Quantcast

Деветдесет и четвърта завинаги (роман, XII част)

Николай Фенерски Последна промяна на 29 ноември 2014 в 14:07 2479 0

* * *

Безкрайната 94 продължаваше. Никой от нас още не подозираше съдбата си. Васко не подозираше съдбата си. Чочо Райков, Медо, Мъката, Пеловеца, Телефониста и другите епизодисти също не подозираха какво им предстои и се бяха огънали. Някои от тях щяха да доживеят до старини, да стигнат до Вярата, да спасят душите си, други щяха да си отидат съвсем скоро. И естествено Там Горе щяха да ги приемат направо в прохладното и спокойно място, където душите летят и пеят. Не само че сме смъртни, но и сме внезапно смъртни. Животът е крехък. Паянтов. Телата ни са прекалено уязвими. А душите...

След като се бях самоубил, нямаше граници пред мен. Пред него. Той е виновен. Той извърши всяко безчестие. Беше способен на всяко едно, без ограничения. Самоубитият може всичко. Съдете него, не мен.


КБ 20

Заредиха се щастливи дни и месеци за редник Хикс. Непознатото за мен копеле. Аз окончателно се бях оттеглил на безопасно разстояние от него и го бях оставил да развява лудостта си на воля. Да прави каквото си иска, да пие колкото иска, да псува колкото му душата желае, да се бие, да играе карти, да лъже, да краде и да си мисли, че е велик. Дори не се занимавах с толкова унизителното ми наблюдение над неговия характер, нито пък си усложнявах живота да го анализирам или да изпитвам срам от постъпките и думите му. Просто изпаднах в здравословен сън, вегетация, летаргия. Да се спасява сам този глупак.

И той се спасяваше. Само десетина дни след разследването на тъпия надпис върху стената на гаража, който обикаляха нощем с автоматите, Майката подхвърли на редник Хикс, че ако има желание, може да слезе в кухнята като помощник-готвач. Каза му го хей така между другото, все едно сега го е измислил. Бяха решили да правят Биг Бен ефрейтор и мястото в кухнята се овакантяваше. Редник Хикс се съгласи, без да размишлява нито миг върху предложението. В първия момент изобщо не се почуди защо предлагат точно на него вкусното топло местенце край печката. Прие го като даденост. Като сбъдване на молбите му към неговата мъртва баба и всички небесни сили. Това означаваше край на нарядите. И нищо друго нямаше значение.

Край на безсънието, край на мръзненето, край на страховете от гърмящата пръчка. Бойната единица не можеше да си намери място от щастие. А покрай него се радваха и останалите момчета. Вече щяха да си имат приятелче зад плота и нямаше да им се налага да молят за допълнително парче кашкавал, хляб или салам. Както им се беше налагало дотогава. Въпреки че Биг Бен и останалите спяха в едно спално, въпреки, че често Биг Бен пиеше с останалите на една маса и играеше карти с тях, той имаше твърде извратено чувство за собствената си значимост и странно разбиране за мизерната си длъжност. Когато някой от неговите бивши съученици му поискаше повече хляб или добавка сирене, за да си довърши вечерята, Биг Бен или му се изсмиваше в очите или го питаше с мръсна нагла усмивчица няма ли да каже „моля“. Някои казваха „моля“. Но повечето му теглеха една майна и обидени си тръгваха. По-добре гладен, отколкото унизен. Подигравката с изгладняла бойна единица е кръвна обида. Стомахът ва войника е последната брънка на достойнството. Крайната точка на физикохимическото оцеляване. Преминеш ли крайната точка, връщане няма. Седемнайстия не говореше с него от три месеца. И го мразеше най-открито. Не му проговори и след като се уволниха… Двайсет години по-късно все така не го смяташе за човешко същество.

Но с царството на този глупак в кухнята се свърши. Настъпваха сити времена. Майката разписа на редник Хикс няколкочасов отпуск, в който редникът отиде на медицински изследвания за бактерии и вируси във военната болница в Пловдив. Качи се на мотрисата, която сънуваше още десет години след уволнението си, седна на една празна седалка и се наслаждаваше на тракането на колелетата. Беше облечен в парадната си войнишка униформа, но това вече изобщо не го притесняваше. Дори го забавляваха почтителните погледи на възрастните мъже и жени по улиците и влаковете и особено го радваха закачливите усмивки на момичетата. Невероятно е колко много женски се възбуждат при вида на униформа. Хайл Хитлер.

Намери болницата лесно. Ходеше бавно по улиците и не бързаше да влиза. Хапна нещо солено и нещо сладко от крак, пи кола, поскита се, купи си някаква книжка. "Европейски екзистенциалисти", излязла от печат на 2. март 1994. След това се качи до третия етаж и влезе в кабинета, където една около двайсет и петгодишна спимпатична чернокоса медицинска сестричка му обясни, че трябва да му вземе анален секрет за изследване. Редник Хикс бе готов на всичко. Сестрата си придаваше сериозен вид. Каза му да си свали гащите и да й създаде удобно положение, за да може тя да вкара в задника му металния шомпол. Колко? Сантиметър, не повече. Редникът се притесни от младостта и хубостта й и шомполът не искаше да влезе нито милиметър. Тогава сестрата с усмивка му предложи сам да извърши процедурата. Няма проблеми. Той взе шомпола и със стиснати зъби извърши това, което се искаше от него. Тази метална пръчица беше нищо в сравнение с шейсетте наряда, които преминаха като острие през целия му централен и гръбначен мозък минута по минута. По-точно шейсет и един наряда. Шейсет и една нощи. И нито една повече. Свърши се.

Изследванията бяха готови. И едно слънчево августовско утро редник Хикс слезе с олекнала душа в кухнята за първи път. Там се запозна с двамата старшини, които отсега нататък щяха да му бъдат преки началници. Белия, който преди десет месеца се беше завърнал от мисия в Камбоджа и Черния, който сякаш беше близнак на Марадона и все теглеше разговорите към женската тема. Освен тях го командваше и един цивилен млад готвач с особена прическа, който също много обичаше да разказва креватни и полови истории, като любимата му насока бяха размерите на органите при мъжките индивиди. Русата му коса отстрана бе остригана късо, отпред се вееше бодър перчем, а отзад се спускаше на дълги опашки. Яко копеле. Старшините се сториха на редника потайни, а Прическата определено беше забавен.

Едва бе успял да преоблече излъскания от носене зеленикав брезент, който заместваше въшкарника през лятото, с белите памучни панталони и леката бяла рубашка, когато чу Белия да се обръща към него строго:

- Хайде, моето момче. Има тук една работа като за теб. – Началникът си бе решил да му развали радостта от преобличането, но не подозираше, че нищо не може да му смути тази радост, защото тя беше по-голяма от някаква си мизерна задача. Какво трябва да се направи? Няма проблеми, дайте го насам.

Белия всъщност не влагаше чувства. Нищо лично. Просто новопостъпилият трябва да бъде наказан за привилегията си да кара по-леко службата от момчетата зад вратата на кухнята. Белия нямаше как да се досети, че наказанието вече беше изтърпяно и никаква друга мърсотия не може да се мери с това наказание. Но то, изтърпяното наказание, висеше вече единствено назад някъде във времето. А напред погледът съзираше единствено слънце и безгрижие. И яко плюскане.

Гадорията, която редник Хикс изпълни с голям хъс и без грам погнуса, беше да изстърже и почисти до блясък пода под баката с олиото. Тази погнуса не беше като онази погнуса. Очуканата петнайсетлитрова алуминиева бака от години стоеше все в един и същ ъгъл. И с години под нея се бе натрупвал прах, бе се стичало олио и пак беше падал прах, и пак бе попивало олио. Олиото и прахта се съединяваха и втвърдяваха за векове напред в гумена амалгама, в еластична сплав. И олиото беше от много години и прахта беше от много години, и се бяха превърнали в единна неделима хомогенна черна смес, подобна на каучук, залепнала за мозайката. Редник Хикс много старателно и бавно изчегърта с една шпакла парчетата лепкава субстанция. След половин час ъгълът под баката с олио светеше като нова. Рапорт даден! Нещо друго, господине? Ама с повече въображение, моля.

Последната стаичка в подземието на кухнята представляваше съблекалня и стая за почивка на бойните единици. Там му бе зачислено едно метално шкафче с катинар, който можеше да се отключва с обикновена тел. В стаичката имаше маса и няколко стола. Убежището му допадна, тук можеше да се скрие от всичко и всички. И се криеше. Започна още от следващия ден. Когато никой не го търсеше за нищо и цялата работа бе свършена, той се затваряше в стаичката и сядаше да прочете някоя книга или да запише нещо в тетрадката си. Не четеше писма, защото вече не получаваше такива нито от другарите си, нито от момичета. Но и не чувстваше липсата им. Вече нищо не му трябваше освен сили да издържи последните осем месеца. Не му трябваха никакви хора. Сам си беше достатъчен. А когато почувстваше нужда от компания, сядаше с бутилка ракия в стаичката и почваше да пие с единствения си другар – образа на Кърт Кобейн върху стената, обикновен плакат от някакво музикално списание. Само преди няколко месеца копелето си беше теглило куршума някъде в Америка. По най-тъпия начин се присъедини към отчайващата мизерна групичка на пролетните самоубийци. И при всяко усамотяване в крайната стаичка на подземието редник Хикс се обръщаше към лика му с един голям и няколко по-малки въпроса. Защо бе, глупак? Толкова ли си бил луд? Химията ли ти разкапа мозъка? Кърт мълчеше. Или те убиха, а, копеле? Онези демони от музикалната индустрия? В изблик на пиянска ярост от постъпката му веднъж редник Хикс подпали единия край на плаката. Хартията пламна. Разгоря се. Редник хикс гледаше лицето на Кърт и недоумяваше. Дожаля му и не позволи да изгори целият. Изгаси го. Така до самото уволнение от стената го гледаше полуизгорелият Кърт. Малко обиден заради подпалването. Но пък като че ли леко поумнял и станал по-отговорен...

Работата в кухнята си беше истинско забавление. Белия, Черния и Прическата бързо го научиха да подготвя основните неща, да обезкостява месото за супата, да прави сутрешния чай, да бели картофи, да чисти риба, да подквасява млякото и да установява кога манджата е готова. Всеки от тримата си имаше свои особености, към които редник Хикс се нагоди. Белия обичаше да се прави на велик, нали е служил в Камбоджа. Черния приличаше на Марадона. Прическата си умираше да дрънка простотии за полови органи и съвокупления. Но и тримата обичаха да крадат. Уж незабелязано. Редник Хикс винаги ги забелязваше, когато си режеха по някое друго кило месо или бързо напъхваха в найлоновите си торби бутилки с олио и пакети със захар. И така му дадоха лош пример. Редник Хикс не им се чудеше, все пак беше стигнал до 9 клас в ерата на комунизма, когато всички навсякъде крадяха. Всъщност не му пукаше какво правят. Важното бе да не го притесняват.

Храна за двеста гладни души се приготвяше лесно. Още след първото сутрешно кафе той и някой от останалите кухненски плъхове се заемаха да обелят картофите. Процедурата бе механизирана. Преди години имаше едни стари перални, нещо като големи кръгли варели, метални бидони с широк отвор. Горната им част бе предназначена за дрехите. Пускаха се вътре и машината ги въртеше и переше. На същия принцип бе и машината за белене на картофи. Отгоре беше открита, сипваха вътре няколко килограма от чувала и натискаха копчето. Центрофугата завърташе картофите и те се триеха в азбестовите грапави стени. Отгоре върху картофите течеше вода от един маркуч, отдолу излизаше мръснокафява и отиваше в канала. За по-малко от минута черните безформени кални картофи се превръщаха в белички, заоблени и чисти. Готови за сваряване и консумация. За изпържване в тоя голям и лаком свят. Редник Хикс обичаше машината за белене на картофи и с удоволствие я използваше. В съзнанието му за вечни времена се вряза нейният модел, нейното нежно име – КБ 20 бе изписано отстрана.

Картофобелачка номер 20.

Значи преди да достигне това съвършенство е преминала през цели 19 модела картофобелачки. Велико творение. Навярно модел КБ1 е бил сътворен още от Леонардо. КБ20 се превърна в метафора за редника. Влюби се в тази приятна машина.

Занизаха се дни, изпълнени с мизерия, истерия и притоплено щастие. Пропаднало щастие. Запуши се каналът на цялата сграда - две спални помещения, под тях кухня и столова. Отвориха шахтата и някой трябваше да влезе в помията и отпадните води. Отходните тръби шуртяха надолу и пълнеха шахтата с различни неща. Някой трябваше да бърка с ръце, стоманена тел и инструменти за отпушване. Редник Хикс го направи с удоволствие.