В очите на необикновените

Пиша това, когато вече – за пореден път – съм уморена от шума. Шумът не ме побира – аз съм твърде широка за неговите кресливи граници; под шум разбирам всичко онова, което ме заобикаля и се явява един вид смущение: живея на „комуникативно” място и тук двигателите на автобусите са зли чудовища, които бумтят като парни локомотиви, повече отколкото на всяко друго място – така ми се струва. Автомобили с развалени ауспуси, бесни мотори, давещите се едно-друго кучета и дивите деца на съседите от първия етаж… - те вечно са пред блока и в сянката на долу-то приличат на едри квичащи петна – да, петна, а не точки, въпреки малкия си обем. Постоянно подскачащи петна, подиграващи се с крехкостта на моя тих и съзерцателен свят; енергични дечица, които нямат спирачки. Това е моят квартал – изнурен от подскачане и тръпнене в ежедневното, и дори няма да сбъркам, ако кажа банално битие.

Но аз се връщам от друг свят. Изолиран, но жив и адекватен. Свят, който ме стопли – без патос, без емоционални изблици; но не без любов. Свят, който ме стопли, без да прегарям. И когато се връщам, съм в шок. Кой ме постави на това пусто място – сред еснафите, които всеки уикенд пълнят багажниците на колите си с бира и чипс и отпрашват на изток? Разбира се, тук е моят дом. Оглеждам картините по стените – голо женско тяло, риба, портрет, абстракция с цитат от Шекспир… Тези картини са празни, поставени тук. Да, в тях има много дух. Но аз като ценител повече на духа, отколкото на неговите веществени проявления, бих казала сега: тези картини са празни без техните автори. Без техния дух, тяхната осанка, глас, проблеми. Нищо не струва толкова, колкото златото, което тече от нечие присъствие – живо, контактно, реално. И абстрактно понякога.

Когато влязох там, той ме посрещна с шега. Беше гол до кръста, глътнал корема си, изпечен от италианското морско слънце, с тютюнев цвят панталон и удобни обувки. На главата му бяха сложени очилата с характерната им форма – яйце с издължени краища, може би. Очила с диоптър.

Влязох, а тя пърхаше с лека дреха из стаята. Косата й падаше тежко, както винаги, в асиметрична подредба – скъсен едва забележим бретон и плавни къдрици с различна дължина. Гърдите й бяха отпуснати, по-точно непристегнати – широки и едри. Настана лек смут, в който аз се завайках и запитах дали облеклото ми е подходящо за позиране. Носех и други дрехи, но бързо стана ясно, че дългата пола и потникът на райета са излишни; късата пола и блузата с ръкави се приеха добре.

Отворих виното с неговия тирбушон. Отдавна не държа мъжете да отварят виното. Признавам, по-важно ми е бутилката да бъде отворена и виното налято в чаша – по възможност голяма, тънкостенна и със столче, - отколкото голямата суетня около намесата на джентълмена и неговите красноречиви, понякога преиграващи жестове по отварянето. Освен това се научих да го правя сама и смея да твърдя, че се справям.

Виждала съм я да отваря вино – тя първо издърпва с въртеливо движение на ръцете цялата обвивка около гърлото на бутилката, и чак тогава започва да върти тирбушона в тапата; прави това наведнъж и после само се чува „пук” и тапата изскача, докато тя напряга лицето си в гримаси, по-характерни за мъж, който се мъчи да вдигне тежко. Мисля, че след това тя не се занимава повече с тапата и инструмента, на който е забодена тя; вероятно те остават за после, когато ще се заеме с най-голямa внимателност да вкарва всичко в ред.

А ето, той вече говори. При това с невероятно недоволен тон. Той казва, че трябва да има ред и че когато за всяка вещ или инструмент, или пособие, има специално място, тоест, когато има ред, художникът може да работи. Тя му се опълчва с медено-кисел гласец: „Ама то има място! Ето, щипките са в кутията!” Той й противоречи, като отвръща, че не всички щипки са в тази кутия и се получава един леко изнервен, но все пак нежен любовен спор.

Но ще се върна едно действие назад и ще направя една визуална обиколка на ателието. Казват, детайлите са важни. Казват още, че повествованието често изостава по важност в сравнение с безкрайните прекрасни описания. Аз не мога да потвърдя нито едното, нито другото. За мен емоцията и споделеният контакт са достатъчен повод, за да пиша. Особено, когато те са едва обозрими, съвсем недостижими, парят по върха на пръстите, но ги усещаш единствено с фините сетива.

И така, намирам се в стаята, в която те спят. Там също посрещат приятели. Там е компютърът и цялата музика изобщо. Стените са оголени – до тухла, а стената в дъното е обкована с дъски, на които са забодени старата китара на баба му, режисьорска клапа, останала от минал проект, и разбира се, картини. Предимно голи женски фигури. Неговите жени.

Бих искала да се въздържа от коментар, но не защото картините му не ми харесват – напротив. Просто думите, които може да изкаже човек на словото, са прекалено кухи и профански. Бих искала да кажа, че ми харесва – на мен ми харесва! – погледа върху очите, които са също асиметрично разположени, както най-често са и гърдите; че ми харесват цветовете, които той сам прави и са характерни за него – периоди на синьо, периоди на червено… Просто ще кажа, че това, което той рисува, ми харесва, вместо да правя подробен критичен анализ, за какъвто изобщо не съм подготвена. Приемам ги, те действат в мен, подтикват ме към страст, каквато може да изпита само освободеният дух и ме откъсват от бита по ненатрапчив, вътрешно приемлив начин.

За разлика от неговите думи, с които той често заявява, че е над бита: те звучат леко агресивно. Когато той заговори за доброволния отказ от лукс като климатик, например, в тона му се долавя язвителност. Но най-много ме жегва, когато заговори за мен самата – с две думи, за моята независимост и отказа от комфорт, с който ще я постигна. Но тъй като на мен ми се иска аз да съм тази, която мисли, наблюдава и търси контакт – тази, която се наслаждава – ще подмина това отклонение към неговото настойчиво мислене за моя свят.

В стаята на масата има рисунки, които тя е рисувала. С молив върху амбалажна хартия. Тя се подготвя за прием в Академията и именно затова съм тук аз: за да позирам.

‘Трудно се рисуват млади хора. При тях всичко е правилно и ако не го направиш сто процентово правилно, нищо не си направил. Друго е с възрастните хора..’ – говори й той, когато тя прави нейните вече смели и сериозни движения с молива, разкрачена пред листа, който е прикрепен с щипка за импровизирания статив. Може би фактът, че тук няма нито един истински статив, каквито съм виждала да продават в магазините за художнически материали, а само пригодени стари плоскости към дървени стълбички или други подходящи неща, говори за това колко различен е той от другите. Неговото ателие е такова, че на него да му е удобно, но то е и пълно с неговия начин. А напоследък и с нейния. Те са различни от начините на другите: той не рисува етюди, тя го прави по задължение. Той не рисува акварели – днес по изключение работи с акварелна техника.

Докато отварям и наливам виното, той вече е подготвил подиума, на който ще застана, за да ме рисуват. Това наистина е подиум, но аз трябва да седна в бръснарския стол, който той е намерил преди много време в антикварен магазин. Истински бръснарски стол. Аз не идвам тук за пръв път и познавам този стол: веднъж дори, при пиянски купон, паднах върху него и го счупих.

‘Застани в тази, отпуснатата поза.’, казва тя.

‘А така не е ли по-добре?’, питам аз, кръстосвайки краката си и с надеждата въпросът ми да не ги възмути или ядоса.

‘Не’, строго отвръща той и аз се отпускам, съвсем леко облягайки се назад.

Питам ги дали ще мога да пуша и да пия, докато позирам. А тя ми приготвя пепелник, докато той слага постамента за него и за чашата.

‘Моят учител не ни разрешаваше дори да си говорим!’, казва той и показва задълбочен поглед върху стойката ми. ‘Ръцете малко по-назад. Както бяха преди малко’.

Тя работи, а той се намесва дотолкова, че в един момент аз мисля – той е като истински даскал! Пълноценен ментор, той й показва къде да засили, къде да издължи (особено при ръцете), къде пада светлината…

‘Гледаш и преценяваш дали това е тя’, казва той.

Слушаме Адриано Челентано. Дълъг списък от парчета. Зазвучава ‘La Situazione Non E’Buona’ и аз го питам какви са политическите пристрастия на Челентано.

‘Той е кисело старче’, обяснява той, движейки се между мен и нея, вече облечен с риза, но не и закопчана.

‘Тук той казва, че ситуацията с политиката не е добре, с икономиката не е добре, с приятелите не е добра, дори водата му пречи!’

А аз усещам как тихо се влюбвам в тембъра и характера на Челентaно и ми се иска аз да съм онази ефирна и лека (в добрия смисъл) жена в дълга бяла рокля, с която той пие бяло вино на терасата с изглед към необятното. Но бързо си давам сметка, и дори ставам и поглеждам портрета си: аз съм сама, не танцувам на терасата и тялото ми далеч не е елегантно, нито подходящо за бяла рокля и токове. Коремчето ми е издадено, раменете отпуснати, а косата…

И все пак, дори далеч от разкоша, аз съм на фино място. Светът може да бъде и такъв – свободен и щастлив, когато си в компанията на вдъхновението.

Той топи четката си във водата, а после я бърше в розовото парцалче. Тя изглежда изтощена, вече четири часа работи върху този портрет. Моето тяло се схваща от постоянната поза. Но въпреки всичко, бих искала да усещам тази свързаност, това леко едновременно повдигане на вежди, докато се старая да държа брадичката си изправена и да гледам право в главата на пластиката срещу мен. И да съм на мястото си, без да бъда на някое определено място. Просто далеч от шума.

Няма нищо неестествено в това. Той е нежен лиричен поет, моногамен мъж и бохем. Тя е млада и красива по несъвършен начин: защото съвършеното е постижимо, а красотата е невъзможна твърде често. Красота има и между тях – в погледите, в докосванията, в напрежението.

А аз съм тук, за да бъда видяна. В очите й съм това, което е в ръцете й – разбрах това. Неговите портрети обаче са неговите очи. Очите на художника, който търси – непрестанно. И може би винаги ще бъде недоволен. Освен в момента, в който постигне взаимност. Както лятото постига взаимност; сладостното лято, посрещнало копнежите от минали сезони.

Както лятото създава от нас удовлетворени същества. Не е за вярване, но всички сезони рисуват портрети. Лица, които не се повтарят. Тела, отразени в очите му. В очите й. В техните очи – очите на необикновените.

_______________________________________________
При интерес към новата книга на Диана Маркова - романа "...Три, четири" - моля, свържете се с автора на адрес diana.markova@gmail.com.

Следете новините ни в GoogleNews