Докато седите вечер пред телевизора и пиете бира, вие унищожавате мозъчните си клетки. А мозъчните клетки не се възстановяват, през целия живот само намаляват ли намаляват, докато един ден човек стане стар и мъдър. Особено мъдри стават тези с Алцхаймер. Те явно достигат до извода, че нещата, които ни се налага да помним, само ни натъжават и ни досаждат. Такива щуротии като абитуриентския ни бал или какво сме яли преди четири минути.

Един мъдрец, на въпроса: “Не знаеш ли, че алкохолът убива мозъка ти? Защо пиеш, за да унищожиш мозъка си?” отговорил: “А да не искате той да унищожи мене?”. Изводът тук е, че мозъкът ни ни унищожава. Бавно, докато мислим и чувстваме, ние приближаваме смъртта. Достигането на Нирвана е просто трик за изключване на мисленето и чувстването.

Спомням си една много щастлива баба, която в миналото била поетеса. Когато се запознах с нея беше с напълно изтрит харддиск, ром, рам и други памети. Беше игрива и весела. Не можеше да говори, но общуваше с усмивки и погледи. Погледи и усмивки. Когато сутрин я посещавах в старческия дом, тя ми подаряваше една шепа от собствените си изпражнения. Явно символичен, архетипов жест. Изпражненията са символ за злато. Според психоанализата, не според мене, не се цупете. Тя, значи, беше надвила мозъка си и беше станала самата себе си, лъчезарна, безсловесна и блага. Това е много тъжно, отвратително е, а ти, Терзийски, си цинична свиня, ще каже някой. Кой е той, да го видя. Който мисли така, сигурно не си спомня колко лошо се е държал с родителите си заради своя голям, егоцентричен мозък. Сигурно не си спомня и многото нощи, в които е лежал облян в гореща и отчаяна пот, мислейки за болезнена раздяла, за вина и за неизпълнени планове, заради големия си егоцентричен мозък.

Блажени са нищите духом.

Алкохолът е средство да забравим лошите неща в живота, примерно самия живот.

Алкохолизмът е ужасна болест. Напълно нелечима. Алкохоликът става странен, невъздържан, плачлив, театрален истерик, непохватен, треперящ, опразнен отвътре, досадно предвзет, склонен към самоубийство палячо, лишен от стремежи и воля изрод. Алкохолици са били Хемингуей, Фокнър, Буковски, Фицджералд, Модилиани, Утрило, Толуз-Лотрек. Странно нещо е алкохолизмът.

Алкохолът трябва да се пие с мярка. Никой не е измислил мярката. Според драматично фалшивата американска култура, алкохол въобще не трябва да се пие. Той размътва мозъка. По-добре да се гледат филми с Арнолд Шварценегер, които определено проясняват мозъка. Както и новините по CNN.

Ето ви една промоция на мярка за пиене, предостави ми данните един много демократично настроен учен, той е описал начин да пиеш, без да стигаш до крайности, но в същото време да получиш истинско удовлетворение. В този пасаж той е описал един свой, личен експеримент. Експериментирал е върху себе си, защото да експериментираш върху други животни е неморално:

12.08.20..г., 21.00 ч. Място – София, нощен клуб:

Влизам в клуба. Няма почти никой. Барманката на бара, пред който се намествам е симпатична, има недоловимо глуповато лице и бързи, пъргави движения на поддържаните с подходящи упражнения тяло и крайници.

Първо питие: Поръчвам с глух, невесел глас: Водка – 50 г и бял сух вермут – 50 г. Когато си смел човек и уважаваш себе си, можеш да си позволиш да пиеш всякакви питиета, без да те е срам или да се страхуваш от махмурлука на следващия ден. Особено, когато има доста лед в това питие, то влиза в разтворената ти паст като нагорещено масло в студен нож или обратното.

Лекото топло успокоение след първата чаша, която се изпива за 3 до 7 минути, ме накарва да си взема второ. То е:

Второ питие: Бира с фъстъци за мезе.

Представяте ли си? Величественото чувство за собственото ми надмощие над предразсъдъците. Триумфът на стоманената воля над тялото. Да пиеш бира след водка и вермут – ето това наричам аз стил и майсторство.

Бирата се изпива бързо, докато е много студена. Тя създава веселост, смесена с капчица безразсъдство. Фъстъците не се ядат – с тях се замерват посетителите, най вече хубавичките жени.

Трето питие: Уиски,

за да придаде така необходимата за едно препиване жилка на топла меланхолия.

Уискито се пие бавно. Непрекъснато се добавя лед. За да не стане много рядко се добавя непрекъснато и уиски.

Тридесет годишен съм, занимавам се с наука, имам физика на бик, черният ми дроб е като на гъсок, отглеждан за пастет. Защо да не си поръчам нещо, което наистина да ме накара да се почувствам добре?

Четвърто питие: Текила.

Който си играе да ближе сол и да хапва лимончета, явно има нужда от сол и лимончета, а не от текила. Аз се ограничавам с пиенето й. Една голяма текила, изпита на екс, предизвиква тиха експлозия в стомаха и принуждава устата, мозъка и дясната ръка да се съюзят и веднага да поръчат втора.

Текила. Не е лошо като за питие направено от кактуси. Първо отиване до тоалетната, където освен другото, внимателно се оглежда и лицето в мръсното огледало. Ах, колко съм хубав, леко потен и зачервен. Бързо трябва да отида и да си поръчам нещо за пиене. Аз съм човек, който заслужава да си угоди с едно добро питие.

Пето питие: Бяло вино.

Първо на чаши, след това се поръчва бутилка. Това питие на Парнаските музи и поети се стича плавно и гальовно през хранопровода, ранен от двуострата кама на текилата. Главата не иска да се интересува повече от това, какво прави тялото. Нещо като родители на осемнайсетгодишен калпазанин, който краде от вкъщи вещи, за да си купува дрога – хайде стига толкова, аман от тебе. А тялото безметежно приема талазите на бялото вино.

Сещам се за тримата мускетари, които разтриваха гърдите на потните си уморени жребци с бяло вино. Хей, доведете ми жребеца за да му разтрия гърдите. Мамка ви.

Шесто питие: Бира.

Тя прогонва буйността предизвикана от виното. В този етап бирата е като еликсир, който успокоява неспокойния дух и разпуска напрегнатите сетива. В заведението става нещо, но то не е толкова интересно, колкото това, което става в главата ми.

Говоря си с трима човека едновременно. Мислите ми са загладени, добре подредени, красиви и стройни като статуи на музи от най-фин розов мрамор. Чувам се да казвам ”Всички вие сте свине…”.

Седмо питие: Не знам.

Осмо питие: Портокалов сок, в който някой ненормалник ми е налял водка.

Вече не ми е интересно да пия. Искам да се разхождам по сенчести планински пътеки, а покрай мен да ромолят бързи потоци. Тръгвам да търся такива, но такива няма в центъра на София в три през нощта. Затова се връщам на стола си и продължавам да пия портокалов сок, в който някой идиот наистина е сипал водка.”

Това е в общи линии едно свободно описание на експеримента. След него, моят познат, демократичният учен лежа два дни, като разсъждаваше с изтънял и тъжен глас, за това колко е плачевно състоянието на съвременното изобразително изкуство. Отвреме навреме задрямваше и в дрямката си мърмореше: “Още един Алка зелцер, пор фавор. Аз съм бедно дете на разведени родители… Не ме ритайте по главата, господине, боли…Жив съм, мамо…помощ, кучета…”.

От алкохол умират повече хора, отколкото от войни. Такъв страшен бич за човечеството не е имало никога. Чумата се появявала и си отивала. В канавките продължават да умират шлосери, бездомници, проститутки и доценти по ядрена физика, поразени от отровата, която те кара да пееш.

Но искам да отбележа, че самоотравянето с алкохол е доброволен акт, предизвикан от безизходица и отчаяние.

Гладът, от който умират не по-малко хора, предимно деца, не е доброволен акт на безизходица и отчаяние. Хубаво е и за това да се помисли.

Проблемът е в това, че алкохолът прави пиещите го неуправляеми, неработоспособни и неефективни в най-ефективната им възраст. В тази възраст, в която трябва най-усилено да работят за благото на своя работодател – производител на оръжие, на автомобили или, защо пък не, на алкохол.

Веднъж, на Нова година, един човек умираше от последиците на многогодишно пиене. Дробовете му хриптяха, ръцете му безпомощно шареха по болничния чаршаф. Очите му мътно се взираха в стените, откъдето не идваше утеха. Аз бях негов лекуващ лекар. Вливах в кръвоносната му система лекарства, които да възстановят изчезналата му душа, антибиотици и глюкоза. Той все повече умираше. По обяд, на трийсет и първи декември, той вече беше готов да се пресели в алкохолическия рай, където сутрин сервират малки водки в порфирни канчета. Стана неспокоен, преди пътуването. Даже и като че ли се разплака. Разбрах колко му е тежко. Нямаше на този свят за него прошка и избавление. Страх го беше.

Отидох в кабинета си, извадих стара бутилка коняк, получена някога в знак на съмнителна благодарност. Отворих я. Налях голяма, водна чаша. Отидох в стаята на умиращия. “Искаш ли да пийнеш?”- попитах го. Да, о, да! – кимна с глава той. Приближих чашата до устните му и той пи. Алкохолът се стичаше по брадата му, а той се давеше и жадно мляскаше. След това извърна глава и утихна. След малко умря. Когато го обърнах, за да затворя очите му, в тях се четеше спокойствие. 

Още по темата

06/01/2016

Нашите автори

Домът

28/12/2015

Нашите автори

Митология на българите

23/12/2015

Нашите автори

Коледен триптих

17/12/2015

Нашите автори

Зa цените на романите