, се разсвириха. Усетих се, че идеята не е добра. Когато караш в тъмното или вали, почти през цялото време си мислиш: „Само да не изляза от пътя…“.

Повечето мостове в прифронтовите градове са унищожени още в началото на пълномащабната война. На тяхно място има понтонни мостове, временни съоръжения, по които колите и техниката минават реката. Точките, където се намират, не се споделят, логично, иначе и те ще бъдат унищожени. Веднъж в Изюм се въртях над 30 минути. И не мога да разбера къде се преминава реката. Звъня на един от военните, той казва, че има две места, да се успокоя и да намеря едното. Ако не – да питам хората. Намерих резервния понтонен мост, който ми се видя твърде паянтов. Тъй като колата беше пълна със Старлинки, реших да не рискувам. Опитваха се да ме убедят по телефона, че нищо няма да стане на временния мост от една Шкода Фабия. Докато не мина тежка техника, така и не тръгнах. След време, с натрупването на опит, съм минавала по хиляда пъти по-паянтов мост, на който едната му част беше във водата. Добре, че шкодата е на дизел…

През септември на гости ми бяха двама българи, единият професионален шофьор - Мирослав Иванов. Тъй като и той кара от границата до Одеса, после до Харкив, след това до Киив и обратно по същия път, го попитах какво би казал за пътищата. Отговори ми: „Като цяло пътищата са в много добро състояние. По-добри от българските, с широки и поддържани банкети. Най-лошият път Днипро-Харкив е нещо като Враца-Видин, с тази разлика, че е аутобан. Най-голямо впечатление ми направи липсата на пътни възли – ляв мигач и минаваш през лентите за насрещно движение. Реверсивното движение в Одеса е нещо, което не съм виждал на друго място. Като цяло съм приятно изненадан. Дори споделих с приятели, че преди да отида в Украйна, през ум не ми е минавало да вкарам камиона там. А сега, ако има товар, бих отишъл. И няма пътни такси!“

Шофирането в Донбас е приключение, в което наличието на книжка, дори и опита по европейските пътища, няма много да ти помогнат. Там почти навсякъде е препоръчително да си с изключена локация. Важно е да си заредиш колата догоре, преди да отидеш, защото много често атакуват бензиностанциите. И никога не знаеш коя работи, коя не и къде ще можеш да заредиш.

Влизаш в тунел от антидронови мрежи, с които е покрит пътят. Те работят срещу ФПВ-и дронове. Останалите – улучват. Карайки, виждаш разрушени села, изгорели коли, камиони, танкове. Дупки по пътя от различни дронове и бомби. Факт е, че ги запълват доста бързо.

Освен това маршрутите се променят спрямо фронта. Миналата година от Одеса до Краматорск, например, минавах през Покровск. После Харкив-Изюм-Словянск. От септември пътят Изюм-Словянск също не се използва от обикновени коли без РЕБ и броня.

В Донбас стават много катастрофи. По няколко причини. Първо, там се кара бързо, за да се намали опасността да те улучи дрон и съответно по-малко време да се намираш на пътя. Второ, хората, които карат ранените на евакуация, също не се съобразяват с ограниченията. Трето, военните карат каквито коли имат (няма годишни технически прегледи, счупена е, стара е и т.н.). Четвърто, има хора, които като чуят силен взрив се стряскат и губят управление над автомобила.

По пътищата на Донбас може да се види всичко. Виждала съм да се дърпат четири коли, една кара отпред, за нея закачена втора, за нея трета, за нея четвърта. Случва се танк да тегли танк. Автомобили без стъкла (включително и предни) също не са рядкост. Има коли, за които се чудиш как изобщо се движат, защото изглежда, че половината кола я няма. Неотдавна в новините влезе случай, в който гумата, с цялата джанта, е отхвръкнала от кола и е влязла в автобус през предното му стъкло.

В Донецка област може да попаднеш във всякаква ситуация. Това лято карах към плажа на Словянски курорт. Основния път – затворен. Обстрел. Както караш, и от двете страни стълбове дим. Реших да пробвам дали ще ме пуснат. Полицая каза – не, не било време за плаж. Ама аз познавам Краматорск добре – минах през града и стигнах все пак до плажа. На връщане ме спира същият полицай и казва: „Ей, упорито същество си. Добрала си се все пак до курорта“. И двамата се смяхме.

Неотдавна разказвам на един от военните как предишния ден без малко да ударя танк.

Той: Искаш да кажеш, че без малко тебе не те е ударил танк?

Аз: Спорно е. Аз влизам в завоя и гледам дулото му над колата. И започнах да му свиря.

Той: Защо му свириш, той няма как да те чуе, а не те и вижда. Просто е трябвало да се махнеш от пътя.

Аз: Е, махнах се де. Иначе щях да го ударя.

Той: Не ти. Той е щял да те удари. Даже можеше и да не разбере.

На кръстовище се е случвало да стоим аз с колата, танк, наземен робот и човек с бъги. Седях и се чудих дали се спазват знаците за предимство, или все пак първо да мине танкът, после роботът, а ние с този с бъгито все ще се оправим.

Над Донбас почти през цялото време нещо лети – дронове (ФПВ, Ланцет, Италмас, Мълния…), управляеми авиобомби, обикновени ракети, бомби, реактивни системи за залпов огън, артилерия. Когато е светло, може и да не ги видиш. Но в тъмното се виждат много добре. Пътувахме веднъж през нощта, а над главите ни – междузвездни войни.

Друга особеност на нощното шофиране там е, че се кара или без, или с много слабо светещи фарове. Още една причина за многото катастрофи.

Каквито и неудобства, приключения, смешки и тъжни неща да има по пътищата на Украйна, нищо не може да се сравни с това да видиш бус, на който има надпис „На щита“. Бусовете, които извозват телата на загиналите. А за свободата и независимостта на Украйна загиват много хора.

Следете новините ни в GoogleNews