Моето желание да бъда добър човек

Винаги съм искал да бъда добър човек. Винаги съм се съмнявал в значението на думите „добър човек”. Винаги съм знаел, че все пак такова нещо като „добър човек” има. Но то е трудно дефинируемо. Невъзможно за дефиниране.

Защо съм се съмнявал? Защото в младостта си, в центъра на комунистическия ред, аз виждах много хора, които биваха наричани „добър човек”, а аз се отвращавах от тях. По-късно това ми усещане – на погнуса от някои хора, набедени за „добри човеци”, се затвърди. Във времената на прехода добри станаха други, критериите си измениха, но и тогава етикетът „добър човек” се лепеше на какви ли не съдини – които понякога имаха противно съдържание.

В ранната ми младост особено ме удивляваше описанието на „добър човек”, което правеха някои лелички. Те казваха така: не пие, не пуши, по жени не ходи, стои си вкъщи, слуша жена си, направи вила в Иваняне, купи москвич, решава кръстословици – с две думи – добър човек.

Тогава горе-долу, в тая съща ранна младост, аз гледах за първи път малки кинофрагменти с Джон Ленън – как примерно лежи в хотелското легло с прочутата художничка Йоко, която му се пада жена, и пее песен за мир, с която напада всеки един нагъл еснаф и конформист на света (на тоя войнолюбив свят, в който конформизмът беше също и овчи милитаризъм, жалко съгласие с войната). И аз си казвах: този е добър човек!

По-късно прочетох, че сър Пол (Маккартни) казва за Джон (който не е сър и сега лежи застрелян от Чапман – един от ония конформисти, угодливо работили за Системата и представящи се твърде удобно просто за „психопати”), че Джон „беше голям кресльо”. И аз си казах: кресльо е друга дума за добър човек!

Под думата „кресльо” в моята млада глава се подреди огромна лавица от семантични значения (простете моята тавтология): кресльо започна да означава смел, говорещ неудобни неща човек, горд и циничен казвач на истини, певец, който пее с продран глас песни за несправедливостта, певец, който не пее песни за любов, за да затваря очи, а песни за болка – защото болката разширява зениците.

Кресльо. Джон Ленън беше кресльо и беше добър човек. Въпреки, че беше се разделял с жена си Йоко, някъде в началото на седемдесетте, обаждайки й се по време на раздялата всяка вечер от хотела си някъде там на майната си, обграден от ужасно много алкохол и проститутки, отчаян, пробващ хероин (и готвещ се да напише великото парче Cold turkey), свадлив и побъркан като всеки свръхизвестен герой, който търси истината за живота си в мрака... Той беше кресльо и добър човек, миролюбец, свободолюбец, човеколюбец, анти-системист, анти-милитарист – тънък, красив, поостаряващ, хаплив и насмешлив, пушещ дълги цигари с тънките си пръсти, с които наскоро беше изсвирил Imagine.

После го гледах – във вече появилия си ютюб – как пее Instant Karma – и се възхитих именно от неговата кресливост. Той продираше с гласа си всяко еснафско изискване за благоприлична мелодичност и удобство на тлъстите тъпанчета: Viva John, Happy John!

После гледах и друг величествен кресльо – Джим Морисън – как, пеейки When the music`s over, в края на песента или там някъде, изпищява с цялото си същество, прави изумителен скок и пада на сцената. И лежи там притихнал. И си казвах: Велико е да крещиш. Хората имат нужда да изкрещят. Това понякога е равносилно на това да си добър. Пазенето на тишина понякога е равносилно на робство. Робско пазене на тишина. Ред и дисциплина. Послушание. Кресльовците – за тях е предвиден или Чапман или концентрационен лагер. Или нещо такова. Grateful Dead.

Сега ми се ще да кажа друго. Аз помагам на хора. Открих, че съм добър, когато не спазвам някакви много определени принципи. Принципи на добротата не съществуват. Тоест..., как да го кажа по-кратко и без да навлизам в неизбродимите полета на етиката – всеки един принцип – уж интелектуален продукт – е именно интелектуално оборим – такова нещо като „принципи на добротата” е изцяло и тъжно антиномично – изкажеш ли един „принцип” – и обратният може да бъде изказан и да бъде добре обоснован. Добре е да си свободен. Но е добре и да си подсигурен. А двете са взаимноизключващи се. Но някак се и преливат – ако не си подсигурен – си несвободен заради опасностите и заради страха от тях – едва ли има по-несвободен човек от треперещия дивак – уж свободен в гората – но скован от ежесекунден ужас за живота си – рутинен ужас – заради отровните лиани, отровнозъбите варани и дебнещия тигър ей там зад ъгъла. Друго нещо си е зависимият от милиони неща европеец, който се чувства някак волно, пиейки кафенце на Елисейските полета (Champs Élysées) – той е обкован от хиляди „сигурности”, зависим и зависещ от хиляди неща, окован със златни вериги, но в душицата му златна цари чувство за свобода. Докато не му блокира телефонът, което го прави най-несвободния човек на света и пиле в един милиард тона кълчища. М-да.

Та така – аз открих за себе си, че трябва да се практикува безпринципна доброта. Тоест – необременен от интелектуални или социални (традиционни, статични (по Пърсиг) принципи (модели)), да правя добро както го чувствам, без да му мисля много. И за всеки случай се моля на Бог: Моля те, Господи, това добро, дето го правя, дано да е добро, какво ще кажеш – ще провериш ли, да ми кажеш после – добро ли е това моето добро или е калпаво?

Та така. Бях лекар и нямах особено чувство за добро. Защо? – питах се понякога. Ами защото просто си вършех работата. Доброправенето някак...изисква жертва. А да си вършиш работата и да взимаш пари за свършената работа не е жертва. Това в най-добрия случай е добросъвестност, трудолюбие или съзнателност (в оня, стария смисъл), но не е точно...добро. Добро прави човек, когато не получава нищо. Но аз, защото съм стара лисица в себеосъзнаването, си казвах: А нима надеждата ти че ще отидеш на Небето е Нищо? Ти правиш добро, защото се надяваш да отидеш в Рая, келеш с келеш, а не ей така – за нищо! Твоята коварност няма граници – другите искат само пари – а ти искаш Рай!

Въздишах и си казвах – е, кво да правя сега, вярно – рай ми се ще. Пари видях, че няма да спечеля ни като лекар, ни като някакъв друг – но рай..., ама и той, разправят, е съмнителна работа! Защото някои ти казват, че ще отидеш в рая, ако не пушиш и не пиеш и не ходиш по жени...па недай си Боже, ако си и женен, па пак се заглеждаш...тогава – сигурен ад. Други ти казват, че раят се постига само по милост Божия и по никакъв начин не зависи от шибаните ти човешки постъпки (примерно моя задочен приятел Жан Калвин). Трети, ей сега, ти казват, че в рая ще отидеш, само ако си ваксиниран. И така нататък.

Но стига съм се отплесвал. Някой ще помисли, че сега ще потегля по една такава, тривиална и актуална посокичка – ще кажа, да речем, нещо хапливо на тема ваксинирането и отиването в рая. Но аз не си падам по хитровати писателски трикчета, оставям ги на професионалните остроумни драскачи, чието остроумие се родее с това на охлювите. А аз ще кажа нещо съвсем конкретно и ще приключвам, защото ме чакат разни дела: Аз правя добро без пари, говоря с хора, помагам им – и със знанията си на лекар, и със знанията си на психиатър, и със – най-вече – знанията си на писател – и най-най-вече – с опита си на човек – живял живот подобен на буря в Индийския океан. Правя безпринципно добро.

Не се срамувам от изказването на този факт. Кое е по-важно – лицемерната скромност – която изисква да си мълчиш за доброто, което правиш – или истината за нещата? Разголвам се – и без срам – като истински кресльо – показвам и лошото, което осъждат у мен – и доброто – което правя тук и там. И към двете изпитвам смесени чувства – като към свои деца – да ги биеш ли или да им дадеш пари за сладолед?

И сега казвам последното, най-важното, с което ще ви учудя, защото е прекалено (уж) дребно, от областта на чистата практика, някак съвсем нефилософско и съвсем невъзвишено: Аз говоря с хората, аз се опитвам (и често успявам) да им правя добро – като се срещам с тях по кафенета.

Да, аз практикувам своето добро, срещайки се с хората по кафенета – нямам кабинет ни в болница, ни в неправителствена фондация, ни в министерство. Срещам се с хората по кафенета. Опитвайки се да им помагам, откликвайки на техен зов. И си плащам сметката.

Но сега, защото нямам никакъв зелен сертификат, имам само жълта давидова звезда на която пише „неваксиниран”...също така - нямам пари за писиари всеки ден – аз няма да мога да се срещам. И няма да мога да помагам. И няма да мога да правя добро.

Е, благодаря. Рай няма да има за мен. Защото сигурно не съм добър човек. Кресльо. Който не се съгласява със Системата. Добрата, мила, загрижена Система.

Следете новините ни в GoogleNews