Язовеца

Още като видя непознатия на портичката, сърцето на Язовеца прескочи няколко пъти. Познаваше тези хора от километри. Той тупна Чочо, четиригодишното си внуче, по вратлето, за да се отмести от коленете му и с пъшкане се изправи.

- Много здраве от Пора – каза непознатият. – В това куфарче е всичко необходимо. Искаме чиста работа. Половината пари получаваш сега, половината – после.

Язовеца машинално протегна ръка и взе куфарчето. Непознатият кимна, обърна се и излезе от двора. Широките му рамене заплуваха над зида като катафалка. Сетне се скри зад ъгъла.

Язовеца прибра куфарчето в колата и отново седна на пънчето под смокинята. Тук, в подножието на Витоша, смокините вирееха трудно. Беше повивал дръвчето и го беше гледал като бебенце. Пред погледа му се разстилаше София. Вятърът през деня беше издухал мръсотията и отсреща се виждаха чак склоновете на Стара планина.
Сепна го силен удар по гърба. Чочо бе изскочил отнякъде и се бе стоварил отгоре му.

- Дядо – каза момченцето, - баба пак плаче в кухнята и гълта от жълтите хапчета.

- Ще й мине – каза Язовеца.

Чочо се прекатури през гърба му и застана прав срещу него.

- Миранда ме одраска – каза той. Миранда беше котката им.

Язовеца гледаше внука си и му се радваше. Всички казваха, че му е одрал кожата – същите близко разположени очи, същата четинеста коса, с по-тъмната ивица от челото до врата, същите дебели китки. Язовеца го прегърна, завря носа си в косичката му и вдъхна миризмата му на малко изпотено зверче.

- Дядо – а на теб защо ти викат Язовеца?

- Кой ти каза?

- Никой. Баба. Каза – защо не се разплу досега, божке ле, божке!

Язовеца го отмести с ръка, стана, взе куфарчето от колата и тръгна към бараката зад къщата. Имаше да свърши едно-друго. Утре го чакаше много работа.

Средата на помещението бе заета от дърводелския му тезгях. През прозорчето нахлуваха снопове лъчи, в които танцуваха оранжеви прашинки. Отгоре на тезгяха с изкривена муцунка лежеше безмълвно котката им Миранда. Странно беше да видиш котка, легнала така – по гръб, с разперени настрани лапички, от които стърчат гвоздеи.

Още по темата

24/05/2014 Култура

Деян Енев: Нечетящият човек е беден, душата му е в дрипи

18/03/2014 Нашите автори

Ма­рия (разказ на Деян Енев)

25/07/2013 Нашите автори

Висоцки

21/06/2013 Нашите автори

Падането на Икар

Следете новините ни в GoogleNews