На кафе в писателското кафене

Спирайки на това място до градинката на бул. „Цар Освободител“ и ул. „Г.С.Раковски“ до Руската черква, винaги се сещам за една призрачна сграда от близкото минало.

Неволно се замислям, дали ако тя не беше почти тайно съборена през 1977 г., днес нямаше да притежаваме една от най-ценните реликви на София. И то такава, с каквато могат да се похвалят почти всички други европейски градове.
За съжаление я няма. Иначе това можеше да бъде двуетажното кафене „Цар Освободител” намирало се на едноимения булевард, повече известно всъщност като „Писателското кафене“.

Било е точно там - на ъгъла с ул. „Раковска” срещу Военния клуб.

Помня го бегло, но когато бях 3-4 - ти клас, минах след училище (руската гимназия на ул. „Аксаков“) по обичайния си маршрут към къщи и с учудване установих, че е изчезнало. Буквално се беше изпарило.

Явно съм нацелил момента след светкавичното му няколкочасово разрушаване (чак след години разбрах, че е станало буквално рано сутринта). И така минавайки заварих само момента на бързото разчистване на последните тухли и греди.

Днес терена под кафенето е безлюдна градинка.

Някога, но не толкова отдавна, двуетажното здание е било може би най-известното място за интелектуални спорадични или уговорени сбирки на всякакви творци в София между двете световни войни.
Конкуренция на подобни заведения не е липсвала, което си е най-естествено.

Ако вземем „Български Алманах“ като източник на информация за по-ранен период (от 1897 г), то на страниците му се изброяват 42 кафенета и 11 кафе-аперативи в София.
Без да смятаме изобщо кръчмите, пивниците, винарните, клубовете или по-луксозните заведения в новопостроените големи хотели.

До откриването на кафене „Цар Освободител“ ще минат още няколко години, но пък през тях и конкуренцията също ще набъбне няколко пъти. Въпреки нея веднага след създаването си, кафенето остава като че ли най-известното и до днес културно средище.

Както казват старите търговци, за дюкяна най-важни са три неща: мястото, мястото и на трето място пак мястото.

А сладкарницата с нашумяла слава е заемала стратегическо местоположение: кръстосаната пешеходна зона е във всички посоки: тротоара по ул. „Г.С. Раковски“ и Царския Дворец, бул. „Цар Освободител“ с потока от навалица идваща от Народното събрание или Софийския университет.

Станало е любимо място за раздумка между приятели и опоненти, за кратки срещи на по чаша ухано кафе, крака отмора след разходка из улиците на безброй писатели, поети, архитекти, университетски професори или други актуални за времето си личности.

Талантливи журналисти с остър език (каквито напоследък почти не са останали), художници, отнесени професори и разсеяни академици за които цялата суета на света е без никакво значение - всички те са имали своя запазена маса там в кафенето.

Именно тогава, което е не толкова отдавна, неизчерпаемия оптимист и генератор на добри идеи Добри Немиров е присядал на масата на замисления и почти винаги леко мрачен Йордан Йовков.

Приятно ми е да узная от спомените на Георги Тахов, че за учудване на останалите посетители и колеги, двамата са имали някаква закачка да си говорат на турски език, който са владеели повече от отлично.

Йовков е знаел стотици поговорки, а между третото и четвъртото кафе с коняк, Немиров му отвръщал с разработване на мигновени техни нови кратки версии, или стихотворни смешки.

Бях срещал някъде из десетките книги за живота на поета Яворов, как през добрите си дни е посещавал Писателското кафене почти всеки ден.

Една сутрин видял отвън залепен некролога на прострелялия се с револвер заради жена млад негов колега Димитър Бояджиев.

Яворов огорчено упрекнал съдбата на талантливия поет, без да подозира, че и неговата много скоро ще е подобна.

В същото кафене, минал с четническата си униформа като „на прощаване“ когато заминавал за Македония. Малко по-късно във времето, вече с белег на слепоочието си от опита за самоубийство, смазаният от съдбата и обстоятелствата Яворов за последен път влезнал в Писателското кафене.

А много скоро, тъкмо там, където е бил некролога на Бояджиев, ще залепят и траурната вест за кончината на обичания от всички Яворов...

Ако сега вляза в кафенето, ще закача бомбето си на старата дървена закачалка до бастуна на бай Асен Златаров.
Ще поздравя околните посетители с едно дружеско кимване с глава. Премятайки пардесюто си през дясната ръка ще се насоча да седна нейде към витрината откъм ул. Раковски.

Стигайки до тази част на заведението, вежливо ще попитам за свободно местенце сътрудника на „Златорог“ Йордан Стубел. Ще бъда любезно поканен от него да седна на съседния стол, защото той тъкмо ставал, тъй като бързал по работа в редакцията. Ще му благодаря и още преди да съм седнал,ще поръчам кафе ала турка на приветливия келнер Ваньо.

Прощавам се със Стубела и започвам да се оглеждам за познати лица.

Забелязвам до мен през две маси красивата Багряна в компанията на Ана Каменова.

По-нагоре с гръб седят Дечко Узунов и Маша, отстрани до тях е професор Петр Бицилли, с когото спори друг посетител, чийто гръб не мога да разпозная.

До тях виждам стоящия и усмихнат оригинал Асен Белковски, с пепел от цигара мощно поръсена по ревера му.

Ето го и драгия Елин Пелин, който трескаво търси шапката си измежду десетките окачени и за кой ли път ги взима, оглежда и връща на мястото им. Келнера Ваньо му подава неговата, оказва се, че тя не е била там където изобщо я търси, защото я е забравил на масата, на която е седял.

Пелин слага край на претърсването, слага шапката на главата и излиза.

Отмествайки фигурата си пред закачалките, виждам до входа една по-голяма масичка, на която е седнала Яна Язова. Тя е в компанията на един архитект, същевременно много талантлив писател - Чавдар Мутафов. Май е той, доколкото го разпознавам от моето недалечно местонахождение, но без очилата си. Професор Александър Балабанов отсъствува, ала дали пък няма да изревнува Яна когато някой му докладва на ушенце, че любимата му днес е била там в мъжката компания на архитекта? Кой знае...

От другата страна, периферията на зрителното ми поле запълват сгъстено седналите художници Никола Танев, Борис Денев и Иван Пенков (бащата на Джони Пенков). Последният скицира нещо на проста амбалажна хартия и току го показва на седящия на съседната маса Константин Щъркелов, който почти изобщо не поглежда към колегата си, сякаш не го интересува това което рисува. Щъркелов е съсредоточен да гледа нещо през витрината навън.

До тях е и скромния Илия Бешков, който също драска нещо, но не на амбалажна хартия, а по празните от текст полета на едно френско списание. Скулпторът Андрей Николов, философа Спиридон Казанджиев и много, много други скромни посетители също са тук.

Сещам се, че всички описани по-горе присъстващи, разбира се с изключение на моя милост, са изобразени със завидно чувство за хумор от Александър Добринов в прочутия му шарж за кафенето от 1935 г.

В него се вижда всичко това, което се опитвам да ви пресъздам – как едновременно оживено говорят, спорят, пушат цигарета, димят с не по-малка страст лули или пури, тук-там се дращи върху попаднали листове, избистрят се нови идеи, и се отхвърлят тия що са родени дори преди десет минути.

Има и някои хора присъстващи без да обръщат внимание на всичко заобикалящо ги. Просто седят замислено сред пушека и глъчката. Щях съвсем да забравя как измежду тези петдесетина прочути интелектуалци, присъстващи ежедневно, пъргавите келнери Иванчо и Коста виртуозно носят таблите си с напитки и чаши. Досущ като скиори от гигантски слалом в Гармишпартенкирхен те грациозно се плъзгат между масите, като едновременно с това приемат мимоходом нови и нови поръчки, включително и тази за моето второ кафе с малък Метакса три звезди.

Разгръщам свободния, оставен наблизо вестник и веднага на втората му страница попадам на интересна информация за преустройството на кафенето. Там намирам и важно съобщение, оградено в украсена с вълнисти детайли рамка. Това е „Разрешението от общинските власти“, което се отнася за новите рекламни обявления на кафенето. Посочено е колко струват за година и най-важното - къде точно отвън трябва да са окачени от собствениците. Там пише тъкмо за това, за което ви разказвам сега, както и че първоначално в писателското кафене се е влизало откъм ул.”Раковска”, но сега ще се преустроява според новия публикуван в газетата план и общинско одобрение.

Пише, че отначало къщата всъщност е била жилище, а малко по-късно долния етаж е бил даден под наем за „Изложбена зала“. Според информацията по-надолу в колонката във вестника, големите стъклени витрини на първия етаж можело да се затъмняват с брезентови тенти (козирки, нещо не толкова вече рядко срещано за времето си). Разрешавало се обаче, по парижки маниер, още през пролетта въпросните тенти „да ся разпускатъ и опъватъ за да пазят от пръските дъждъ“.

Пазенето от дъжд явно ще е за скъпоценните глави на множеството посетители, подредени отвън по малките масички.

Гледам снимката на височайшия първи собственик.

Под нея чета, че кафенето е открито през 1908 г. откъм партерния етаж на постройката на господина Тодора Ив.Балабанова. Узнаваме, че пръв съдържател от 1908 година е македонец, някой си Коста Стоянов. Македонецът всъщност се е завърнал след неуспешно скитане из Америките в старата родина, и веднага нарекъл своята кафе-сладкарница „Цар Освободител“ в чест на руския император, за когото толкова много е слушал и чел във възторг по време на емиграцията си отвъд океана. С разбито здраве македонеца обаче много скоро умира и новосъздадения бизнес се продължил по инерция и с издръжката от брата му Иван заедно със съдружника Илия Угрев (споменаван в някои източници и като Югрев).

Извън прочетеното в днешния вестник, правя извода, че явно двамата нови съдържатели много бързо са преценили с търговския си усет, че по-добре е да се дава на вересия почерпка с кафе или чай, но за да може да се застояват повече прочутите писатели и художници. По-добре на вересия, отколкото при появяването на прага на заведението да ги плашат с високи цени или непрекъснато напомняне за натрупани дългове. От същата търговска страна това с тези известни посетители пиещи на вечен кредит си е голяма, даже огромна безплатна реклама на заведението, защо пък не?!

Четейки и други спомени, засичам, че кафе-сладкарницата трябва да е била обособена като две помещения, на различни нива.

Така го описват всички посетители, оставили писмен спомен и минали там през добрите му години.

На долното ниво, от едната страна е имало окачени снимки на родния град на собствениците - Костур, от другата са закачени големи огледала за да се дава обем на помещението. Масичките трябва да са били кръгли с мраморни плотове и дървени столове.

Предлагало се е обичайния вносен чай, разни приготовления на виенско и турско кафе, домашни сладоледи и някои оригинални версии на изискани виенски сладкиши. Само там са се приготвяли прочутите кафета „синджирлии” пипнати от стария опитен кафеджия бай Стоян.

Всъщност, някъде по спомените на милия Драган Тенев, намерих информация за тайната на синджира (мехурчетата около ръба на чашата) на прочутия кафеджия.

Според Тенев, той изглежда е помагал за появяването на вълшебните мехурчета по изкуствен път, сиреч с една проста сламка, с която духал в чашата с кафето за да могат те да се образуват преди сервирането. Ето ви търговски трик и похват за да сте с едни гърди пред конкуренцията.

Изпивам си коняка и потеглям навън.

Мога да обобщя, че така през следващите няколко десетилетия неформалното писателско кафене с име „Цар Освободител” се е превърнало и ще продължи да е абсолютно независим, но неофициален клуб за софийската интелектуална бохема.

Такива места може би всеки от вас в пътуванията си е виждал из западна Европа и след като прочете тези редове ще може да направи сравнение за себе си.

По-късно, в епохата на социализма писателското кафене е превърнато в сувенирен магазин, а на горния етаж са се помещавали незнайно какви безполезни административни канцеларии. Все пак дори тогава славата му на старо интелектуално сборище не е била съвсем изстинала.

Съвременниците на предсоциалистическите плодотворни години за българската култура, говорят за това свято место като за един носител на онзи неповторимо интересен европейски дух, витаещ и досега от виенските или парижки заведения от този ранг.

Мисля, че дори в днешните ни свят и мироглед, кафенето на писателите продължава да заема своето почетно място и да стои като един велик символ на онази епоха, в която са се срещали, майтапили, огорчавали един друг, писали, завиждали, спорили всички тези велики творци.

Днес остава само спомена за това, а сградата я няма.

Какво да се прави, нищо не е вечно. Дори ние не сме вечни.

Следете новините ни в GoogleNews