6 месеца без Тони Филипов, д-р. Една негова статия от 1990 г., все едно писана за днес

Тони Филипов, д-р Последна промяна на 31 юли 2021 в 11:02 22764 3

Днес се навършват 6 месеца, откакто Тони Филипов, д-р, ни напусна. В памет на Стойко Тонев препечатваме от Reduta.bg негова статия, писана на машина "Марица" през далечната 1990 година, но толкова актуална и днес.

Политическият "тапагьозлук"

Един от първите лозунги, с които беше ознаменуван преходът от „живковата” тоталитарна система към демокрация, беше: „Ос-тав-ка! Ос-тав-ка!” Доста оставки бяха поискани, ама не! Още дълго, изглежда, ще чака българинът, за да види ръководител, който сам си подава оставката. Какво да се прави… традиция…

„Народът сам избира своите управници и сам ги отзовава, когато не оправдаят неговото доверие!” Този красив марксистки тезис сме слушали в хиляди интерпретации. Четиридесет и пет години народът „издигаше” хора, които не познава, които дори често не е виждал и после, без да знае нито къде, нито какво са работили в негово име, ги „отзоваваше”. „Избираше” генерални секретари, обикновени секретари, народни представители, председатели на всякакви институции и институцийки, стопански ръководители, непосредствени и посредствени началници… и какво ли не. Лично аз съм гласувал поне десетина пъти през живота си, „избирал” съм местни и централни органи на властта, но едва тази година видях за първи път муцуната на своя избраник. И колко души не са оправдали доверието ми, та се е наложило да ги „отзовавам” – просто не съм ги броил … А и в последните години това беше практически невъзможно при тази щура ротация на кадрите и институциите.

Четиридесет и пет години избори. Избори по български? Не! Избори по социалистически. Когато бях студент, се разказваше легендата за един професор, който взимал един въпрос (най-трудния и най-неподходящия) и казвал на студента: „Избирай!”. Казвал го откроено, цинично, с подигравка и присмех. И студентът „избирал” – в противен случай … Точно така и нашите дългогодишни „професори” по социалистическа „демокрация” ни учеха, че не е важно от колко и какво избираш. И гласуваше българинът …И избираше … Гласуваха 99,99% от избирателите. Нищо, че практически това означаваше, че право на глас са упражнявали и покойници, и тежко болни, и физически отсъстващи лица. И избираха - пак с 99,99%. Наистина, през последните години избирателните комисии се позасрамиха – и започнаха да се появяват резултати като 98,9%, дори като че имаше и 97% … Какъв всенароден вот на доверие! Как тогава да не си прави каквото си иска народният избраник, като народът му гласува „карт бланш”? И си правеха. Е, разбира се, не каквото си искаха, а каквото им искаха. И все не оправдаваха доверието (чие ли) и напускаха поста: „поради преминаване на друга работа”, поради „здравословни причини”, поради „напреднала възраст” (много рядка формулировка, която засягаше хора между 80-90 години – всъщност, с нарастването на годините на премиера, нарастваше и горната възрастова граница). Имаше и отделни случаи на „несправяне с работата”, но за всички беше ясно, че зад тази деликатна формулировка се крие някакъв дребен жест на непослушание. В интерес на истината трябва да признаем, че имаше и оставки. Например, последният случай с гражданина Живков. Подадоха му на човека оставката и толкова. От телевизионния екран останах с впечатление, че той до последно не е допускал, че ще му я приемат, защото нали няколко пъти преди това я беше подавал. Но този път народът, събрал волята си в единната воля на ЦК, не му гласува доверие.

Може би тези редове звучат шеговито, но Бог ми е свидетел, не ми е до шеги. Дълго търсих адекватен термин, с който да изразя системата на подбор, издигане и сменяне на кадрите в социалистическа България и накрая се спрях на един, наистина не много академичен, но за сметка на това точен термин: „политически тапагьозлук”. Не го смятам за окончателен, готов съм да приема и друг, по-точен, ако някой от колегите политолози предложи такъв. Но на този етап смятам, че терминът „политически тапагьозлук” работи задоволително. (Докато драскам тези редове, телевизията съобщи, че господин Писарев не можел да си подаде оставката, защото бил избран – или назначен, не чух добре – от Народното събрание.)

Да, наистина, „политическият тапагьозлук”, който последните 45 години внесоха в политическия ни живот, комай няма аналог в новата световна история: нито един прецедент на оставка при доказана некомпетентност, некадърност, политическа престъпност, финансови и морални злоупотреби!

В онази „мрачна” буржоазна политическа действителност от преди Девети политическата оставка е често срещано явление. Нещо повече. Западните кореспонденти, още към края на миналия век започнали да се шегуват, че в България пътят от министерското кресло до затвора бил много кратък. И българските управници често са го извървявали. Например, виновниците за първите две национални катастрофи. Колкото за третата – „що е време, то е наше”, ще разберем.

Но големият въпрос е ще се отърсим ли от „политическия тапагьозлук”? Кое ли ще предпочетат в бъдеще новите български политици? Ще могат ли да се отърсят от половинвековния опит на комунистическото управление: длъжен си да стоиш на поста си, докато те изгонят, или ще приемат демократичното виждане за оставката като морално право и дълг на политика? Всъщност, това не зависи само от тях, бъдещите политици. Дори не толкова от тях, колкото от нас, бъдещите избиратели. На нас ни предстои усвояване на трудно умение – умението да преценяваме управниците си. В противен случай, както до вчера знаехме само „Осанна”, от утре ще знаем само „Разпни, разпни го”. Да искаме оставки и да съумеем да ги наложим – това не е цялото политическо изкуство. И тук няма място за „наваксване”. Защото прекалено честата смяна на управниците е не по-малко зло от прекалено дългото им задържане на ръководните постове. Тепърва трябва да създадем критерии за оценка на политическия лидер, на политика и държавника. Първото условие за това е публичността на политическото действие.

И изобщо, сега, когато се опитваме да правим политика по нов, непознат за нашите условия (а навярно и нрави) начин, едно нещо не бива да забравяме. Не бива да забравяме, че реалният политически живот е не само процес на упражняване на властта. За масата от нацията, особено за подрастващите, реалният политически живот е и процес на политическо възпитание. Поведението, постъпките на партиите и отделните политици стават образец на подражание. И това е голямата морална отговорност на политиците пред нацията. Това е голямата отговорност и на нацията пред самата себе си, пред собственото си бъдеще!

Reduta.bg

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

1592

3

Г-н Колев

01.08 2021 в 05:40

Бог да го прости! Достоен и вярващ човек.

-5833

2

vas_sashka

31.07 2021 в 21:46

Почивай в мир, винаги съм се смял от сърце на острото ти перо и съм уважавал ясната ти гражданска позиция (макар често да съм бил на друго мнение)

1000

1

JMJ

31.07 2021 в 12:35

Почивай в мир, Докторе! Дано си на по-хубаво място!