С един крак в Непредставимото

Бързейчета сладост пълзят по телата. Мускули неудържимо потрепват. Стягат се – отпускат. Воля притихва в екстатично безволие. Кой е тогава двигателят? Предметност губи очаквана твърдост. Като да е ефимерност. Въздушна конвулсия. Актът току що свършва. Свършил ли е? Свършва ли такъв акт? Какво е продължителност, променливост, време? Хераклитовата река пресъхва ли? Спря и заприлича на заледен водопад. Времето свенливо се оттегля. Извинява се, че дълго му се налагало да лъже. Било параван - не вечност… Запречвало пред погледа Цялото. Неизразимото. Несътвореното. Онова, което сега се открива на сетивата. Или на интуицията? Или може би дори на инстинкта? Странно! Като винаги да е било там…

Къде се дяна фокусът? Яснотата? Треперят колони на знанието. Зидани с хилядолетия колони. Зидани с технологии. С находчивост. Поколение след поколение. Сега треперят като бедра в оргазъм. Пука статика. Разум блажено се свлича. Контури се гънат. Контрасти избеляват. Цветове престават - космическо цветосмешение. Затова пък сенки светват. Светлина размива дуалност. Яркост заличава противоположности. Без противоположности спира логика. Без логика спира знание. Знание оказало се … незнание. Като в съзерцание на пустинник. Като в озарение на исихаст. Вече няма две. Остана Едно…

Диалектика се чуди кой я е измислил и какво е имал предвид… Докато се чуди, спихва. Като добре размесен, рядък, епистемологичен мармалад. Изтича на неправилни струйки без да остави следи. Като никога да не е била. Снежнобял екран е станал съзнание. Или безсъзнание? Заблуда, подпирала живота, е уязвена. Прави отчаян опит да се укрие. Безполезно... Вдига ръце и се предава. Става белота. Тази ослепителна, снежнобяла, екранна белота! Какво от тук насетне ще значи съществуване? Какво смисъл? Какво мисъл? Без заблуда не е блудно, но не е ли … безразсъдно? Всичко е толкова ново. Говорили са за него – особено той. Представяли са си. Налучквали са в непрогледното с фантазии. Но … на живо е несравнимо.

Опожарен е въпросът „защо“. Като пиезокристали, телесни конвулсии го запалиха. Разлизаха го либидни пламъци. Остана купчинка пепел. Ражда се нова сетивност. Сетивност отвъд въпроси – сетивност на отговори. Мечтали са я, но успя да изненада. Нахлу неочаквано. Като неканено щастие. Като неутолима възбуда. Откъде се взе правото ѝ да подпалва…? Всъщност тя не руши. Защо ѝ е? Нравът на тази сетивност е пасивност. Нехание за влияние. Несътворено отмива преходно. Далечно доближава. Става интимно духом. Че то винаги е било наоколо! Защо е наричано тогава „Далечно“…? А къде се дянаха правата и правилата - цялата човешка свързаност? Изгоряха. Умориха се да служат за подчинение. Разбраха, че са надживени. С готовност станаха гносеологична пепел. Плодове на разум прекрасно горят и обилно пепелят. Негоримо е само съществуването…

Изгоря и чувството за вина. Толкова дълго стягаше гърлото. Толкова дълго спъваше ума. Сега се отвориха шлюзове. Нахлува будна невинност. Излива се в телата като непозната свежест. Разпуска. Разкрепостява. Обезволява. Подобно на магическия сюрреализъм на художника Григор Велев. Григор праща мравки на разум, за да не буди новородено. Или преродено? Или още неродено…? Кой знае, освен може би … мравките. Без подпираща заблуда забрани губят опора. Невинност без повинност… Едно се прояснява. Спасителни са усещания, които героически гинат. Без съображения. Без стратегия. Без тактика. Без формули и алгоритми. Без бинарни тълкувания за социални признания. Скачат от окопите право срещу откоса. Няма значение, кой стреля. Важно е, че улучва. Куршумите разбридват его. Тръгва нишка на безстрастие. Слой след слой – като в ибсенова луковица. Разбридване до достигане на празното в средата. Важното. Будната невинност…

Дали новата сетивност е „метафизичен прелом“? Като в „Елементарни частици“ на Мишел Уелбек? Защо му хрумва Уелбек, като всеки филм на Тарковски е несравнимо по-красноречив…? Знае ли Уелбек наистина нещо за преломи или е …обул обувките на някой батко? Празнота и тишина наместо усвояване и резултатност. За това настоява новата сетивност. А какво да правим с нашата Западност…? Празнотата и тишината винаги са били сянката на дуализма. Сраснат с него контрапункт. Контрапункт на западната логика. На … „здравия разум“. Сянка, заличаваща граници. Спояваща „разделено“ от човешкия ум, което, винаги сме се досещали, че е a priori неразделимо… Говорили са ни, че в платоновата пещера сянката изопачава. Сянката на дуализма напротив – прояснява... Целият будизъм, целият адвайта хиндуизъм, цялата ислямска и християнска мистика са покани за засенчване на ум. Покани за засенчване на външни дразнения. Покани за чакалнята на Непредставимото…

Какво друго е теозисът – православното обожение? В тиха, празна чакалня безмълвно чакаш. Сам. Докато те повика. Кое би повикало ли? Съдботворящо Непредставимо. „Съдботворящо“… „Непредставимо“… Какви непохватни думи. Недодяланици. Изопачения на значения. Като всички думи. Речта отличава ли или заличава човека от другите видове…? Как да е понятен теозисът на Уелбек – дете на католическа Франция, в която Декарт се провикнал „cogito, ergo sum“…? Ирландецът Бекет до някъде осъзнава неловката ситуация. Дава надежда. Доказва, че и Западът може небинарно. Преди него и германецът Шопенхауер. Техният упорит, западен, „научен“ атеизъм пресъхва. Остава… траур. Черногледство. Песимизъм, скептицизъм, нихилизъм. А може би всички взети заедно? Достоевски го предсказва. Накрая им остана единият … квиетизъм. Разбраха и упанишадското tat tvam asi…

Пореден оргазмичен пристъп блъсва сетивата. Наежва кожата. Приятно замъглява погледа. Пред вътрешното око някой смътно маха. Някъде на хоризонта. Много далеч. Махат сенки от огнено балконче в ада. Смътно се виждат Хегел и Фойербах. До тях Аристотел. А - и Уилард Куайн! Безпомощно махат за помощ. Късно е, а и прекалено далеч. Заблудата, подпирала живота, съвсем се саморазпусна в снежна белота. Любопитство ли отвежда в ада? Логика ли? Наричат го бяс. Липса на усет. На въздържание. Прибързана, безогледна самонадеяност, готова да окалпави, за да изпъкне. Съдбовна непригодност за празнота и тишина… Горящото балконче залязва в Черната дупка на Млечния път. Или залязва Млечният път? Или Черната дупка? Взаимозалез. Едно-в-друго. До прояснение. До отмяна на близо и далеч.

Запъхтени са. Дишат учестено. Ритмично, но слято. Дихателно двуритмие минава в едноритмие. Цялото познато катурнато с главата надолу. Или с главата встрани? Или по диагонал? Има ли значение? Новата сетивност е безориентирна. Безопорна. Безоснователна. Логика догаря. Като лумнало стърнище. Подпалва речта. Само как гори речта! Зрелищно. Отделя толкова топлина. Пръскат семантични искри. Пука овъглена граматика. Калории разрешават апории. Много се е насъбрало в речта... Издимяват епохи. Усещат, че с всяко издишване като цигарен дим излиза и от техните гърди. Теореми и аксиоми на предци и съвременници като бензин разпалват невидимия огън. Глупост действа като кислород. Огнени езици се вият. Лизват несвободата - повелителка на досегашно. Впримчват я като с ласо. Тя прави последен опит. Панически крещи, че винаги била измислица. Че не е нужно да ѝ се причинява. Късно е. Става на ситна пепел. Почти толкова ситна, колкото на рутината. Духваш - лети. Дребномислие и дребнодумие. Лети без дори да докосне снежнобелия екран. Словото. Искрящото бяло…

Чудото вече не е чудно. Буднина. Всъщност самонадеяност е да се изперчиш на чудо. Като да предизвикаш на дуел и излезеш с вързани очи. Само късен капитализъм все още сънува нелек сън. Или се разсънва? Сънува кошмари. Битие, неопределящо съзнание. Гносеология без дуализъм. Материята - въздушна конвулсия. Сънува антагонизма, страха и подчинението напълно прозрачни на фон от снежнобял Екран. Стряска се насън, а изтляваща физика не може да го облекчи с последни, логични, научни открития за чудото. Квантовият скок е закъснял. Не предпазва и тя да издими. До пълна прозрачност на фон от снежнобял Екран. В безцветие изпада цветът на страха.

Прояснява се. Чудо приляга на Непредставимо. Както щедрост на любов. Щедрост е знак за Любов. Чудо знак за Непредставимо. И двете - съзряване за … еротиката на съществуването. Изведнъж им се струва толкова разбираемо. Като думичката „мама“ при проговаряне. Разбираш, че обичаш, когато даването стане по-голямо удоволствие от вземането. Когато облекчава либидна нужда. Дадено от Непредставимото се оказва не твое. Оказва се дадено за преотдаване – отвъд мое и твое. Затова тайната на оргазма е в отдаването. Тайната на Непредставимото в чудото. Не се ли мъчи незрелият? Срещу течение от лекота…

Зърното ѝ опира в бузата му. Той инстинктивно промушва бедрото си в нейното междубедрие. Ноктите ѝ молително драскат гърба му. Нежно. Като въздишка, която е лъхнала в ухото му. Сливат се пулсове. Взаимно поглъщане на ритми. Уеднаквяване на честоти. Изтляват. А кръвта? А червеното? Нима е безкръвно измерение? Будна невинност? Роса, избила по кожата размива. Отмива, но не гаси. Капчици безтелесна пот се изнизват като топченца от наниз. Безтелесни топченца, разнесли безтелесна страст. Плът безшумно се стапя. Невидимо пепели. Изтлява в безбрежие. В неразличимост.

Две? Едно? Редицата на числата догаря заедно с логиката. Колко лесно се диша без числа… Светозагуба или светооткриване? Самозагуба или самооткриване? Тя отваря помътнели от страст очи.

- А сега? – проронва почти без глас в ухото му. Страст и страх равновесно присъстват в погледа. Или е равновесно безстаршие?
- Точно както го мислихме – казва той, сакаш е неин втори глас. Или ехо на гласа ѝ? - Човешкото има връх. Върховна способност. Не са ни лъгали. Разумът наистина е съвършен. По един единствен начин. Може да осъзнае своето несъвършенство. И … да отпусне, за да види.

Следете новините ни в GoogleNews