Стопанинът на септември: разказ от Здравка Евтимова

На Румяна

Беше доста висок, с черна фланелка, черни панталони, черна брада и вечер човек трудно можеше да го забележи, ако кара кола. Той се прибираше вечер с влака – хващаше електричката от Централна гара София до гара „Метал“ в осем и половина вечерта – но за каква вечер говорим? Хо това време септември дори не помисля за нощта, светло е. Дори да вали дъжд, последната жега прегръща прозорците за сбогом, дълбое черната брада, танцува с фланелките и настанява в полето най-щедрия месец на ябълките.

Андрей не можа да завърши курса за електротехници, скъсаха го, но не загуби апетит. Още беше топло. Ядеше много на обед, вечер и сутрин, а в девет и двайсет стигаше на гара „Метал“. Слизаше последен, защото вкъщи нямаше никого. Майка му си отиде – без да боледува, без да се оплаква, просто краят й се случи мирно и тихо, каквато беше в живота. Септември е нашият стопанин, носи ни хубави неща, особено на трети и четвърти, но и другите му дни са широки и щедри. Този месец е мост. По него си отива лятото и идва есента – ако лятото и есента се прегърнат, ще ядем ябълки. Ако се сбият, пада сланата и обира доматите.

Андрей слизаше последен и заради друго нещо – вече няколко пъти я виждаше, къде ти няколко, той нямаше навик да брои точно колко – седмица ли, две ли. И парите не броеше, оставяше магазинерките да изсипват монетите в шепата му и ги спускаше в джоба като шепа пясък. Работеше на склад за не просто луксозни, за прелестни мебели на бляскави цени. Около него по цял ден гъмжеше от брадясали докери, шофьори, техници, които не позволяваха сянка да падне върху разкошните мебели. Всички се хранеха на крак с близката „Скара бира“.

Но тази жена – какво правеше толкова време на гара „Метал“ в този краен пернишки квартал? Всичко живо беше затворено - магазинчето за закуски, касата за билети, лятото също беше прибрало златната си сергия, а жената стърчеше на перона, права и мършава, в светлината на единствената здрава лампа. Не беше сама. Беше прегърнала хлапе – с коса като изсъхналата трева, пълна със септември, пек и семена. Хлапето се държеше с две ръце за врата й, притискайки се към гърдите на жената.

Вечер топлината стягаше старите си куфари и бягаше на юг, откъм Струма извираше тънък вятър, то може ли друг да дойде, за да разсъблече тежките якета на докери и заварчици, да се напъха под елечетата на жените, които не поглеждаха никого и никой не ги поглеждаше. Вместо погледи, те влачеха огромни торби, потопили рамене в нощта. Накрая, капнал от умора през първата седмица на септември, вятърът се хвърляше в прозорците на осеметажните блокове, които осма година чакаха саниране и щяха да чакат ред още осемдесет. Но дори и прекършено, накрая въздушното течение целуваше жената, прегърнала дете, изопнала гръб, жив магарешки трън на гара „Метал“.

Затова Андрей слизаше последен – да види дали някой от пътниците няма да изтича към нея и към хлапето. Вечер се свиваше от хлад в черната си фланелка и нарочно се мотаеше - обръщаше очи към комините на металургичния завод, които въобще не го интересуваха, при това вече се бяха разтворили заедно с пушека си в тъмнината. Жената продължаваше да виси на перона, обърнала глава след влака-старец с болен локомотив, който се клатушкаше едва-едва по линията.

По прогноза цялата седмица щеше да вали. Дали жената с дребното като торба от зарзават дете щеше да дреме пак на гара „Метал“? Какво му пука, сега народът не се интересува от нищо, което не се пие и не отива в стомаха. Да има на масата бутилка и тлъсто в портфейла. Но с труд пари не се изкарват, лъжата работи по-добре от ръката. Щом левчетата попаднат в пръстите, устата ги изяжда веднага. Или ги превръща в бира.

- Кого чакаш? – попита я Андрей.

Жената вдигна лице към него. Нищо не каза лицето й, но скулите се стегнаха, сякаш го бяха чакали два века. Удавник беше погледът на жената, очи, които търсят сламка, за да се спасят. Но септември едва ли щеше да й донесе бряг.

- Чакам – каза жената.

- Гледам те от десет дена. Стърчиш до лампата с това дете.

Жената обърна глава встрани, момчето, ситно камъче, напъха нос в рамото й и се скри от Андрей.

- Чакаш бащата на дребния - подхвърли Андрей. Беше товарил един диван, много особена направа, струва трийсет и пет хиляди, човек! Трийсет пет бона, като че беше сглобен от бисери. Добре, дори от диамант да е издялан, на дивана ще спиш. Ако са го произвели от пластмаса, все твоя тлъст тумбак ще сложиш на дивана. Диамантът няма да стопи маста ти. Я стига, не си прав. Можеш да се тъпчеш с преоценени кебапчета, но можеш да обядваш с паниран октопод. Не дъвчеш едно и също нещо, нали?

- Чакам го – измърмори по едно време жената.

Беше тъмно и хладно. Непознатата както и вчера, и както онзи ден, се беше напъхала в яке, което й беше голямо – в него можеха да се удавят две жени като нея. Детето беше хлътнало в някаква дреха, анцуг горнище, което му стигаше до глезените.

- Вземи, малкия – каза Андрей и му подаде бонбон. Беше го купил в петък – „Ще го дам на дребното“ - беше решил. – „Ако оная е още там.“ Момчето грабна бонбона, обели го, докато преброиш до три и го метна в устата си.

- Твоят не идва – рече равно Андрей. – На ти – подаде и на нея бонбон. Жената веднага го прибра в джоба на грамадното яке. Прокапаха няколко капки, след минута се изсипа облак ледени топчета - като леща - и жената, стиснала хлапето, изхвърча да се скрие под козирката на спирката.

- Какво ще правиш, а? – попита Андрей. Не очакваше отговор и й разказа: - Днеска закарах диван на един тип. Ще си вземе и фотьойли - по двайсет бона парчето. Какво ще кажеш?

Нямаше злост в зърната на градушката. Щом септември започва с лед, вместо да берем ябълки, ще метем шума. Нощта не чакаше никого, веднага правеше всички очи черни.

- Ще чакам последния влак – каза жената.

- Всеки ден висиш тука до последния влак? – Андрей я погледна и си помисли – „Тая не е добре“.

- Добре съм - обяви жената и той се сепна. Нищо чудно да бе издрънкал мисълта си на глас. – Той може да слезе от нощния влак. Обеща. Ще се върне от Испания в края на август.

- Август отдавна свърши – изтъкна Андрей.

Детето се обади:

- Искам още.

Жената измъкна от джоба си втория бонбон, малкия го изгълта и отново увисна на врата й.

- Как се казваш?

Защо й зададе този тъп въпрос? Беше решил да я отпише. Не бе от неговия калибър. Градушката довлече мраз. Не му се стоеше на тоя гара, засипана с фасове, найлонови торбички, празни чаши от кафе. Боклукът отдавна не му правеше впечатление. Риташе отпадъците встрани от пътя си.

- Румяна съм – каза жената. – Детето е Румян.

Андрей й обърна гръб. Тръгна по пътя край изгорелия ресторант „Вагона“ – някой му беше драснал клечката на това заведенийце преди месец - два. Той обичаше на връщане от работа, след като бе доставил на клиент маса с цена петдесет хилядарчици, да изгълта тройка кебапчета с двеста грама дюлева ракия. Трудно се намираха свободни места във „Вагона“ и това явно му бе изяло главата. Седмици след пожара миризмата на стопена пластмаса застилаше като мазилка квартала. По улицата надолу към Струма беше тъмно, тинята се бе запалила в жегата, не река, дръглива котка се промушваше под моста, но на едно място лъщеше локва, която местните наричаха „вира“. Там сутрин в събота –може да изглежда напълно малоумно – Андрей вземаше въдица и ловеше риба.

За десет съботи беше удивил една мижава мряна, снима я на телефона си, изпържи я и тържествено я изяде. Баща му се беше изнесъл на село. Двамата с Андрей не се разбираха. Колко беше приятно да седи сам на моста и да се взира във водата, по-сива, по-жарка от асфалт. Непознати спираха до него и гледаха кордата. Вирът приличаше на гладно врабче, което се страхува от зимата, но колкото повече се паникьосва, усеща, че страхът е спасение, а паниката - пропаст. Около него понякога се облизваха бездомни котки. Не им даваше риба, беше им купувал биренки.

Струма щеше да забогатее през септември, този месец беше стопанинът на дъжда. А една масичка в склада струваше … беше срамно да изрече цената. След като запалиха „Вагона“, Андрей пиеше с двамата колеги – не приказваха, наливаха се бавно, съсредоточено, нагъваха кой каквото беше увил в рекламните брошури на „Била“. Андрей през цялото време подозираше, че черната му фланелка трябва да бъде изпрана незабавно.

На следващата вечер жената с хлапето пак беше на гара „Метал“. Тя не го погледна. Малкият викна:

- Имаш ли бонбон? – но Андрей нямаше.

- Самотата е пътека – обади се жената – Ако тръгнеш по нея, накрая ще намериш приятел.

- Глупости – сряза я Андрей. - Човек пие с някого, но той не е приятел, а пияница.

- На гарата е хубаво – продължи жената, като че въобще не беше чула думите му. Гласът й беше синор с изсъхнала сено, беше жълт и стар този глас.

Ако човек си мисли за сметките през септември, се сеща за тази жена – безшумно като стъпките й студът се вмъква в костите. Септември не се шегува, чертае пътища и ако не ги забележиш, оставаш сам.

- Пак ли ще чакаш последния влак? – попита Андрей, не че толкова се интересуваше. После се сети, че трябва да мине по моста над Струма, остарялата вода, която щеше да оздравее и отново да затича след първия дъжд. Замисли се за матраците, масите, леглата, гардероба, които беше товарил и разтоварвал цял ден, за болката в гърба, но тя не му помогна да забрави, че в хладилника няма нищо.

- Ела – каза той на жената. Беше малоумно да й говори така, не вярваше, че през септември, особено на 3-ти и 4-ти, се случва нещо хубаво. Нямаше доверие в хубавите неща – щом са хубави, значи са скъпии, ясно е кой ще ги купи – не аз или ти. Не му се седеше сам пред телевизора. Новините го съсипваха. Магазинът беше затворен, в шкафа нямаше нито троха. Както и да е, нонстопът на ъгъла работи.

Жената тръгна след него - къси стъпки, безшумни като матрак, на който никой не спи. Детето мълчеше, сякаш не дишаше – по-точно беше заспало на рамото на майка си. Тя ситнеше до Андрей, но не го поглеждаше. Влезе заедно с него в асансьора, след това в апартамента –две тесни стаи, в едната от които още мъждукаха лимоните на майка му. Андрей даде на непознатата вафла, която беше купил от нонстопа. Жената я изгълта на две хапки, не благодари, седна на един от столовете в кухнята, намести малкия в скута си и затвори очи. Какъв съм глупак – ядоса се Андрей. Тая ще ме окраде. Бяха тарашили жилището му няколко пъти. Задигнаха колелото му от входа. Той не се двоуми дълго. Измъкна малкия от ръцете й, нея върза с колан към стола.

- Пусни ме - изсъска жената.

- Ще ме окрадеш – сряза я Андрей. Той остави детето на фотьойла, изхвърлен от един клиент - с такива шкартирани мебели Андрей беше направил апартаментчето си бижу. Дребният продължи да спи в безкрайния си анцуг, майка му също задряма, изглежда Андрей напразно я беше затегнал така яко с колана. На другия ден беше събота, време за риболов. Какво да я прави? Ще я изхвърли, какво друго. Провери дали случайно няма да се изскубне от колана и легна да спи.

На сутринта реши, че трябва да напазарува.

- Ще изчистя – обади се жената. – Отвържи ме.

Малкият похъркваше на фотьойла. Носът му беше запушен. По маратонките му, по-големи с два номера от краката, лъщеше неизсъхнала кал. Непознатата беше напъхала парчета от реклами на Билла зад петите на дребосъка, за да не му изпаднат обувките.

Андрей я развърза. Тази нямаше кой знае какво да чисти. Андрей беше прибран човек – също като майка си. „Ти си стопанинът на септември, защото си роден на четвърто число, в неделя - беше казала майка му. - Това означава, че хубави неща ще идват при тебе. Този месец е мост между студа и жегата, между завистта и небето.

Непознатата беше безшумна като електронен часовник - виждаш колко е часът, но не чуваш как върви времето. Тя отваряше вратите на кухненския шкаф една след друга - как намери къде Андрей беше оставил брашното, ориза? Кой й разреши да отворя хладилника? Опече палачинки, свари чай, намери чинии, чаши. Сложи пред него храна, отдели и на себе си, в малка пластмасова купа остави половин палачинка на дребния, който сънуваше десети пореден сън на фотьойла.

- Аз не крада – каза жената - доста висока, кафява коса, кафява рокля. Кога беше свалила якето си? Къде го беше запокитила? Роклята й беше по мярка, прилична дреха, хубаво й стоеше. Лицето й също беше хубаво – какво друго да бъде едно женско лице?

Детето се размърда, после без предупреждение, миниатюрен шарпнел, изхвърча от фотьойла и се намести в скута на майка си. Грамадните маратонки се изсулиха от краката му. Фарфалакът, без да поглежда Андрей, изтича до мивката. Топла вода, естествено, нямаше. Поредният ремонт, продължаващ столетие и половина, беше в разгара си, но малкият хамстер не отчете този факт. Наплиска лице, натисна шишето с течния сапун и изми ръцете си. След секунда отново се разположи в скута на майка си, придърпа чинийката с половин палачинка и я изгълта на един залък.

- Направи още палачинки. Три – разпореди Андрей.

Момчето най-после смъкна грамадното си яке. Отдолу анцугът, макар и огромен, изглеждаше чист.

- Отиваме за риба – обяви Андрей.

Очите на плъхчето залепнаха за въдицата.

Андрей се чувстваше странно - ловеше риба на моста и жена стърчеше край него. Едно хлапе също. По едно време дребосъкът направи няколко крачки, меки като коприна, и протегна ръка. Тихо, за миг, който продължи сто мига, ситният докосна кордата. Андрей си спомни как майка му беше купила въдица, а той беше по-микроскопичен от табуретката в хола. През една от кризите – не помнеше точно коя - натрошиха старата маса на трески и я изгориха да се отоплят, така въдицата се оказа най-ценното нещо вкъщи. Сега Андрей се гордееше с прекрасната си маса от светло дърво – изхвърлена от много заможен човек.

- На - каза той на момчето. – Лови мрени!

Дребното понечи да побегне, погледна майка си и набра кураж. Протегна ръка, тънка като тубичка от паста за зъби и накрая стисна въдицата – тя беше тежка, дълга. Кордата се спускаше три метра, докато стигне водата на Струма. Андрей хвана здраво пръта. Малкият също го улови и лицето му, дребно кокоше яйце, изведнъж порасна в луничава, щастлива, безкрайна усмивка.

Към обяд се прибраха. Жената изчисти кухнята, лъсна плочките на пода, поля лимоните – безшумно, както облаците крачеха по небето през септември. Без да пита, непознатата измъкна две пилешки бутчета от хладилника. Тя готвеше и в къщата на Андрей за пръв път от години замириса на хубаво. Момчето й помогна да изчисти ориза и Андрей си спомни как с майка му бяха чистила зрънцата заедно. Животът е същото нещо – чистиш лошото от хубавото, и ако си момче, помагаш на майка си. Мълчаха и ядоха. Прекрасно пиле с ориз. Да прощава ресторант “Вагона“, макар че отдавна бе изгорял.

- Утре съм на работа. Трябва да се махнеш – обърна се Андрей към жената.

Тя се опита отново да започне да чисти, но Андрей я изтика навън.

Вечерта, когато влакът от осем и половина потегли от Централна гара София, той си помисли – „Тя готви хубаво, а дребното обича да лови риба.“

Отново ги видя на гара „Метал“ - жена с преголямото яке, прегърнала момче. Двамата вперили очи във влака. Андрей отново слезе последен – дали, дявол да го вземе, онзи неин хаймана ще слезе от очукания вагон?

Друг път.

- Пак го чакаш – каза Андрей.

Жената не отговори, обаче момчето му махна с ръка. Андрей не му махна, но си спомни, че като беше малък, постоянно размахваше ръчища към майка си за „добър ден“ и „довиждане“.

- Хайде – каза той на жената.

- Мамо! – избъбри момчето.

Жената носеше малкия на ръце, сигурно за да се топлят в тази хладна нощ. Септември е стопанин и на топлия ден, и на студа. Най-хубавото в живота на човека го намира през септември, защото човекът е и студ, и пек, беше казала майката на Андрей.

Изгорелият ресторант „Вагона“ мълчеше, нощта отдавна беше притихнала. Стъпките на жената бяха луна.

- Слушай ме – каза тя.

Андрей не я погледна, но му стана интересно. Гласът й най-после се беше родил – като оная трева, която беше изсъхнала, но бе свършила работата си – беше хвърлила семената в земята и щеше да избие през пролетта. То каква пролет щеше да бъде, ако няма трева? Асфалт, който не даваше пет пари за прекрасния дъжд.

– Той няма да дойде – изрече твърдо жената. – Аз се надявах някой мъж от влака да ме забележи. Да слезе на гарата и да ме погледне.

Вече бяха отминали моста над изтънялата Струма. Щяха да излязат пред магазина за цветя, за които Андрей никак не го беше грижа. Никога не беше купувал цвете.

- Ти ме забеляза – каза жената, прегърнала момчето, за да се топлят.

Запръска дъжд. Това е в истинската природа на септември – събужда семена и хора, които пътуват с влак.

- Аз готвя хубаво – каза жената.

Така е, помисли си Андрей.

През септември стават хубави неща, когато завали. Особено ако е неделя.

Следете новините ни в GoogleNews