Quantcast

Деветдесет и четвърта завинаги (роман, XI част)

Николай Фенерски Последна промяна на 19 ноември 2014 в 07:54 6722 0

"Бог може да превърне станалото вече веднъж в нестанало." Лев Шестов

САМОУБИТ

- Брат, само ми дай името и адреса му и ще ти го одера жив. Първо ще му скъсам ташаците. А след това ще му чупя пръстите и кокалите един по един. Ще го започна от малките пръстчета. Маменцето му ще еба! Ще го направя на дреб, ще го насипя с лопатата в един чувал и ще ти го донеса да му се радваш! Копилдак мръсен той! Намерил! Копиленце!

От два дена се беше върнал в поделението и животът отново потече по добрите стари правила. С точния неизневеряващ и леко миризлив мъжки режим. Любимият му режим. Без изненади и лъжи – чисто и просто. Само че той почти не говореше и Пеловеца му правеше ето такива предложения. Неговата голяма глава раждаше най-причудливи идеи за изтезания. Имаше природен талант за това. Във воднистите му очи се четеше жестокост и решителност. Наистина искаше да му помогне, другарчето.

- Мамицата й и курва мръсна! Боклук долен! Всички са боклуци! – продължаваше той. – Аз не познавам ни една женска, която не е боклук!

После се насвяткаха. После редник Хикс рева като магаре. После тръгна из поделението и крещя с всичка сила. „Аааниии, Аааниии...“ „Живота е сурав и курав“, твърдеше в моменти на просветление Пешо Мъката. В една от тези пиянски вечери, за да си отмъсти на шибаната зелена ламя, че го е разделила с Ани, натъпка цялата ключалка на вратата на дежурния старшина с кибритени клечки. Пъхаш докрай в патрона, за да се запуши хубаво и трошиш, за да няма измъкване. Точно тогава късметът се падна на един надут младок, по-стар от войниците с около пет-шест години. Не му представляваше трудност да се досети кой ги върши тези простотии. Нямаше къде да спи тази вечер, стаичката му бе блокирана и някой трябваше да си плати.

Когато редник Хикс влезе в спалното, старшината вече беше строил ротата и питаше кой е извършителят, тъпанари такива. Видя в рамката на вратата пияния поглед на редника и повече не попита никого нищо. Протеклият му лигав вид обясняваше всичко. Заповяда му да сваля колана и връзките на кубинките и да тръгва пред него. Запаса служебния си макаров и му нареди да върви. Ти си едно смотано винтче от голямата месомелачка, каза му редник Хикс по пътя. Ти си едно нещастно създание, което не е имало въображение да стане нещо повече от тъп фатмак. Шибаняк, дето цял живот ще го шибат военните! По пътя за караулното му изговори толкова мили думи, че се чудеше после как оня не го претрепа там на място. Спря се и му се озъби – хайде бе, господин старшина, извади тоя тъпанарски пистолет най-накрая и ме застреляй! За какво ти е иначе това глупаво желязо? Застреляй ме като мръсен помияр! Тебе животът ще те застреля, моето момче. Лелее, колко си мъдър. Ти ме разби, копеле. Искам да ме застреляш веднага! Ако беше гръмнал редника там в тъмното, между сградите и площадките, никой нямаше и да го съди.

Заключиха вратата на ареста и през решетките провеси ръце навън. Невинен съм! Невинен съм! Пуснете ме да изляза, ще ви еба майката на всички! На следващия ден към обяд го пуснаха. Тайните служби май бяха подочули, че има някакви душевни терзания и го оставиха на мира. След три дни прочете името си в Книгата на живота. Застъпваше наряд. Купи си водка и я скри предварително зад гаража. По средата на втората стойка, малко след свечеряване, бутилката беше празна наполовина, а пред него на красива купчинка горяха листове хартия. Листове хартия с нещо написано върху тях. Написано равно със спретнати мънички букви. Във всяка извивчица на всяка буквичка се усмихваше едно дългокосо момиче... Извивките догоряха. Седеше на поляната зад гаража, наоколо нямаше жива душа. Огънчето загасна. Той засмука още веднъж от бутилката и свали автомата от рамото си. Дръпна предпазителя на единична. Зареди. И захапа дулото. Самоуби се. Без да натиска спусъка. То това и оставаше, да натисне спусъка, че съвсем да се изложи.

Самоуби се, без да натиска шибания спусък. Представи си как вътре в патрона барутът се взривява, парчето олово полита през цевта, където нарезите му придават въртене, излита през отвора и пробива плътта му. След това преминава през костите, като троши всичко по пътя си и образува десетсантиметров несиметричен отвор отзад на черепа му, а парченца от кървавия му мозък се въргалят по тревата. После бавно свали пълнителя. Извади патрона от цевта. Върна го обратно в пълнителя. И дръпна предпазителя на изходно положение.

Това беше. Вече не ревеше. Изтри потта и сълзите си с ръкава на зеленикавия брезент и спря да се занимава с глупости.

До края на стойката се разхождаше около гаража. И забеляза, че на голямата сива стена, дето спяха дежурните, има много място за писане. Явно писането му беше слабост. Сред останалите надписи „уво 95“, имена на градове и селца, с един гвоздей изчегърта думите „СКОРО ЩЕ СЕ ГРЪМНА“. Получи се хубав надпис, забелязваше се отдалеч. Я си размърдайте малко дебелите задници, господа старшини и офицери! Прочетете тези словесни перли, прочетете и последната написана страница. Белите стихове върху сивата стена са създадени и за наша, и за ваша радост. Докато пишеше, обаче, не мислеше за читателите си съзнателно и нямаше намерение да плаши никого. По-скоро го заявяваше на Онзи горе, Който гледа и решава. Постави Му ултиматум. Или да му върне детската наивност, или да му помогне да загрубеят мазолите, че да не усеща допир, вкус и мирис.

След дванайсет дена се разигра мила драма с елементи на трагикомедия, от която спечели само той в крайна сметка. Все пак беше неин сценарист по неволя... Понякога нещата, които вършиш, наистина могат да ти бъдат от полза, без сам да подозираш как. Полковник Квадратна муцуна, началник на щаба, посред бял ден издаде заповед всички от техния набор и от тяхното градче да се строят на плаца. И то веднага. Двайсетина парчета веднага образуваха разкривен строй и заеха стойка мирно. Споглеждаха се – за какво сме тук така извънредно? За първи път ги строяват по спешност.

Полковникът заразхожда квадратната си муцуна и тулумбестото си тяло пред строя. Най-накрая, когато притихнаха, доловили цялата сила на гнева му, той се спря и заяви с глас, с който можеш да ковеш желязо, че има нещо, което не му е ясно. Кой от вас, тъпанари посрани, иска да се самоубие – питам, за да му помогна – аз лично ще го убия. Ще го самоубия, обещавам ви! С един удар. Честна дума! Ето с този юмрук. Да знаете, че ви казвам истината – с един удар теле убивам. Кой! Кой? Имате десет минути да си помислите. След това идвам и лично аз сам ще открия писателя, ако не си признаете. И ще навра главата му в собствения му задник! Квадратът трепереше от гняв.

След тези силни думи Седемнайстия веднага си призна, че той е авторът на култовата реплика „уво 95“, както и на заглавието на родния ни град върху сивата стена. Но това не беше важно. Всички вдигаха рамене – не знаем и нямаме идея кой го е писал останалото. Чезето и Биг Бен предложиха, ако е някой от групата им, веднага да си признае, за да не страдат всички заради един. От самосебе си, без предварителна уговорка повечето погледи се насочваха към редник Хикс, но той бързо ги отклоняваше. Не, не съм аз. Само Седемнайстия се подсмихна леко. Той знаеше истината, без да му е казвал нищо. С него думите бяха излишни. Все пак бяха делили спарка още от първия ден тук. И отдавна бяха установили, че са от една порода. Така или иначе съмнението, че е той, остана във въздуха да дразни повечето от момчетата.

Ако двете копелета, дето предлагаха да си признае, не бяха там в този момент, може би щеше да го заяви на всеослушание. Само че не и пред тези лайнари. Прекалено тъпи са и няма да разберат шегата. Всъщност не му пукаше дали някой се досеща или не – той беше самоубит. Той не беше той. Аз не бях аз. В строя стоеше стоманеният редник Хикс, който знаеше, че никога за нищо на света не бива да признаваш вината си. Никога. За нищо на света. Правило първо и единствено.

Квадратната муцуна се върна. Следобедното слънце напичаше асфалта. Потяхме се.

Пак превключвам на първо лице. Няма начин. На първа скорост. Имам си първа и втора скорост. Първа е напред, втора е назад.

Квадратната муцуна не получи отговор на въпросите си. И назначи разследване, което започна още в следващите минути. Всеки от нас трябваше да напише на лист хартия пред погледа на старшина изречението „скоро ще се гръмна“ два пъти – с ръкописни и с печатни букви. Привикваха ни един по един в стаичката. Останалите чакаха отвън. Всяка седмица във вестник „Българска армия“ се споменаваше за нечие войнишко самоубийство някъде в България. Повечето си пръскаха празните тикви с калашника, докато бяха наряд. Горкият господин "Калашников", какво е виновно железното му тяло, че го зачисляват на разни психопати. Тези новини плашеха нашите чудесни началници. Те не искаха да си имат неприятности и повереното им елитно хеликоптерно поделение да влиза в черните хроники на самоубийствата. Само там не! Пу да не ни е уроки! Тази страшна мисъл ги караше да треперят и да беснеят при вида на смешния автограф върху стената. След половин час от думите нямаше и следа, заличиха ги бързо и злобно със сива боя. Ако можеше толкова лесно да замажат целия проблем, щяха да са щастливи. Но никой от тях не смееше да си позволи да рискува и да приеме надписа за блъф. Защото никой никого не познаваше. И всеки се страхуваше от всекиго.

Когато влязох в стаичката за разпита, изобщо не се учудих на присъствието на Апостола. Бичата мутра, която ни дресира да маршируваме и да не плачем в първите четирийсет дена, сега кротко гледаше отстрани и понякога се намесваше с хитри според него въпроси. И той като всички наоколо изглеждаше някак човечен, но всъщност страхът ги беше принудил да заемат по-различната позиция на загриженост. Не че много им пукаше за моя живот. Момчета, казваха погледите им, гърмете се колкото искате, само че на друго място. Недейте тук, а!

Апостола като наш приятел от учебна рота и като опитен следовател в тайните казармени служби задължително трябваше да присъства в една такава пародия. Но само след минута ми просветна – очилатият чакаше специално мен.

Онова мадафака от вратите на кенефа някога ме издаваше.

Макар че тогава не си признах по същия начин както и сега. Цар съм на мълчането. И вътрешно се засмях – и сега като тогава може да се намери някой умник, който да си признае вместо мен. Може би – ако имаше софиянци или от други краища в нашата рота. Но никой от нашето градче не е способен на такова благородство, граничещо с глупост. Затова спрях да се надявам друг да си признае и продължих да отричам.

Последва задушевен монолог на Апостола. Думите му бяха отправени към мен. Но аз вдигах рамене и не му доставих удоволствието да изрека на глас това, което той виждаше в очите ми. Трябва да му се признае, че бе проникнал зад фасадата ми и бе твърдо убеден, че аз съм авторът на изречението. Скоро ще се гръмна – звучи като обещание за танц. Като обещание да се завърна. I’ll be back! Някакъв лигав и мръсен терминатор. Колко скоро – времето течеше... Момче, животът е най-ценното, което имаме. Ако се самоубиеш, ти ще причиниш много болка на родителите си. Те не са заслужили това. Само си представи какво ще им причиниш! Така е, господин старшина, но аз не съм го писал... Момче, ти не ми отговаряй, само ме слушай. Аз знам кой го е написал. Ти разбираш ли какво е животът? Убиваш се, отмъщаваш си на всички и после какво? Теб те няма, за да се порадваш на победата си. Замисли се – самоубийството е бягство, слабост, престъпление. Самоубийството не е изход. Какво ти натежа толкова? Знаеш ли хората на какво са издържали? Имате всичко тук – топла хубава храна, грижат се за вас. Наистина, не сте си у дома. Но се преживява. И ще отмине, ще го забравиш. Бъди сигурен – това е дреболия. Знаеш ли какви трудности още те чакат! И ще се чудиш на акъла си. Дано тогава след време си спомниш какво съм ти казал. Това не е игра. Опасно е. Осъзнаваш ли колко е страшно? Искам да ми обещаеш, че повече няма да си помисляш да отнемаш живота си! Обещай ми! Нищо, че не си ти. Просто кажи, че ми обещаваш!

Не бях аз и им го казвах - не съм аз. Те обаче не разбираха, че аз не съм аз. Апостола беше невероятен. Стана ми много мило и изведнъж разбрах, че този човек всъщност е симпатичен и добър. Докривя ми, че приема нещата толкова сериозно. И дори ми дожаля за него, като си представих как го тероризират вкъщи петте негови женски. Само че винаги трябва да се стигне до някаква крайност, за да схванеш личността на Другия и да се сетиш, че той е човек. Ако не бях написал, че ще се гърмя, как щях да разбера, че Апостола всъщност не е задръстеняк и мутант, а е много свестен пич?

Разследването завърши безславно. Никой не си призна. Аз на четири очи смотолевих, че обещавам да не мисля за това, което не съм написал аз. Братът близнак вътре у мен също не си признаваше. Квадратната муцуна на полковника се скапваше от безсилие. Всички писахме изречението на лист хартия по два пъти. Но нито един от надписите не можеше да се сравни с този от стената. Защото едно е да драскаш с гвоздей по мазилка и съвсем друго да пишеш с химикал. След графологичната експертиза не им оставаше нищо друго освен да се доверят на интуицията си. На интуицията на Апостола по-точно...

На края на онзи интимен негов монолог ми се дощя да му отговоря с умното изречение на Човека Камю, че майките ни раждат разкрачени над гробовете, обаче нямах нито опита, нито душевната зрялост да го сторя. Душата бавно узрява. Като хубаво вино. А понякога се вкисва.