Супа от петел

Николай Братоев-Крижицки Последна промяна на 07 март 2022 в 17:45 9941 0

Снимка Личен архив

Милата баба Вера беше елегантна до самия си край. Висока, снажна, с тънка талия. Помня, носеше едно тъмно кафяво манто с много стегнат колан на кръста. Годините изобщо не ѝ личаха, виждах погледите на мъжете, които следяха фигурата ѝ, докато тя и аз, вкопчен в дясната ѝ, ръка пресичахме улиците „ген. Йосиф Гурко“ и „Г.С. Раковски“. Стискаше дланта ми да не се изплъзна, защото бях палав, а аз извръщах главата си, за да наблюдавам зяпльовците. Повечето пъти ме разхождаше тя, по-рядко дядо.

А той - дядо Вадим беше същият като нея, строен и елегантен. Бяха много красива двойка. Още помня силуета му - винаги с филцова шапка, дълго палто, подпираше се на бастун, за който ще разкажа по-нататък. Отдолу беше облечен с вечното си пепитено сако, под него някоя от многото му бели ризи, изгладени безупречно, разбира се, и със закопчани с ръкавели. Намирам ръкавелите за доста интересен аксесоар, макар в съвремието ни да е отпаднал вече от употреба. Пазя си обаче един негов чифт, сребърни, с много интересни кехлибари. Слагам ги понякога на ризата си, за да се почувствам за малко в неговата кожа.

Не помня в кой филм беше - всяка година на Коледната вечер, главният герой обуваше един стар чифт обувки, собственост на отдавна починалият му дядо. Обувайки ги, искаше да се върне назад във времето и да се почувства като него макар и за малко. Беше го превърнал в нещо като мила, уважителна традиция. И аз така, само че с ръкавелите.

Баба Вера беше довела дядо Вадим от границата със Сърбия. Така са заживели заедно. Всъщност тя го беше прибрала в дома си през 1923 година. Една вечер, домашният ѝ телефон звъннал, на другия край разтревожен мъжки глас любезно помолил за помощ. Оказал се някакъв човек, познат на нейна приятелка, който си загубил документите. Тази дама, общата им приятелка, преминала границата към България с останалите от компанията, а дядо Вадим, естествено, не го пуснали без документи. Не могъл нито да премине, нито да се върне, защото го задържали. Преди да го изоставят, приятелите му му дали хартийка с телефонния номер на баба Вера в София. Той позвънил и помолил за помощ една абсолютно непозната жена, също емигрантка в чужд град, в чужда държава. Баба Вера беше малко луда - облякла се на бегом, междувременно телефонирала на някакъв бивш любовник, изнудила го да ѝ услужи с колата си. Сложила си едно ярко червило и отпрашила да спасява непознатия от границата. После се оказало, че това е голямата ѝ любов.

Днес гледам семейните албуми, пълни с черно-бели фотографии, неподредени от непрестанното им местене от дом в дом. Някои са срязани на две и едната половина липсва. Разпитвал съм баба Вера защо са така, разказвала ми е, че първият ѝ мъж, с когото избягала от Русия, бил измамник и пройдоха. По пътя направил куп дългове на карти, проиграл всичко, което имали като семейни скъпоценности. Зарязал я в София без пари и средства и изчезнал в… Париж. Дребен мошеник, комарджия и негодяй. Именно затова, някои от фотографиите бяха изрязани – на тях комарджията го нямаше, така баба Вера го бе изхвърлила от живота си. Преди време рових в Държавния архив и изкопах две негови снимки. „Негодяй“ напълно отговаря на описанието.

На едната от снимките дядо Вадим е в коридора на дома, който обитавам днес, зад него се вижда закачалката, викаше и “сеционска”. От онези закачалки за антре в средата с кристално, елипсовидно огледало и скоби от ковано желязо, за да закачиш чадър. Имаше и място за бастуни, малки бронзови закачалки за дрехи. И най-отгоре тържествуваше рафта за шапки. На тази закачалка винаги лежаха 5-6 сезонни шапки, за които дядо Вадим казваше:
“Мило дете, там живеят моите шапки, не ги пипай, моля”.

Аз, разбира се, тайно ги бях пробвал всичките, достигах ги покатерен върху столче. Много елегантни. Никога не съм виждал дядо да излиза на улицата без да сложи една от тях. Не излизаше и без бастун. Или ако не вземаше бастун – грабваше един от чадърите. Бастунът обаче беше много специален, махагонов, с дръжка от бронзова орлова глава. Деликатна дръжка, но можеше да се развинтва. Отвътре се изваждаше втъкнатия около 35-сантиметров кинжал. Дядо държеше бастуна под мишница. Ходеше изправен, изглежда не му трябваше да се подпира. Шапката никога се носеше нахлупена, а леко накривена надясно или в ръката свободна от бастуна.

Докато спомените се връщаха един след друг, от албума изпадна един лист с две снимки. На първата - приятел на дядо, облечен като негово копие. Сетих се, че го срещахме винаги в неделя и винаги до Руската черква. Казваше се Саша Дехтарьов, дядо му викаше Шура.

Бил му е колега, много обичан от децата учител в Руската гимназия в Шумен. Когато се разделяхме и Шура бързаше за дома си, за да обядва борш, дядо ми разказваше една и съща история за този човек: как Дехтарьов бил капитан далечно плаване, управлявал неголямо корабче, което през 1912 година било много близо до потъващия „Титаник“. Но, за съжаление, така и не успял да пристигне навреме, за да помогне на падналите в океана, нито до препълнените лодки, оцелели от нещастния кораб. Моряците от кораба на Шура претърсвали плуващите на повърхността предмети за спасили се оцелели, но не успели да извадят нито един жив.

На втората фотография от изпадналия лист се виждаше друг негов приятел, в миналото много богат търговец на кожи, а по-късно – обущар.

Въпреки всички премеждия, той беше останал жизнен и щастлив човек. Полутъмната му работилничка се намираше в приземния етаж на къща на ъгъла на улиците „Н. Гогол“ и „Иван-Асен II“. Старата къща днес е съборена и там е построена банка. По ирония на съдбата, всеки ден спирам точно там с колата, оставяйки жена си до кантората ѝ в същата банка. Този негов приятел се казваше Пьотр, дядо Вадим му викаше Петенка. Беше много сладкодумен разказвач на военни истории от Първата световна война. Докато бяхме там, дядо ми и той си бърбореха, аз ги слушах и се топлех около малката печка с кюнци.

Още помня миризмата на туткал, вакса, гьон и разни гуми, които обущарят използваше за поправката на обувки. Когато клиентите на Петенка влизаха и излизаха, винаги ставаше едно леко течение, а всичките тези различни аромати, включително и на пушека от кюмбето, се размесваха, избухваха, после се стопяваха и оставаха да витаят в малкото помещение. Днес, при редките ми посещения на подобни работилници, веднага възкръсват спомените от онези дни с Пьотр, дядо, миризмите на гьон, кожи и кюмбето.

Ароматът на горящи дърва го имаше и в къщи, където подобна малка печка се мъчеше да затопли две от стаите. Палеше се от ранна есен, та чак до късна пролет. Една есен обаче няма да забравя никога - баба вече беше много болна и едва дишаше. Лежеше на голямото легло, в нейната си стая. Питах я как е, тя ми отговори, че нищо ѝ няма. Аз бях любимият ѝ внук и макар да не разбирах какво се случва, вярвах на всяка нейна дума.

- Вера, какво искаш да хапнеш днес, какво да сготвя? - попита от коридора дядо Вадя. Видях, че държи обувалката в ръка и се приготвя да излиза навън.

- Супа от петел – едва пророни тя.

Седнал в коридора видях как дядо даже не се пресегна към закачалката за шапки, излезе без да сложи една от тях на главата си. Бастунът му с орловата дръжка също остана на мястото си до закачалката. Дядо изглежда толкова бързаше, че забрави да вземе всичко обичайно.

- Бабо, бабо, откъде дядо ще вземе петел по това време?! - недоумявах аз.

- От Женския (бел. авт. Женския пазар) - промълви баба.

Това ме успокои и мигом скочих на съседния креват. Пружината беше от любимите ми, от нея ставаше страхотен батут. Скачах и нищо не разбирах. Не видях кога баба Вера предаде богу дух.

Разбрах, че нещо е станало, когато вратата се отвори рязко и влетя дядо Вадя. Беше успял да намери петел, който висеше надолу с главата и стискаше краката му в дланта си. Без да се събува, той влезе и спря на прага на стаята. Чак тогава престанах да скачам като обезумял. Стояхме и гледахме към леглото на баба. В този момент птицата се окуражи от бездействието на дядо и изпърха с крила. Едно перо от опашката ѝ литна и падна до възглавницата на баба, сякаш за да посрещне душата ѝ.

След като баба си отиде, остана само уханието на парфюма ѝ. Усещаше се дори през стените на куфарите, пълни с нейни дрехи. Отворихме ги с мама едно лято и раздадохме доста от нещата на съседи и непознати от улицата. Все пак запазихме нещо на дъното в последния куфар на баба Вера и той бе прибран в мазето ми.

След още няколко години го отворих и честно - нямаше миризма на мухъл или плесен, а на бабиния нежен парфюм Givenchy. Бях на 8, когато тя си отиде, куфара го отворих след цели 30 години, а ароматът на спомените за нея си беше там.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици" ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски" 59 или да я поръчате онлайн тук.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
X