Разказ за Стоян - разказ от Здравка Евтимова

Казваше се Стоян, а Стоян не е име, а орден за храброст – на това го беше научил баща му, който също се казваше Стоян. С баща му всеки ден блестеше. Майка му понякога го наричаше Теньо, но това не му харесваше.

Стоян показа на баща си един миниатюрен пръстен от злато.

- Колко мислиш, че струва?

- Зависи откъде го имаш – отговори големият Стоян. – Може да бъде милион, а може да струва колкото кофа кал.

Баща му все такива ги увърташе, но на Стоян това му харесваше. Всяко нещо крие в себе си не две, а двайсет и две посоки. Зависи накъде ще тръгне окото ти, твърдеше баща му.

- Мария ми го даде – отговори Стоян. Той, както майка си, не обичаше да разправя на никого за себе си. Но баща му не беше „никой“.

- Онази Мария? – попита големият Стоян.

В гласа на баща му чакаха всичките двайсет и две посоки – улицата, по която Мария си бе тръгнала, автобусът, после заваля и Стоян се зарадва, че се е отървал лесно. Толкова много коса – не момиче, а проходило гнездо на свраки.

Трябваше да продаде този калпав пръстен. Очакваше баща му да каже нещо по въпроса, но големият Стоян хвана съвсем друга пътека.

- Голям инат беше още от малък, момче – от баща му светеше само усмивката. Интересен баща, дума да няма. - Веднъж ти дадох едно левче, защото почисти с прахосмукачка кухнята. Помниш ли, Стоянчо, там поправяхме поялника и омазахме пода.

- Почистих и хола с лимона Благой. Бяха нападали доста листа - допълни Стоян. – Погрижих се и за детската стая.

Обичаше да приказва с баща си. Гласът на големия Стоян беше неделен ден – спокоен и слънчев. Глас подарък. Стоян обичаше да излиза с баща си в неделя. Поръчаха си кроасани и кафе.

- Момче, ти изгуби някъде левчето, което ти подарих – продължи бащата. - Какъв рев падна. От очите ти потекоха две реки – Нил и Дунав. Не яде на обяд, не спа следобед. На другата сутрин се събуди с две ведра сълзи, размазани по целия ти образ.

- На ти два лева и престани да цивриш – каза майка ти, но ти, дървен философ на пет години и два месеца, ревна така, щото навън заваля дъжд: - Искам си моето левче. Изчистих целия апартамент за него - А аз си рекох – „Това е мое дете! Мой Стоянчо.“

Стоян се връщаше често при този спомен и се усмихваше - Мария също беше отбелязвала – „ Ти си забележителен инат“. Той й се разсърди и отказа да я вижда за две седмици.

- Ще се разболея през тези две седмици, казвам ти – бе измърморила тя. После завъртя златното пръстенче – единственото ценно нещо, което имала. Носеше го на малкия си пръст. На лявата ръка, защото била късметлийска. - То е страхотно, от баба ми е, а тя го има от нейната баба. Пази те. Бабите са научили златото да обича човека, тоест мен.

Тогава пак валеше, но Мария му беше казала, че обича дъжда. Правел косата й още по-гъста. Честно казано това гнездо на свраки над раменете й не го интересуваше.

- Може да се сърдиш трийсет дни – допълни тя. Гнездото на свраките изглеждаше по-къдраво от всякога. - Но ти наистина си забележителен инат.

Стоян се сърди двайсет дни. Не я чакаше след нейната смяна пред павилиончето, където продаваше банички. Не я чакаше на спирката на автобуса за София - оттам Мария заминаваше на очни занятия, учеше някаква филология – „С която ще умреш от глад,“ - казваше й Стоян, но тя отвръщаше – „Като обичаш нещо, няма как да умреш от глад.“

- Ти ще си първата - беше я предупредил той. Можеше да му се вярва.

Все пак беше помощник мениджър продажби. Климатици. Много пари. Току що го бяха повишили.
Накрая Мария се предаде.

– Добре, не си забележителен инат. Просто си забележителен - поради което Стоян намали периода на сърдене от две седмици на тринайсет дни.

- Къде се виждате? – беше попитала майка му, човек счетоводител, и когато Стоян обясни, че сядат на някоя пейка, майка му го изгледа с онзи поглед. „Не, не те бива никак откъм мислене и изводи. Тя не е за тебе“ това говореше онзи поглед.

- Истинската жена следва да бъде водена в престижни заведения.

Онзи поглед сега означаваше – „Сигурно е църковна мишка.“

- Църковна мишка е – реагира троснато Стоян. Не изтъкна, че Мария няма жилище. Дори кола нямаше. Трябваше да признае, че в повечето случаи майка му беше безпогрешна в оценката си.

- И това ще мине - беше казала тя, когато Стоян старши хлътна по някаква глупава журналистка. Но на баща му не му мина, напротив – разболя се, споходи го някакво пред-диабетно състояние. Журналистката му казала право в очите, че е стар и мизерен. Нещо в този дух бе признал пред майка му. Синът знаеше със сигурност. Стоян старши не понасяше някой да му разправя, че е мизерен – беше редактор на провинциален вестник, да, но …

-„Но“ е дума без значение, когато говорим за нищожни суми в банкова сметка - беше изтъкнала майка му. – На журналистката това й е добре известно. Чудя се с кой акъл те е придружила чак до Варна. Теб, стареца.

- Варна е най-красивият град, момче - каза баща му. Стоян старши не умееше да мълчи, разболяваше се от тишина. - Тя е от Варна.

В крайна сметка големият Стоян престана да говори за журналистката, за морето и за онова ресторантче недалеч от пристанището. Започна да се храни с диетичните супи на майка му, под зоркия й поглед задължително правеше 10 хиляди крачки на ден. Понякога Стоян забелязваше нещо странно, твърде глупаво – нощем баща му пишеше. Небръснат, наведен над лаптопа, който Стоян беше захвърлил. Синът не биваше да го прави, но провери писанията в грохналото от старост устройство. Сигурно и майка му знаеше.

Стихове. Баща му бе прописал на стари години.

- И ти си като него инат – каза майка му. Трябваше да те наказвам повече, докато беше малък. Изля три цистерни сълзи за онова левче.

Стоян се усмихна. Баща му беше разказал случката с глас, широк като неделен ден.

Омръзна ми да те гледам със зачервени очи. Хвърлих едно левче на тротоара и те подкокоросах –„ Стоянчо, я иди виж -нещо там блещука.“ Ти намери левчето и ох каква радост и каква хубост – „Моята паричка! Моят лев!“ и очите ти пресъхнаха. Такова глупаче беше.

- Сега пак си глупак - беше подчертала майка му в разгара на годишното счетоводно приключване. - Човек не се променя. От глупаво дете се превръща в глупав мъж.

- Умен си – каза му Мария. - Но инатът ти е по-голям от тебе.

Тя понасяше, че е стиснат, че не обича да дърдори, че я гледа в очите и казва – „Не си пленителна.“ Всъщност тя беше като онзи хубав аромат на току що опечена баничка.

- Добре, де – подчертаваше майка му. – Обаче като изстине, баничката не струва. Филология означава да прегърне професията на даскалица. Родителите ще твърдят, че е некадърна, защото децата им не са научили грам. Татковците са убедени, ако въобще са изтрезнели от снощи, че наследниците им са гении. Гениите не четат, защото всичко си знаят по рождение. В резултат филоложката увисва като скъсана найлонова торбичка, търкаляща се по улицата.

- Знаеш ли – беше му казала Мария. – Хубаво е с тебе. За пръв път съм на някого. За пръв път някой - макар значителен инат и стиснат - ми казва че съм неговото момиче. Моя, моя! Аз съм на някого, значи съм десет пъти по-хубава.

Да, бе, разсъждаваше Стоян. Щом си на някого, стойността ти се срива. Колата струва, докато е в магазина, после става автомобил втора ръка.

- Аз не съм автомобил - възрази му Мария. - Аз съм твоето момиче.

Майка му, както обичайно, бе права. Тя отива с тебе в евтина закусвалня. Вижда как даваш бакшиш от 50 стотинки. Ти, Теньо, си математик. Представяш си някакъв винт, въртиш го в мислите си. Можеш да го начертаеш, имаш пари. А тя търпи евтината ти закусвалня.

- Аз виждам човека – беше изтърсила веднъж Мария. – Усещам накъде ще тръгне. Какво ще си помисли, когато парите му свършат. От кого ще поиска. Какво ще прави, когато го уволнят. Виждам стаята, в която ще се затвори. Зная, че иска да се сбие с някого, Теньо.

- Стига! – бе я прекъснал Стоян. – Не ми казвай Теньо. Какво като на дядо ти са викали Теньо. Аз не съм дядо ти.

- Но той беше страхотен старец. Правеше тротоари. Запълваше дупките по пътя с асфалт. Научи ме да познавам печурките, сърнелите.

Може би и той като големия Стоян – а баща му беше много свестен човек – и той като баща си хлътна по една поетеса, всъщност колежка от сектор „Фотоволтаици“ във фирмата, но пишеше стихове. Тя написа две стихотворения за него. Никой досега не го беше правил. Момичето не висеше на пейката с него, не го придружаваше в евтини закусвални. И така до деня, който майка му беше предвидила. Да, счетоводителката беше омесена от особено тесто – тя можеше да се досети какво мислиш една седмица преди да си го помислил – затова и баща му капитулира. Остави здравословното си състояние в ръцете й. Но никога не беше писал стихове за нея. Пишеше за онази журналистка, която му беше казала, че е стар и глупав.

- Мария – ще трябва да се разделим – каза й Стоян в понеделник. Съобщаваше новините си в понеделник, може би защото беше роден в началото на седмицата и тогава му вървеше. Можеше да добави, че Мария е свястно момиче, макар че следваше филология, но не го направи. Филологията е квартира за неудачници, смяташе майка му.

Мария не се разциври. Не закрещя. Това беше добре. Не можеше да й се отрече - не му създаваше проблеми. Беше 3-ти май, а май не е месецът на капризите.

Беше вечер, тъмно като в купе на влак – пътуваш с непознати. Те хрупат нещо, ти си гладен, те не те черпят.

- Стояне, това е за тебе.

Тя свали онова пръстенче, дебело колкото косъм от конска опашка. Било на баба й, на пра-баба й и на не зная коя друга баба.

- Вземи.

- Я стига.

- Ти ме направи десет пъти по-щастлива. Бях на някого.

Хората в тъмното купе в мислите му най-сетне престанаха да ядат.

Баща му бе отказал да приказва. Ходеше загледан по дяволите и нощем пишеше за журналистката. Така е получава, като ти кажат, че си стар и глупав.

Мария остави пръстенчето на пейката. Що за Мария беше тя – висока. Много коса, кафява като праха по улицата. Не му каза нищо това гнездо на свраки. По-добре. Стоян не обичаше приказките за довиждане. Щом нещо приключи, няма довиждане.

Климатът се изложи през април тази година. Сливите се бяха развили, дето се казва - ракията на хората беше разцъфнала, но сланата я изпи. Дойде жега, после колежката му написа още седемнайсет стихотворения, посветени на Стоян и издаде стихосбирка. Стоян плати на печатницата – съзнателно не изричаше на глас сумата, която беше профукал. Ненавиждаше разходите – заради това ли, заради поетичните творби, подгизнали в сълзи, или заради заклинанията, че винаги тя ще го чака ( от които му се повдигаше), Стоян дискретно запали едно копие от стихосбирката в банята и с удоволствие проследи как стиховете горят.

Понякога гледаше онова пръстенче с дебелина колкото корда за ловене на попчета. Възнамеряваше да го предложи на колежката поетеса, но се получи срив. „Ти подиграваш ли се? С този отпадък ли искаш да купиш сърцето ми?“ И така пръстенчето, не-по масивно от обелка на вафла, остана при него.

Заради злополучното бижу, а може би по повод на горещото време в началото на май, мислеше за Мария. Да, знаеше къде да я намери - тя седеше на една пейка до Струма, съвсем близо до едно затънтено кафене. Никой не ходеше там, освен изпаднали типове, които се наливаха с бира. Дали сврачето гнездо се надяваше някой от тях да я заговори? Не.

Глупачката четеше книга – не телефон, а някакво оръфано томче. Сигурно я подиграваха дори изпадналите типове
Всъщност не е лоша идея да провери дали тя още кисне на тази пейка. Такива пейки се правят за несретници, в краен случай за гръмнали от скука тийнейджъри.

Но Мария я нямаше.

Във вторник я нямаше, в сряда я нямаше, в четвъртък, в петък, дори в събота и неделя я нямаше.

Обади й се. Телефонът на абоната е извън обхват.

По дяволите.

- Идеално – заключи майка му. – Човек трябва да се отървава от ненужни вещи.

Със сигурност бе права. Този път обаче баща му вдигна поглед от диетичната супа с пилешко месо , разбута зеленчуците с вилица.

- Изгуби я – измърмори човекът, който продължаваше да пише налудничавите си стихове за журналистката.

Навън навсякъде беше май, а това е месецът на хората, които крият, че четат книги, но продължават упорито да го правят.

Стоян не знаеш какво да предприеме.

Трябваше да продаде пръстена.

Не го продаде.

Това бе тъпо, разбира се.

Отби се в магазинчето за банички. Напуснала оттам. Отиде до квартирата й.

Напуснала квартирата.

Когато ти е тъжно, го завъртам. Научили са златото да ме пази.

Глупости. Пълни глупости.

Сега златото не я пазеше.

В понеделник я чака на спирката пред супера – оттам вземаше автобуса за София. Сега обаче Мария нямаше очни занятия. Във вторник я чака, в сряда и в четвъртък. В петък. Просто споеше пред нон-стопа до супера. Глупаво, та чак свети. Беше топло на невзрачната автобусна спирка. Май е времето на чакането и неочаквания дъжд.

И тази събота нямаше да вали. Мария обичаше дъжда.

Баща му пишеше стихове за журналистката.

В събота обаче… какво става на тази автобусна спирка!

Гнездо на свраки, толкова кафяво гнездо на свраки върху хилави рамене. Много коса. Повече коса, отколкото жена.

Тази пак е пропуснала да се среши – би заключила майка му, която винаги имаше право.

Какво страхотно гнездо на свраки.

Само какво гнездо!

Следете новините ни в GoogleNews