Quantcast

Деветдесет и четвърта завинаги (роман, XIII част)

Майка жали чак до гроба

Николай Фенерски Последна промяна на 13 декември 2014 в 07:37 7065 0

* * *
- Какво правите с гроздето, което не се изяде? - попита Седемнайстия.
- Ми нищо. Хвърляме го.
- Как ще хвърляте грозде! Вие луди ли сте!
- Е? - редник Хикс вдигна рамене, обаче вече зяпаше заинтригуван какви ли ги е замислил оня бандит.
- Ще направим вино. Донеси една лондра, от ония пластмасовите корита от прясното мляко. И събираме неизяденото за десерт грозде в продължение на седмица. И ще видиш после. Ще донесеш и захар.

След три месеца на тавана на едно от неизползваемите служебни помещения бойците пробиха с гвоздей дъното на пластмасовото корито и наточиха виното в бутилки. Събраха се около двайсет литра. Собствено производство, без никаква кисела жилка... И с перфектен градус, който им стигна за цяло едно пиршество. Тогава те разбраха, че могат да направят всичко.

* * *

Майка жали чак до гроба

В песента за Шар планина се пее за трима овчари. Планината ги затиснала и всеки от тях я моли да го пусне. Първият й казва, че го чака либето му, но либе чака ден до пладне и планината не го пуснала. Вторият овчар помолил да излезе, защото навън го чака милата му сестрица. Но сестрата жали до три години. И той останал погребан. Третият овчар рекъл на Шар планина, че иска да го пусне, защото си има майчица, която го жали. И планината го пуснала. Защото мъката на майките е ирационална и неконвенционална, тази мъка е като ядрена енергия, като атомна бомба, като природна стихия, която изкривява цялото пространство на Вселената наедно с всички галактики в нея.

Васко беше слабичко момче, което никога не роптаеше. Учудваше ме умението му да се приспособява и търпи, без да показва досада, умора или обида. Така мълчалив и усмихнат е търпял и болката в крака. Прие от мен пощальонската мисия с радост, значи в началото не го е боляло, иначе нямаше да може да извървява тия няколко километра пеша всеки ден.

Всяко едно от момчетата щеше да прояви различно отношение към Васко, ако подозираше колко чувствителна душица носи. Но ние робувахме на модата да бъдем зли и да носим зли маски, да бъдем свирепи отвън и мътни отвътре. И покрай тая бесовица изобщо не сме си и помислили, че може би е възможно и по-иначе, че има и други измерения освен нашето, че мизерията ни не е пъпът на света и тук наоколо се разхождат и създания с чупливи душички. А прецака ли ти се душичката, тялото няма как да издържи на напрежението, братле. И се разбива мигновено като вълна в бряг.

Годините се нижеха, а аз не знаех как да се помиря с него. Всеки път в църквата палех свещичка за мъртвите и споменавах името му - Бог да го прости. Но това не ми стигаше и знаех, че и на Бог не му стига за опрощение. Не че Бог не можеше да прощава и по мъничкото покаяние, но то е вътрешно усещане и си знаех какъв съм и що съм. Всеки трябва да си дава сметка какъв е и що е. Да е наясно с дълговете и равновесието си. Нарушил ли е равновесието, има дълг и трябва да си го плати. Не може да разчиташ само на милостта, макар че трябва да разчиташ само на милостта. Нищо друго освен милост не можеш да получиш тук, но имаш ли дълг, по-добре си направи труда да си го върнеш, да изравниш тежестите. Носиш ли го прекалено дълго, свикваш с него, забравяш го, не знаеш, че се е загнездил в теб и си стои там някъде в дълбокото.

Ако Сектата ме види сега, ще има да се чуди. Сигурно би се зарадвал с овчия си поглед, но аз вече бих се страхувал да му говоря както някога. Но оная сделка не бих пропуснал да я направя и днес.

А ако Сектата ме попита как от тъпо копеленце съм се превърнал в богобоязлив ръб, ще му отговоря, че много хора имат пръст в тая история. Дори и той. Сред останалите са онези изперкалите екзистенциалисти и книжката им, купена на пловдивската гара за лев и петдесет. След тях много по-голяма вина за днешните ми умопостроения носи един друг идиот - моят близък приятел Фьодор Михайлович, когото наум наричам просто Федя или Тошко. В превод. Руснаците слагат Ф на мястото на Т в някои гръцки имена. Ние с него сме роднини. По кучешка линия. Човек си има майка, баща и вътре една частичка от него е кучешка, преминаваща през поколенията, предаваща се не по кръвен път, а по метафизичен.

Разказах историята с Васко на друг мой приятел - отец Любомир. Не му казвам „отче“, защото се познаваме от толкова много години, че в началото той не беше свещеник, тогава се сприятелихме, та пред него изповедите ми са като пред човек. И той ми даде съвет как да постъпя.

В едно от завръщанията си в градчето отидох на гробището в покрайнините и дълго обикалях алеите в търсене на името му върху някой камък. Не го открих. Вечерта някъде из баровете мернах едно от приятелчетата на Васко, друг бивш наш новобранец. Бивша камила. Попитах камилата къде е гробът на другаря му. Той ми разясни.

Деветдесет и четвърта трябваше най-накрая да приключи. Да й турим една точка след последното изречение и да върви на майната си.

Наобикалям градчето и родителите си около веднъж на два месеца. Затова и не можех да чакам до Задушница или поне до съботен ден, за да ида до гробището. Сутринта след срещата с бившата камила в едно кално сиво зимно време тръгнах между паметниците и кръстовете според упътванията. Минах по алеята бавно, зачитах се във всяка плоча. И когато не го открих, заразпитвах малоумния гробар, който скитори винаги наоколо - обяснявах му как се казва и кога е починало момчето. И нищо. Тръгнах си. Постоях край гроба на баба. Дочух пак гласа й, както тогава, но споменът беше почнал да помътнява и гласът се губеше, а над главата ми зимното небе се беше схлупило и ми стана сиво и уютно, но защо не успях отново да намеря Васко... Поговорих си с баба за децата, които ми се родиха и които тя не видя, за къщичката й. А Васко не успях да го видя и на следващото си идване. Не намирах надгробния му камък, колкото и да търсех. И на третото, и на петото идване все така сновях между мъртвите, без да стигам до него, чудех се какво става, защо се крие от мен и защо не иска да се видим.

Минаха цели две години, докато най-накрая открих бялата, посивяла с годините плоча. И я открих на място, покрай което бях минавал стотици пъти, явно Васко реши да се срещнем.

Седнах и зачаках. Мълчах си. Исках да получа знак, че не съм натрапник, че не правя грешка.

- Васко, привет, приятелче. - „Не може да не си на приветливо място сега“, помислих си. - Как си? - изрекох, но усетих безпокойствието му. Още не можеше да проумее сякаш какво точно искам от него и като че ли бе обиден.

- Прости ми, приятелю. Затова дойдох. Да ти поискам прошка. Прости ми. Прости. Нека ми бъде просто. Не знаех. И с годините все повече натежаваше.

Запалих свещ и я поставих в пръстта. Първата ни и последна среща след неговата смърт се падна през май. От клоните на един висок дъб се дочуваше песен на славей. Свещта гореше със спокоен пламък. Палили ли сте църковна свещ? Това не е тайнство. А само е успокоение и радост за всички ангели и преминали границата душици. Един тежък въпрос беше изчистен. За въпросите си трябва да се грижиш. Не да ги занемаряваш, защото те си стоят, не се изпаряват. И накрая се превръщат в камък на шията. Чудиш се какво не ти е добре, откъде се взима това чоглаво състояние, дириш и ровичкаш за причините, но трудно ще се сетиш, трудно, заровил си отдавна неразрешения въпрос, замел си го под килима като стара мръсотия. Мъртвите обаче не забравят. Дирят си своето като наследство.

Следва продължение