Малък настолен часовник

По произход беше германец. С гордост носеше името си Юнгханс*, макар че малцина го знаеха.

Закупиха го от витрината на малък кокетен часовникарски магазин в Мюнхен. Известно време се кипреше там, но в един дъждовен ден му се наложи да потегли към Балканите. Такава му била съдбата. Щеше да послужи за годежен подарък, с който младият тогава, току-що завършил архитект Бурнаски да впечатли бъдещата си съпруга - хубавата, образована и доста заможна г-ца Елена Вълчинова. Пръстенът вървеше по наследство, часовникът беше бонус.

След сватбата младоженците се настаниха в новозакупената от тъста къща на тиха улица в центъра на столичния град. Естествено, важна част от обзавеждането беше и малкият настолен часовник. С подобаваща важност той зае мястото си в левия ъгъл на бюфета и започна с немска педантичност да отмерва времето на семейство Бурнаски. Щом влезнеха в дома, всички дефилираха първо пред него, хвърляха му бегъл поглед и отминаваха. Госпожата го навиваше всяка вечер, преди да си легне. Това беше последното, което вършеше за деня. Изящната ѝ бяла ръка го повдигаше леко, а дългите ѝ пръсти внимателно превъртаха ключето му пак и пак. За него това бяха ласки.

Тик-так, тик-так - родиха се децата, момче и момиче, тик-так - пораснаха. Тик-так - архитектът вдигна втори етаж на къщата. Дъщерята Катерина вече не беше дете, а стройна черноока мома за женене. Имаше си ухажьор. Вечер, когато се прибираше след среща, беше толкова щастлива и сияеща, че го грабваше и го целуваше право в лицето, в циферблата, де. Мислеше, че така ще запечата щастливите мигове завинаги. Илюзиите на младостта не се променят. Започна войната. Фините ръце на госпожата вече не бяха вече толкова нежни и гладки. Архитектът фалира. Когато съдия-изпълнител дойде да описва дома и обзавеждането, скриха Юнгханс под големия дървен капак на пианото, заедно със сребърните прибори за хранене - те бяха част от зестрата на Елена Бурнаска. Така разбра, че е ценен. Пианото не можеха да вземат - сега то изхранваше семейството, госпожата даваше уроци от сутрин до вечер. Двата големи чипровски килима бяха навити и изнесени по тъмна доба още предната вечер. Оставиха ги при по-малката сестра на Елена, която живееше няколко къщи по-надолу на същата улица. После “забрави” да върне единия.

Войната свърши. Всички мислеха, че най-сетне отново идват хубави дни - ха-ха, тик-так, ха-ха. Колко наивни са хората! Дъщерята се ожени за приятеля си и стана младата госпожа, пардон - другарка. Младоженците се качиха да живеят на втория етаж, но почти всяка вечер слизаха, за да вечерят всички заедно. Един ден синът Богдан изчезна - не се появи за вечеря, нито по-късно, нито на другия ден. Никой не знаеше нищо. Съмняваха се, че е избягал през граница. Дано е жив! Имаха големи неприятности по този случай, обявиха ги за ненадеждни. Лошо, много лошо. Но щом ги тормозят, значи не са го хванали - хубаво, много хубаво даже!

Тик- так, тик-так. Минаха 10 год.

Арх. Бурнаски не можа да се впише в изискванията на новото време. Беше следвал на запад, имаше син-невъзвръщенец, живееше в неголяма, но стилна къща в центъра на града, а не в панел - все неблагоприятни факти от биографията, чиято тежест незабелязано го смазваше. Напетият и строен някога мъж се прегърби, сякаш се сви и затвори в себе си, с годините заприлича на суха шушулка. Накрая някаква болест съвсем го стопи и отнесе в небитието. Преди да се пресели в другия свят, стисна, доколкото още можеше, ръката на жена си, която неотлъчно бе до него. Впери невиждащи очи в нищото и едва отрони: “Още ли няма вест от Богдан? Живо е момчето ни, виждам го!” Това беше.

Елена Бурнаска остана сама в голямото жилище, а над главата ѝ трополеше семейството на дъщеря ѝ, която ту се събираше, ту се разделяше с мъжа си. Караха се, но скандалите им не бяха шумни, а злобни, съскащи. Накрая се разведоха и Катерина заживя с някакъв друг мъж. Той не слизаше на долния етаж и не се броеше за член на семейството. Затова пък внучката, малката Елена дойде да живее при баба си.

Тик-так - неусетно се изнизваха месеци, години, човешки животи. Тик-так - стрелките не чувстваха нищо, въртяха се безразлични все в един и същи кръг. Хората усещаха всичко, макар че не искаха и се правеха, че уж нищо не се променя.

Дните на съвсем посивялата Елена Бурнаска също клоняха към залез. Часовникът вече го навиваше малката Елена. Почти гальовно превърташе ключенцата му. Някога старите го курдисваха. Много мразеше да му пипат лостчето за стрелките и да го сверяват - обидно беше, той беше безгрешен - времето понякога задрямваше или избързваше.
В дома се засели и една котка - красива, с дълга козина и много коварна. Беше спасена от незнайно каква беда от малката Елена - котките много обичат да ги спасяват. Когато никой не я виждаше, тя скачаше на бюфета и вперваше стъкления си поглед в часовника. Заслушваше се внимателно в тиктакането му, искаше да разбере откъде точно идва. Юнгханс се опитваше да притихне, но не можеше. Косматата лапка го побутваше леко, наблюдавайки го с любопитство. Едно по-силно перване и край, ще падне и ще се потроши. Засега му се разминаваше, домашната тигрица бързо губеше интерес и тръгваше да търси други забавления.

Нощем тази котка се шмугваше в леглото на малката Елена. Момичето я гушваше под завивките, а мощното мъркане на спасената Спаска заглушаваше тиктакането на часовника. Тик-так, сам в тъмната нощ, тик-так, всички спят, само той работи, отброява времето им.

Когато възрастната Бурнаска предусети, че краят пристъпва с тихи стъпки, извика дъщеря си да слезе да живее с нея на долния етаж. Не искаше да е само с внучка си в такъв момент, заради момичето. Така жените от три поколения се събраха заедно, всяка със своя ритъм, едновременно близки по кръв и чужди по нрав. Елена - Катерина - Елена. Приятелят на Катерина се бе запилял да работи някъде из африканската пустиня, беше инженер. Не се знаеше дали и кога ще се върне. Рядко се чуваха, връзката им бе изтляла.
Котката също изчезна безследно, може би разбрала с безпогрешния си нюх, че в този дом предстоят нерадостни събития, скоро ще дойде неканената, но винаги идваща гостенка, а може би бе поела в самота към ловните полета на своя котешки рай.

Елена Бурнаска си отиде тихо в съня си. Никого не обезпокои.

Дъщерята беше принудена да даде втория етаж под наем. Къщата бе твърде голяма за две сами жени, а в столицата непрекъснато прииждаха трудови хора от селата. На горния етаж беше настанен със семейството си от жена и две палави момчета някакъв важен Другар - голям началник. Другарят не се престараваше с наема, но когато беше благоразположен, все пак го плащаше. Катерина пък си осигуряваше закрила свише, иначе можеха просто да ѝ отчуждят етажа.

Малкият настолен часовник все така се спотайваше в ъгъла на бюфета. Вече почти не го поглеждаха. Всички отдавна си имаха ръчни часовници, Юнгханс се превърна в обикновено буржоазно украшение. Навиваха го по навик, а той все така старателно отмерваше минутите, сякаш знаеше колко са ценни и трябва да се броят.
Тик-так. Нещо изведнъж се преобърна - другарките отново станаха госпожи. От това гърбовете им като че ли се поизправиха и брадичките леко се вирнаха.

Tик-так, тик-так, тик-так... Времето течеше все по-бързо, сякаш пропаднало в огромна центрофуга. Годините минаваха със скоростта на дни, а Юнгханс едва смогваше да отчита минутите.

Нищо не се случваше така, както Катерина и Елена искаха или се надяваха. Събитията се развиваха непредвидимо и все по-разочароващо. Надеждите рухваха със спотаен в душите грохот. Усмивките се превръщаха в изкривени гримаси. Маските падаха и разкриваха грозни алчни лица. В гърлата засядаше отровна горчилка.

И точно тогава, когато майка и дъщеря мислеха, че по-зле не може да става - Катерина беше без работа и без надежда да намери такава, беше вече над петдесетте - непоправим недостатък, а Елена работеше почасово в едно заведение, когато я повикат - имаше две висши и напълно ненужни образования - това също нямаше как да се коригира. Добре че беше наемът от втория етаж, та имаха някакъв сигурен доход. Имаха нови млади наематели на свободен наем. Предишният наемател не беше вече нито другар, нито началник. Събра си домочадието и се спаси нанякъде. Получаваше се горе-долу така, че квартирантите от втория етаж изхранваха хазайките от първия. Та точно тогава, най-неочаквано след десетилетия на напразно очакване, се появи вест от отдавна изчезналия син и брат, а вече и вуйчо Богдан. Оказа се, че бягайки презглава от България, се спрял чак в Австралия. След като се установил, започнал да праща писма до близките - естествено, безответни, те никога не стигали до адресатите. Не бил много настойчив в търсенето на връзка, страхувал се да не навреди повече, но поне искал да даде знак, че е жив. Не било писано, родителите му си бяха заминали с отворени очи. Той самият бе поживял добре, два пъти се женил и развеждал, но не създал поколение. Така фамилията Бурнаски оставаше на доизживяване. Богдан не искаше и да чуе за връщане в България, но настойчиво канеше сестра си и непознатата си племенница при себе си. Току-що се бе пенсионирал. Тик-так - времето бе изтекло или се бе изплъзнало незабелязано, можеше го този номер.
Макар и пренебрегнат старият настолен часовник продължаваше да си върши работата. Никой вече не му обръщаше внимание. Вечер Елена или Катерина го навиваха по навик, а после не го поглеждаха. Дори ръчните съперници на Юнгханс почти изчезнаха или се превърнаха в скъпи, луксозни накити. Е, надживя и тях, но какво от това, никой нямаше нужда от него. Сега всички носеха някакви черни плоски кутийки, нещо като телефон с часовник - в тези кутийки се съдържаше целият живот на хората, нищо друго не им трябваше. Непрекъснато ходеха насам-натам с носове забити в светещите екранчета.

Какво от това, че бе видял раждане и смърт, сватба и развод, любов и изневяра, клетва, превръщаща се в лъжа, скандали - сдобряване, бедност - замогване, радост - скръб, мигновено щастие и нескончаема болка. Нищо от това не го засягаше, нищо не зависеше от него, беше само ням свидетел.

За зла беда Катерина, която като влюбено момиче го целуваше по циферблата, получи инсулт. Всички притеснения и нерешени проблеми ѝ дойдоха в повече. Падна, вдърви се и се парализира, но остана жива. Зла съдба. Нито беше жива с живите, нито мъртва с мъртвите. Превърна се в огромен товар за Елена. Грижите по болната бяха физически трудни, финансово непосилни и най-вече безнадеждни. Елена вече не можеше да работи, взе да затъва в дългове. Често искаше наема в аванс, но и това не стигаше.
Щом разбра, какво се е случило, вуйчо ѝ изпрати прилична сума, с която да закърпи положението за няколко месеца.

Когато парите бяха вече на привършване, привърши и животът на Катерина. Отърва и себе си, и дъщеря си от мъчителното и унизителното вегетиране.

Елена вече знаеше какво ще прави. Нямаше и голям избор. От известно време някакви шкембести юнаци със скъпи черни коли точеха лиги за къщата, по-точно за парцела - златно място в златния център на пренаселения вече град. Наобикаляха я като нетърпеливи лешояди. Дадоха ѝ да разбере, че ако не се разберат с добро, пак ще се разберат.

Договориха що-годе прилични условия и Елена се зае да изпразва къщата. Изпрати квартирантите с пожелание скоро да имат собствен дом. Ненужните вещи, служили на три поколения, изхвърляше безмилостно около контейнерите и не се обръщаше назад. Продаваше всичко, което може да се продаде. Старите чипровци пак се събраха, само че вече при братовчедите от същата улица. Тяхната версия беше, че скъпите килими изначално били поделени между двете сестри. Роднинската фантазия не блести с оригиналност. Вярното пиано ѝ купи самолетния билет.

Вуйчо ѝ Богдан даваше зор от другия край на земното кълбо. Очакваше Елена с голямо нетърпение - непознатата племенница, единственият близък, сроден човек. Същото важеше и за нея - беше останала сама, с близък непознат.

Едно ранно утро Елена помъкна към таксито двата огромни куфара и раницата на гърба си и дори не заключи външната врата.

Къщата опустя, сякаш умря - имаше само тежка, глуха, неподвижна тишина. Не беше останало нищо, освен време, неизмерено спряло време. Юнгханс все още се мъдреше в левия ъгъл на стария бюфет, скрит под вестници и хартии за опаковане. Ако не беше спрял през нощта, Елена със сигурност щеше да чуе тиктакането му и да си го прибере. Случваше се за първи път от сто години. Пружинката му се бе развила докрай. Цял век беше курдисван, навиван, сверяван, а сега - край. Желязното му сърце вече не тиктакаше. Мъртва тишина.

Вещите често надживяват хората, но са живи, само когато ги обгрижва човешка ръка и по тях се плъзга нечий поглед. През останалото време чакат да бъдат забелязани - дни, години, понякога векове... спряло време.

Докосна го непозната ръка. Някой го вдигна и превъртя два-три пъти ключето му. С готовност започна веднага да тиктака, сякаш искаше да извика: “Жив съм, жив съм, ще работя!” Пъхнаха го в някаква торба. Май го крадяха. Е, по-добре откраднат, отколкото забравен и ничий. Ще продължи службата си в някоя заложна къща или антикварен магазин, в най-лошия случай на битака. А после ще има и нови собственици, все някой ще го поиска да му отмерва времето или като красива антика. Времето не спира. Чака новите си стопани. Тик-так, тик-так…

* Junghans - известна марка немски часовници

Б. ред. - Христина Острикова е родена в София. Завършила е Българска филология и Психология в СУ "Св. Климент Охридски". Работила е като втори режисьор в СИФ "Бояна" (Киноцентъра), в ДТ "София", като журналист и преводач на свободна практика. Има издадени сборници с разкази и новели: "Острикови разкази" (в съавторство с Иван Остриков), 1993 г., "Четириноги разкази" 1996 г., "Кучешки час" 2006, "Зима на Цикладите" 2013 г.

Други разкази на Христина Острикова може да прочетете тук.

Следете новините ни в GoogleNews