Театър без лигосъбирателна машина (по Коляда)

Наскоро отново се спуснах в катакомбите на столичната театрална сцена. Там, където на експерименталната, театрална свобода не се налага да се обяснява – да се себеобосновава. Там, където се промъкват постановки и режисьори, които са прекалено искрени за сцените на театралния истаблишмънт - като Боян Крачолов в YALTA Art Room например. Където театър се играе като интимен ритуал вместо анонимен рецитал. Най-малкото заради ограниченото пространство – „като изиграно лично за теб“. И … точно там ме застигна театралното щастие. „Прашка“ на руския драматург Николай Коляда. В I Am Studio режисьорът Йордан Славейков представя собствен превод.

Политкоректността, наложена от къде видима, къде невидима цензура, както и американският стил сценично оплиткостяване напоследък са ми разваляли настроението в не една и две постановки. Тръгвал съм си дори с усещане за изгубено време. От сцената е веела отегчителна прозрачност - предвидим сюжет, които, за да получи субсидия, е бил моделиран политкоректно. По начин, подценяващ зрителя. Издавал е, че роля по пътя му към сцената е изиграла и „лигосъбирателната машина за ухажване“. В „Прашка“ Коляда я разказва като порок на късния социализъм. Машината обаче се оказва упорита историческа константа. Константа, надживяла надеждите за промяна след краха на (пре)зрелия социализъм. Типична за късния капитализъм, колкото и за късния социализъм…

Фотограф на тази всички останали снимки: Марин Кафеджийски

В постановката на Славейков сякаш няма признаци да е влизала в употреба. Това е една от силните ѝ страни. Видях един непосредствен, жив, правдив изказ, който едва ли е само следствие на избраното сценично пространство. В разговор с режисьора узнах, че с поставянето ѝ е осъществил мечта от студентските години. Прочита я в библиотеката на НАТФИЗ. Там в началото на 2000-те от Коляда има единствено „Прашка“. Професорът му, Крикор Азарян, тъкмо го обучава да осмисля и пресейва драматургични текстове. Пиесата на Коляда оказва се резонира със светоусещането на бъдещия режисьор. Решава, че трябва да я постави на сцена. През годините неведнъж тук и там опитва. На косъм е да я реализира в Народния. В крайна сметка съмишленици така и не се намират. Докато … не се стига до осъществяване в I Am Studio.

Поставяйки Коляда, Славейков вече показва смелост. Войната в Украйна създаде една такава особена бъркотия. Да представиш руски автор - независимо добре, средно или слабо – вече е … малко геройство. Добре че в Сфумато проф. Маргарита Младенова и проф. Иван Добчев още бранят Чехов и Достоевски от конюнктурата. Къде гласно, къде негласно, геополитическа истерия натиска руското да бъде стъпквано. Най-добре … изскубвано с корен. А как класиците - като Чехов и Достоевски - може да са военен хибрид на Путин, не се сещам.

Опитвам се обаче да се сетя, дали към американските и западноевропейски драматурзи, които навремето ни бяха прозорец към техния свят, мракобесният соц се отнасяше също толкова радикално. Оставям друг да отсъди, защото по онова време вече живеех в Западна Германия и, признавам, малко ми липсва личен опит.

Чудя се обаче, ако така продължаваме, как ще спечелим Новата студена война, която с надменност си навлякохме. Предишната Западът спечели с ценности: възможност за реален избор в плурализъм, човешки права и свободи – най-вече свобода на словото, равенство пред закона. Спечели я и с превъзходство в материалното благосъстояние на гражданите си. Материалната преднина в световен мащаб полека-лека я губим. Ценностите ни се формализират. Ето това наистина успя хибридникът Путин – чрез престъпната си война да ни навре в очите, колко ценим собствените си ценности. Докъде сме ги оставили да залинеят. Докарали сме я до там личности като Доналд Тръмп да ни изглежда като ангел-спасители. На какво можем да разчитаме тогава…?

Николай Коляда пише „Прашка“ в 1986 г., в горбачовата епоха на гласност и перестройка (бълг.: „преустройство“ – б. а.). Да не би и днешният Запад да има нужда от гласност и перестройка? Не една и две водещи личности от времето на неговия разцвет – леви, както десни - намекват за това. Колкото и атавистичен да изглежда новоизбраният американски президент с лозунга си „America First!“, той освен с него идва с много повече. Идва например и с обещание за развенчаване и преустройство на дълбоката държава. За спасяване на демокрацията от корумпиран елит. За възстановяване на загубена свобода на словото. Колкото и неблагонадежден да изглежда Доналд Тръмп откъм спазване на обещания, не можем да не стискаме палци.

Че във вражеска Русия, особено след началото на украинската инвазия, нещата били още по-зле, отколкото при нас, не бива да ни е утеха. За разлика от нас тя все пак е в състояние на гореща война. А и нали на Запад Русия винаги се дава за пример, как не се прави…? Йордан Славейков споделя, че дори Коляда - който да не забравяме е потомствен украинец - не е застрахован от репресии. Въпреки че е един от най-големите в съвременния руски театър. Въпреки че съзнателно не коментира войната. Негово ежегодно турне в Москва било наскоро отменено, разказва ми Славейков, защото в трупата му играел актьор, изразил мнение против „специалната военна операция“.

Коляда пише „Прашка“ по истински случай. По разказ на приятел от юношеството, живял в малък, тъжен, провинциален град. Действието се развива в СССР в началото на 80-те… Момчето мечтаело да се измъкне от теснотата на родното градче. Мечтаело да опознае красивия, голям свят. Вместо това, някъде в осми-девети клас, съобщава му то, се влюбило в инвалид. Красавец без крака. Правили секс. Чувствало се ужасно за случилото се. Коляда е сразен до сълзи. Три дни е в ступор. В следващите три дни написва по чутото пиеса. Нарича я „Прашка“. Моли момчето да я прочете. То потвърждава, че действието в пиесата е близко до истинското преживяване.

Коляда представя „Прашка“ на драматургичен семинар в Москва. Участниците в него, предимно наложени съветски писатели, са потресени. Отнася купища критика. Вечерта обаче му се обажда Людмила Людицкая – в последствие първата жена, удостоена с така наречения „Русский Букер“. Успокоява го, че спокойно може да умре, защото вече е написал най-важната пиеса в живота си. Кратка биографична справка. Людицкая описва себе си като еврейка, приела християнството. През 2022 г. открито се обявява срещу нападението на Русия в Украйна и емигрира в Германия. На 1-ви март 2024 година е обявена … за чужд агент.

Людицкая дава „Прашка“ на големия украинско-руски режисьор, родения и израснал в Лвов Роман Виктюк. (Седем години по-късно, през 1996 г., той създава московския „Театър Роман Виктюк“ - „Театр Романа Виктюка“). Силно развълнуван от текста, решава да го постави в САЩ вместо пиеса на Тургенев. Премиерата на „Прашка“ е през 1989 г. в San Diego Repertory Theatre. Коляда съзнава повратна точка в живота си. От днес за утре съдбата го е превърнала в съветски драматург, игран на американска сцена. А СССР още дори окончателно не е рухнал. Преди това текстът на пиесата отлежава години наред в чекмеджета на московски режисьори и театрални директори. Изведнъж всички се интересуват от „Прашка“ и нейния автор. А Коляда и до днес съветва учениците си по драматургия, първият им текст задължително да предизвиква скандал, който да отвори вратите.

Коляда определя „Прашка“ като една от най-искрените си творби - които са над сто. По-добре би било да бъде четена - не играна, смята той. Ако обаче бъде играна, пиесата изисквала особена емпатия от актьорите, дори да не са с хомосексуална ориентация. В своята версия в I Am Studio Йордан Славейков я постига. На премиерата развълнувана публика го награди с дълъг аплаус.

Всъщност „Прашка“, сътворена в залеза на СССР, е една вечна пиеса, непринадлежаща на конкретен исторически контекст. Тя е разбираема и актуална днес, колкото е била в края на 80-те. От разговора с него разбрах, че Славейков опитва да разкаже в пълнота забранената любов. На фокус е хомосексуалният изблик между трийсет и пет годишния инвалид без крака и деветокласника, разказал случката на Коляда, който в славейковата версия е на осемнайсет. Режисьорското послание е за смелост и готовност да посрещнем любовта такава, каквато и когато съдбата я поднесе. Да повярваме, че е възможна, колкото и невъзможно да изглежда проявлението ѝ. Да не се обричаме на безлюбие с мнителност, предразсъдъци и малодушие.

Освен този акцент обаче, видях творбата на Коляда да се разклонява в други важни екзистенциални наблюдения. Те я правят особено интересна. Превръщат я в мащабен бекетов опит върху обречеността на човешките взаимоотношения. Така „Прашка“ надскача ограниченията на любовната парадигма. Да, плътското привличане е важната част от общата страст, която човек развива като мотивационна енергия за престоя си в света и общуването с другите. Но … е само част.

Коляда - а заедно с него и Йордан Славейков - разполагат действието в мизерната квартира на инвалида без крака. Пустота и разпад царят там, от които инвалидът опитва да се спаси с безспирно пиянство. Има нещо от подземието на Достоевски. Въпреки че разказва конкретна история, сцената се превръща в прототип - в тълкувателна метафора на съществуването въобще. Пред жестоко наказания от съдбата инвалид другите две действащи лица - младежът и съседката – губят свян. Като да ги е омагьосал. Свалят маските, които носят навън за пред хората. Разголват душите. Стават себе си. В някакъв момент телесните образи на сцената неусетно са се трансформирали в сенки. Сякаш не актьори от плът и кръв, а нетленните им души разиграват действието. Принос имат видео ефектите на сценографа Теодор Киряков. Душите разкриват, как като в ада животът е попарил копнежите и мечтите. Инстинктивно продължават да се търсят. Доближават се една друга с надежда да утолят дълбока, мъчеща екзистенциална жажда. Разочаровани осъзнават, че, намирайки се, жаждата не е утолена. Напротив – нараства! Става непоносима!

След като намекнах за Бекет, да обърна внимание на паралелни тълкувания в „Последната лента. Не аз“, която проф. Добчев майсторски поставя в Сфумато, и „Прашка“ на Коляда. Щастието е вечно около нас - на една ръка разстояние. Проклети сме обаче да остане мираж. Дори и след многократни сбъдвания, оказващи се недосбъдвания.

Николай Коляда влиза дълбоко в човешкия копнеж. В човешката мотивация. Може го като малцина. Без оценка. Без присъда. Само намеква, че копнежът е всъщност неподвластен на човека. Донесен и отнесен от съдбата. Копнежите в постановката са вълни в прибой. Засилват се към другия като към бряг. Самоосуетяват се. Размиват се. Попиват в пясъка… Оставят горчилка в гърлото. Тръгва омраза. Тръгва завист. Подсъзнателно се зараждат импулси за умножаване на злото. Добри намерения стават пъклени проявления. Заглавието „Прашка“ идва от прашката, с която инвалидът на случаен принцип чупи хорски прозорци. За да … отмъсти на съдбата.

Не бива да забравяме и протеста срещу войната, вмъкнат между редовете. Не срещу конкретна война, а срещу всяка. Както срещу реалната, така и срещу менталната. В повечето версии, играни по света, инвалидът в пиесата е ветеран от Афганистан. Осакатеният във военни действия млад мъж сам по себе си е кошмарът, който е подложка на цялото действие. Кошмар, сходен с емоционалната войната, която героите не могат да прекратят помежду си въпреки взаимното привличане. Въпреки нуждата един от друг. Война несекнала дори, когато, съблекли суетите, остават само по души. 

„Всички лъжат, всичко е лъжа“, е уводната реплика на инвалида, с която започва действието. Добрият театър е измислица, но не лъжа. Особено, когато стига на сцена без помощта на лигосъбирателна машина…

Следете новините ни в GoogleNews