Старото пиано

На софийската улица „Васил Друмев“ 7, в тъмна и прашна стая на първия етаж на къща, беше заключено старото пиано „Бехщайн“* на слепия маестро Танасян. Компания на четирикракия музикален инструмент правеше единствено огромната библиотека с натъпкани етажерки на три стени, преливащи от книги. Всички бяха с дебели корици и кожени подвързии, забравени от непрекъснато сменящите се обитатели на комуналната квартира. В нея „СофЖилФонд“ настаняваше обитатели след като семейството на пианиста беше прогонено в провинцията. Тъмната стая с пианото беше единственото сигурно убежище за това книжно съкровище.

Понякога в стаята при стария кротък „Бехщайн“ нощем идваше рижавата котка на съседите от горния етаж. По незнайни пътища тя проникваше при пианото през три заключени стаи, успявайки да се шмугне в тясната дупка на дървената преградна стена с мръсен копринен тапет.

Краката на пианото бяха обвити с паяжини, а повърхността му с дебел слой прах. Маестро Танасян свиреше на него в продължение на много години. Изкарваше си хляба по кръчмите и концертните зали. Понякога потни товарачи мъкнеха пианото нагоре или надолу по стълбища при гастролите на стопанина му. Един път го изтърваха почти до сцената и счупиха двата му крака.

Когато възрастният Танасян умря от пневмония, пианото беше изпратено да доживява века си в дълбока тишина. Безкрайната самота беше заменила веселите му дни, изпълнени с класическа музика. Всичко беше останало много назад и далеч във времето.

Само ако музикалният инструмент можеше да разказва или да пише! Би запълнило поне още една такава огромна библиотека като тази, която го обкръжаваше. И то само със спомените от времето със стария маестро. А имаше какво да се разкаже и за времето преди изобщо да попадне при него. Сега пианото стоеше мълчаливо и самотно в тъмната стая на къщата. Стенеше, проскърцвайки с капака, когато първите слънчеви лъчи проникваха от източната страна на двора, а изплашеният до смърт рижав котарак веднага се шмугваше през тайния си проход към другата стая.

Историята на този „Бехщайн“ започваше от Виена, където бе купен от богатата руска меценатка Надежда фон Мек. Младото тогава пиано беше транспортирано с кораб по Дунава, после качено на товарен влак и накрая вързано с дебели въжета върху багажна платформа заедно със сандъците, която бе теглена през калните пътища от цяла дузина коне. Накрая пианото благополучно беше настанено в близкото до Москва имение Плещеево на фамилия Мек. През краткия му престой там по неговите клавиши преминаха пръстите на баронеси и княгини, на придворни дами и принцеси от царската династия. Освен всички персони от императорското семейство, на него се упражняваха даровити селяни от околията, които мадам фон Мек изнамираше по препоръка на местните учители. Изобщо, оттам преминаваше навалица от виртуози, дилетанти и всякакви забавни типове, някои от които се опитваха да импровизират, удряйки клавишите след безброй погълнати чаши шампанско.

Така преминаваше животът на пианото до идването на младия французин Клюд Дебюси през лятото на 1881. Слугите на семейство фон Мек всяка сутрин дърпаха пердетата в стаята с пианото, за да не го напича слънцето, защото неминуемо щеше да промени звука му. После палеха десетки свещи, за да осветяват помещението, а младият Дебюси сядаше пред него и свиреше партитура след партитура. Из цялата къща се чуваше музиката на Чайковски, Бородин и на много други композитори, както и собствени импровизации.

„Милото ми французойче“, както наричаше госпожа фон Мек младия Дебюси, впечатляваше с таланта си. Покровителката му казваше, че сякаш не е роден с пръсти, а с клавиши от пиано на ръцете. Лъскавият "Бехщайн" свиреше превъзходно. Младият музикант се сприятели с инструмента до такава степен, че преди заминаването си за Флоренция в края на лятото попита мадам фон Мек дали не може да го вземе със себе си. Дамата харесваше французина и не можа да му откаже тази прищявка.

След дълго пътешествие пианото благополучно бе разтоварено на пристанището на Одеса и качено на палубата на кораба „Султан“. Предстоеше му да пропътува огромно разстояние и да стигне до Италия, следвайки младия музикант и бъдещ композитор. Никой тогава не подозираше, че съдбата на инструмента ще се преплете с тази на един англичанин на име Кристофър Улф.

Улф беше нехранимайко, пияница и комарджия. Работеше като главен механик на „Султан“. Една нощ, докато играеше на комар с един от пътниците, Улф излъга, че пианото е негово и го заложи. Разбира се, изгуби и музикалният инструмент се оказа собственост на търговец на персийски килими, който пътува до кантората си в Цариград. Горкият Бехщайн беше свален на пристанище Каракой и отнесен от търговеца на килими Шевкъ. Това сложи край на надеждите му да стигне до Флоренция.

В дома на търговеца последваха няколко радостни години за пианото, макар да не го използваха често. То дори се научи да различава гласовете и стъпките на най-малките обитатели на дома на стария Шевкъ – едни се пързаляха по перилата, други шляпаха с босите си крачета по мраморните стълби, трети се забавляваха, тупайки по прозорците с чехлите си, за да плашат гларусите в двора. По-големите излизаха, за да замерват птиците с дребни камъчета, взети от саксиите с огромни бели олеандри. Пианото чуваше всичко и знаеше кое дете издава звуците.

Едно от внучетата на Шевкъ никога не тичаше и не се включваше в лудориите на братята и сестрите си - малката Мюфиде. Движеше се като привидение, сякаш не присъстваше в помещенията, неуверено се приближаваше, спираше край пианото и му се любуваше. Старият Бехщайн недоумяваше защо това момиченце не тича и лудува като останалите деца? Въпросът не му даваше мира ден и нощ. Желаеше да разгадае това и едновременно копнееше да дойде краят на безполезното му пребиваване в стаята.

Един ден малката Мюфиде се приближи до пианото, отвори капака му и топлите ѝ пръстчета докоснаха студените клавиши. Чу се звук, за който пианото отдавна жадуваше. Момиченцето също се изненада. Любопитството надделя и то натисна още един клавиш. После се разходи по клавиатурата, натискаше клавишите един след друг, а от тях излизаше някаква неопределена мелодия. Пианото сякаш се съживи, излезе от летаргията и реши да ѝ помогне, като извади възможно най-чистия звук на струните си. Очите на момичето светнаха.

На другия ден пианото "Бехщайн" беше старателно избърсано от праха. Извикаха акордьор чак от Бейоглу - квартал, известен като „Grand rue de Pera“. Настройчикът дойде с огромен кожен куфар, пълен с лъскави ключове, и се захвана да регулира старите струни. Сетне пианото запя различни мелодии и сякаш изобщо не искаше да спира. 

В големия дом на фамилия Шефкъ взе да идва редовно един французин - учител по солфеж. В къщата зазвуча музиката на старите композитори и се изпълни с настроение.
Цветята на двора като че ли взеха да ухаят по-силно. Дори едрите птици не издаваха силните си кресливи и гъргорещи звуци, ами кацаха и мълчаха в двора на фамилия Шевкъ слушайки мелодиите на пианото под пръстите на момичето.

За жалост, в семейството се случи страшно нещастие – две от децата паднаха от лодка и се удавиха. Същия месец още една беда сполетя фамилията - малката пианистка се разболя от туберкулоза. Нея също не можаха да я спасят. Домът някак притихна. Пианото също страдаше по своему – не разбираше, но усещаше, че нещо става, защото не чуваше детските гласове. Никой не го докосваше, учителят по солфеж вече не идваше. След време една от прислужниците спусна капака върху клавишите му. То разбра, че това е неговият край.

Мина време и търговецът на килими изгуби клиентите си. Заради войните никой не се интересуваше от килимите му. Той спря да пътува, фамилията обедня и покъщнината беше раздадена, а по-ценните неща, сред които и пианото, бяха продадени на търг заради натрупаните дългове. Новите стопани на Бехщайн се оказаха едно симпатично семейство Белецки – бежанци от Русия.

Някога те били артисти от известен столичен театър, сега обитаваха триетажна къща в квартал "Бейоглу". Сградата беше регистрирана като хотел, а те го бяха взели под наем и се опитваха да си стъпят на краката с наемите от постоянно сменящите се гости. Работа имаше колкото искаш. Пианото зае своето почетно място в централното помещение с рецепцията, а порталите към другите преходни стаи на този етаж бяха премахнати, за да може да се наредят столове и музиката да се слуша отвсякъде.

Музиката от преродения Бехщайн се лееше във фоайето всеки ден без прекъсване. Изпълняваха се сюити, фрагменти от известни опери. Пееха се романси, звучеше класика и какво ли не още. Импровизираните концерти започваха от късен следобед и продължаваха до малките часове на нощта. При Белецки се събираха всички обитатели на хотела и доста народ от околните къщи. Музиката се чуваше до две пресечки нагоре.

Пианото отново беше щастливо. Струните му пееха ли, пееха. Щастието му обаче трая кратко. Една сутрин в хотела избухна пожар. Малък въглен от ютията на прислужницата се търкулна към пердетата и преди слугинята да го изгаси - огънят лумна в стаята. За секунди пожарът плъзна по стената и нагоре по етажите. Хората се събудиха от крясъците на жената и хукнаха да се спасяват.

Малко преди покривът да падне пианото и няколко празни куфара бяха избутани на улицата. Хотелът рухна. Куфарите бяха прибрани, но инструментът остана там до пролетта. Отново самотен и изоставен.

Съкрушеното семейство Белецки реши да замине за Египет. Имуществото му беше загубено в пожара. Това, което оцеля, не стигаше и за малък куфар. Разбира се, за пианото и дума не можеше да става. Преди да тръгнат дълго мислеха какво да сторят с него. В крайна сметка решиха да го подарят на едни тихи и скромни съседи, които идваха с момченцето си да слушат изпълненията в хотела. Детето не можеше да идва само, защото беше сляпо - баща му го водеше и двамата заставаха до пианото. Детето усещаше инструмента със сърцето си. Когато никой не свиреше, прегръщаше пианото и прокарваше пръсти по клавишите му. След време, пианист, който дълго време беше работил в операта, го научи да свири. Детето прекарваше времето си в свирене, а родителите му всеки ден благославяха семейство Белицки, които им бяха оставили този безценен подарък преди да заминат.

Пианото "Бехщайн" отново беше възвърнало най-добрата си форма – музиката се лееше като по времето, когато я докосваха пръстите на Дебюси. Семейството на порасналия вече сляп музикант Танасян го придружаваше в турнетата му из Балканите. Бяха се установили в Пловдив. Като един от най-добрите музиканти в страната Танасян беше поканен да свири на "Бехщайн"-а при гостуването на балерината Анна Павлова в България.

Изминаха много години. Концертите постепенно спираха, залите се затваряха по различни причини. Силите на маестро Танасян постепенно се изчерпваха. След войната беше забравен почти от всички. Само няколко негови приятели от бохемските години на столицата се отбиваха в дома му до Докторската градинка. Но и те един след друг се преселиха на оня свят. Маестрото ги последва преди няколко години. 

Така свършва историята, започнала в тъмната и прашна стая на „Васил Друмев“ 7.

* Bechstein е немска марка, която датира от 1853 г., основател е Карл Бехщайн.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборниците "Ръкавелите на стария полковник" и "Стъпки...". Книгата "Стъпки..." може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.

Следете новините ни в GoogleNews