Домът

Последна промяна на 06 януари 2016 в 20:13 8765 1

Това е хубаво място.

Така си казах, когато се спрях и огледах около тоя блок. Шофьорът на таксито ме гледаше в гърба и аз усещах погледа му. Чак ми стана неудобно заради него; прищя ми се да се обърна и да му кажа кротко: спри да ме гледаш така глупаво и настойчиво в гърба - излагаш се.

– М-да – обърнах се аз, прокашлях се и размахах неопределено ръка – ти можеш да тръгваш. Благодаря за...съдействието.

– Еми това е тука. Ей това е... – опита се да бъде поне малко съзаклятник шофьорът; за него беше естествено, когато докара някого пред публичен дом, да се държи мъжки – съзаклятнически.

– Чао, приятелю – махнах му аз без да му обръщам внимание – благодаря ти.

– Чао – каза разочарован шофьорът

– Викаш, на първия етаж? – подвикнах просто за да не завърши така неловко разговорът.

– Аха, на първия – викна шофьорът, избръмча с двигателя и изчезна в лилавите улички, където мракът го чакаше.

Размърдах се, беше ми неловко. Докато зад гърба ми беше шофьорът, аз бях някак по-уверен. Трябваше да показвам увереност пред него, а когато човек се прави на уверен, той някак си става такъв. Сега усещах, че въобще не съм сигурен, че искам да вляза. Пред мен стоеше непознат публичен дом, а аз не бях опитен с такива места. Нямах представа как точно да се държа в него.

Исках да се запозная с някоя проститутка и да говоря с нея. Аз бях писател и смятах, че е редно да познавам живота и от тая му страна. Питах се: Защо искаш да познаваш живота и от тая му страна? И веднага в главата ми избухваше гняв.

Ей сега ще ти кажа защо! – Изкрещявах си аз – сам на себе си. - Защото сто поколения български писатели познаваха живота само от страната на Андрешко и Боне Крайненеца. Или на цар Самуил. Поне пет поколения, мама му стара – така си изкрещях аз.

Всъщност – те със сигурност са познавали и съвсем други неща – успокоявах се за малко - но не само че не са смеели да пишат за тях, но даже не са си представяли, че за тях може да се пише. И цял живот: В едно китно подбалканско селце живееше...Дрън дрън дрън...

Всички те пушеха марлборо и живееха разпасан социалистическо-бохемски живот, а продължаваха да пишат за селото, за историята на текезесетата и първото българско царство, както и за проблемите на младежта и спорта. Когато разбраха, че вече не е модерно да се пише за цар Самуил, преминаха към към постмодернизма.

А някой български писател да е писал за личните си преживявания в публичен дом? – така тропах с крака – вътре в главата си – и безплодно се гневях. Да е писал за истинските улици, из които истински герой е самият той – с цялата си честност? Няма такъв. – така си казвах, застанал пред входа на големия и чистичък блок. Зад гърба ми беше английската гимназия.

Влязох във входа. На първия етаж имаше пет апартамента. Аз се ориентирах по описанието на шофьора и намерих бързо вратата на клуба. Позвъних. Вратата се отвори и млад мъж с вид на студент по физика ме въведе вътре.

В големият хол седяха седем или осем млади жени. Момичета. Някои от тях наистина неприятно приличаха на деца. Човек никак не иска да вижда нищо детско на такива места. Но детските бузи и младежките пъпки не изчезваха напълно под грима.

Момичетата не бяха особено красиви. Но бяха здрави и чисти на вид. Бяха със силно изрусени или ярко черни коси, с едри и стегнати задници, с хубави, но къси бедра, с тънки кръстове, изкуствено повдигнати гърди и безлични лица. Повечето навярно бяха студентки. Или по-скоро - провалили се студентки.

За секунда си представих как се провалят на изпита по макроикономика на селското стопанство. Как взимат позорните си студентски книжки и обръщат влажните си от сълзи лица към безкрайната, тайна империя на Проституцията.

Поразглеждах ги две или три минути. После, обхванат от притеснение – в края на краищата аз бях възпитан човек, който не е свикнал да си купува други хора – пристъпих към една мургава млада дама и й подадох неловко и театрално ръка. В такива моменти – казах си – човек е идеален за снимане със скрита камера – движенията му стават толкова нелепи и ненужно превзети, че прилича на палячо, на когото никой няма да плати.

– На теб ли трябва да... – прокашлях се аз докато тя ме водеше към стаята; в клуба, забелязах, имаше само още една кухня и една малка, работна стаичка. Същинско ателие на скромен художник. Художник минималист.

– А, не – небрежно измърмори циганката (тя беше хубавичка и леко закръглена циганка на около 30, за разлика от всички останали русоляви проститутки – те бяха българки на по 19) – ще платиш на човека...

– Аха...на вашия човек...тоя, с очилата? – прокашлях се аз и влязохме в стаята. Тя беше малка и гореща.

– Да се събличам ли? – попита приятната жена. Седна на края на леглото и ме погледна учудващо дружелюбно. Стана ми много приятно от това. Имаше зеленикави очи и чист поглед. Стана ми приятно не от друго, а от това, че сигурно изглеждам така безобиден и кротък, че дори опитната проститутка не заема напрегнатата си, отбранителна поза, а ме поглежда с открити и спокойни очи.

– Ами! Няма да се събличаш. Просто викам да си поговорим.

– Аха. – кимна жената. – Може. Аз съм и без това уморена. Ама да не кажеш после на управителя? Да няма проблеми?
Няма бе. – успокоих я аз.

– За какво ще си говорим? – сви крака към тялото си тя и запали цигара.

Знаех, че трябва да и задам куп въпроси. Но изведнъж всички коварни и остри, журналистически клопки се изпариха от главата ми; стори ми се пошло да задавам на тая мила жена въпроси, които могат да я унизят. В главата ми сам изплува странен въпрос – като рибка. Появи се от само себе си и ме учуди.

– Кажи ми...- запънах се за миг аз – кажи ми, според тебе... аз съм женен. Лошо ли е, ако изневеря на жена си? Питам, защото ти си...как да кажа - професионалистка в тия работи. – казах бавно аз и въздъхнах, защото ми беше трудно да говоря такива необичайни за обичайния човек неща.

– Мхм. – Въздъхна проститутката. Но въздъхна чак три минути след като и бях задал въпроса. Явно и бяха трябвали, за да обмисли какво да каже. После надигна глава и каза:

– Много е лошо. Това, да изневериш на жена си е най-лошото нещо. Защо питаш? Ти сега не и изневеряваш. Ами друг път? Посегал ли си друг път на чуждо?

– Не съм бе – въздъхнах аз и ме обхвана внезапна досада. Тази проститутка казваше такива думи, каквито хич и не бях очаквал. Ядосах се за миг. Как така проститутка може да поучава мене – приличния човек? А може би пък точно такива думи бях очаквал?

– Аз работя тая работа, за да храня мъжа ми и двете деца – и аз мога да ти кажа, че никога няма да изневеря и никога няма да простя на тоя, дето изневерява.

Да – тя говореше като морален жрец, а аз – който питах, бях разваленият идолопоклоник. Тя беше стъпила на пиедестала на нуждата. Тя работеше като проститутка, за да храни своите малки вълчета. Аз бях просто покварен човек.

– И въобще – не требва да изневеряваш – ако искаш да има уважение и да си останете като хората с твоята жена – никога не трябва.

– Добре де, ами ти...с тая професия? Мъжа ти не се ли...сърди?

– Абе...ше се сърди! Как ше се сърди? А кой ше изкарва за хлеб?

– Аха...ясно! – казах – Значи – хлеба е по-важен?

– Хлеба е най-важен от всичко – каза тя и дръпна от цигарата.

Аз поседях и помислих. Пет минути. После станах отидох до стената и включих големия телевизор, който бях видял още в началото. Бях разбрал каквото ми трябваше. Сега, до края на отреденото ми време ми се щеше да погледам някой хубав филм. И наистина – даваха страшно приятен филм – за някакви налудничави и упадъчни съвременни аристократи от дълбоката английска провинция. Контрастът с малката стаичка беше силен и забавен. Разположих се на леглото и загледах филма. Проститутката разбра, че няма да говорим повече и полегна в другия край на леглото. Заспа.

– А всъщност...- тихо казах след малко аз – и аз си изкарвам тук парите! Аз съм писател и трябва да изкарвам пари... като ходя по разни места...и ги описвам. Като публични домове...да речем! – казах още по-тихо и се разсмях. Бяхме добра компания.

Загледах се в екрана. Там Хелена Бонъм Картър отравяше своя филмов съпруг, защото ѝ беше изневерил.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

07.01 2016 в 09:28

Едно време в часовете по литература при една по-симпатична учителка, всеки, който почваше да отговаря на въпрос с "авторът е искал да каже" беше срязван с "авторът каквото е искал да каже, го е казал".

След тоя тюрлюгювеч обаче ич не е ясно ни какво е искал да каже авторо, ни какво е казал, ни що си е загубил времето да го каже.

Айде дайте некой, дето има малко талант и малко майсторлък в пописването, че тия седмични порции логорея взеха да писват. Даже Пепито Доганова е метри отгоре.