Истинският роман Реките на времето - историческа 125-годишна сага за българската градска култура

„Реките на времето. Истински роман“ на Евгения Кръстева-Благоева е историческа сага за българската градска култура в последните 125 години. Романът съдържа художествено пресъздадени и споени в едно истински истории, съхранени в паметта на родствениците от двете фамилии на авторката. Те не следват точна хронология, а изграждат мозайка от епизоди, случили се в различни епохи - преди и след 1944 г. и след 1989 г.

Доц. Георги Лозанов сподели на премиерата на романа:

„Наративите в тази книга текат в сложна времева структура. Така че ти в нито един момент не си в едно време. Структурата има различни измерения. Влиза се по различни пътеки. Както казва Борхес, движиш се по разклонените пътеки на текста. И романът е белетристично постижение, защото успява да създаде тази градина с разклонени пътеки на текста. Времето в него не е просто хронологично, макар че има някаква хронологична логика. Но то се размества, защото такова е психологическото време. Ние не живеем психологически хронологично. Непрестанно се връщаме назад, имаме нещо напред и имаме едно „сега“, което събира в себе си всичко…“

Романът е написан „със сърце“, както казват първите му читатели. Чете се на един дъх и нямаш друг избор освен да му се отдадеш –държи те в тревожно любопитство какво ще стане по-нататък с героите. Той ни среща с известни исторически личности като Димчо Дебелянов, цар Борис Трети, Димитър Талев, Елин Пелин, Владимир Димитров – Майстора и други важни имена от културната ни история, разказвайки неизвестни случки от техния живот. Така ги виждаме в друга, интимна и човешка светлина, неизвестна за широката публика до момента.

Книгата разказва и за оцеляването на „враговете на народа“ в земния ад на комунизма, за начините, по които те успяват да съхранят своя дух, морал и ценности и да ги предадат към бъдещето на следващите поколения.

По думите на Стефан Иванов, отново от премиерата:

„Книгата е изключително богата откъм изразност и емоция. Това не е просто съчинение за два български рода. Това е емоция, която не можете да не споделите. Защото ви хваща от началото за гърлото и не ви пуска. Най-голямата ценност на романа е, че се опитва да пренася ценностите и душевното богатство на една изгубена България в днешното безчестно време. Това е много трудна, дори невъзможна задача. Но както много други неща, които правим в нашия живот, знаейки, че те вероятно са обречени на неуспех, но ние ги правим, защото така трябва, защото трябва да сме верни на себе си“.

Авторката доц. Евгения Кръстева-Благоева, д.н. е преподавател в департамент „Антропология“ на Нов български университет. Това е дебютният ѝ роман.

Евгения Кръстева-Благоева

Следва откъс от „Реките на времето“.

1915 г.

Още от гимназиалните си години, които прекара в огромния Пловдив, Димчо Дебелянов недолюбваше големите градове. При първа възможност обичаше да скита из планините и да се радва на природата. Затова когато най-сетне получи постоянна работа, се чувстваше като затворник в кабинета, където трябваше да прекарва дълги часове всеки ден. С нетърпение очакваше да дойде Димитровден, за да замине при сестра си в Самоков.

И ето че сега, най-сетне, в деня преди празника двамата с Дончо Чамурлийски се разхождаха из околните ридове. Петър бе останал по работа в София и им липсваше. Обикновено тримата сновяха заедно по тукашните планини.

Есента беше развихрила неуморно палитрата си. Някои листа вече падаха, а други все още красяха короните на дърветата, преобличайки ги в невероятни премени. Искрящите им разноцветни багри рисуваха нови и нови пейзажи по снагата на планината. Макар и с отслабена топлина, слънцето все още сгряваше откритите части. А на сянка вече пронизваше хлад. Така е и в живота ми – мислеше си поетът. Тук-там любов да се появи – и не само ме сгрява. Възпламенява ме с блянове, мечти, копнежи. Изчезне ли, мигом студ ме обгръща.

Димчо се изкачи на една отвесна скала, направи фуния с ръце пред устата си и силно се провикна:

- Диииммчоооо!

Ехото му отговори. Той пак се провикна, нали имаше имен ден. Ехото пак повтори.

- Чуваш ли – каза приятелят му – ти викаш „Димчо“, а ехото отговаря „Динчо“.

- Сигурно защото знае, че детското ми име е Динчо – усмихна се поетът – Ех, че хубав ден! Откога го чаках.

- Двамата дълго се излежаваха на едно топло местенце, наслаждавайки се на пъстрата гледка към Пашаница и Шишманов връх.

- Какъв покой има тука, Дончо! – възкликна поетът. – Късметлии сте вие, че за половин час сте тука и можете да идвате всеки ден.

- Кой ти мисли за това, бе Димчо. Всеки е така потънал в делата си, че не се сеща да вдигне поглед към планината.

- И в София е така. Софиянци въобще не забелязват Витоша. Тя се кипри там, в края на „Витошка“, но всеки е забил поглед в земята. И не я и поглежда. Каква заблуда е нашият живот, приятелю.

- В рая живеем, а нямаме очи да го видим.

- Вода газим, жадни ходим. Мога да седя тука още много. Хич не ми се слиза надолу.

- И на мене.

- Ще те водя при кумците ти на обяд. Помолил съм Мика да ми направи препържен кавардисан с червен пипер фасул, та да се наям до насита. Такъв ядох у твоята сестра в Красно село.

- Кака Еленка прави мамините манджи. Трябва следващия път да ти направи кайсиевия сладкиш да видиш какво чудо е.

- Като ни додее с Петър пустият ергенски живот, като ни втръснат яденетата по гостилниците и отиваме у тях. Трябва някой път да дойдеш и ти.

- Отдавна не сме се виждали. Все ме канят, но рядко имам път натам.

- Не ти и трябва. Макар че Красно село не е баш София. По-скоро прилича на това тука. Хубаво е и спокойно.

- Петър ходи там и за двама ни. Постоянно ми носи новини от кака и от другите ни сестри. А и не спираме да си пишем.

Постояха още малко. Ветрецът шумолеше тихо в клоните на дърветата. Сякаш нашепваше нещо, което двамата искаха, но не можеха да разберат. Някъде на високо се чуваха ритмичните удари на кълвач. Не се виждаше, но чаткаше методично, неизменно, без паузи и изключения.

Така войната настъпва към нас – помисли си Димчо, но не посмя да го изрече на глас. С всеки удар е все по-близо. Отсреща тихо прошумоли катеричка. Появи се и мигом изчезна в короната на дървото. Непостоянна женска твар. Аха да я видиш, аха да понечиш да ѝ се порадваш, и я няма.

- Искаш ли да ти прочета едно стихотворение? – попита Димчо.

- Разбира се.

Поетът бръкна във вътрешния джоб на сетрето си и извади прегънат на две лист. Зачете с тих глас:

„Ти смътно се мяркаш из морната памет
кат бродница сънна в бездънна гора.
Аз спомням очите и тръпно ме мамят
в мъглите вечерни две черни пера.“

- Много е хубаво – въздъхна Дончо – хем тъжно, хем хубаво. Не можеш да я забравиш, а?

- Не мога, братле. Не мога.

- Всеки има в живота си по една такава любов. Дето не може да я забрави.

- И ти ли?

- И аз. И всеки има. Но знаеш ли какво?

- Какво?

- Разликата между нас е, че ти я изливаш и показваш на всички. А ние си я крием в дъното на сърцето.

- Ами то това е смисълът на поезията.

- Разбира се. Но се чудя дали ще можеш да научиш сърцето си да боли по-тихо.

- Не мога.

- Сигурно като остарееш ще можеш.

- Да остарея? Не мога да си представя, че ще остарея, братле. Не знам защо.

- И аз не мога съвсем. Сигурно така е по-добре.

Дончо се изправи. Хвърли последен поглед на есенната панорама и каза:

- Хайде вече да слизаме. Да побързаме да хванем станцията, да пратим на братчето ми телеграма.

Димчо се надигна с неохота. Двамата закрачиха бавно надолу като продължаваха да си говорят. Поляната опустя. Само на мястото, където бяха полегнали, тревата бе утъпкана и пазеше формата на телата им. След няколко часа щеше бавно и неусетно да се изправи и да заличи следата им. Сякаш не ги е имало.

Както си бяха неглиже двамата отидоха направо в пощенската станция. Извадиха късмет, че пристигнаха точно преди да затвори. Димчо написа в телеграмата: „Честит ми имен ден, драги Петре. Дано и догодина го посрещна така весел и здрав.” А Дончо допълни: „Никой не знае де ще му е гробът, но горко томува, който умре от крокодил, лъв, жена или вино”. Защо ли Дончо се сети, макар и закачливо, за смъртта в този хубав празничен ден? Сигурно защото и за двамата този Димитровден се оказа последен.

Следете новините ни в GoogleNews