Проливите: Руските амбиции към тях и съдбата на България (филм на Камен Невенкин, част I)

Продължава от стр. 2

От този момент нататък събитията се развиват с изключителна бързина. На 19 февруари 1915 г. броненосците на смесената англо-френска съюзническа ескадра за пръв път провеждат масиран обстрел на крайбрежните османски укрепления по бреговата ивица на Дарданелите. Притеснени, че Цариград може да падне много бързо и че Русия няма да успее да получи всичко, което иска, на 22 февруари руското правителство се събира на спешно заседание, за да формулира териториалните си пртенции. След бурни дебати е решено, че пред западните й съюзници ще се настоява Руската империя да получи цялата европейска тракийска територия на юг от линията Мидия – Енос, крайбрежните земи на Мала Азия, миещи се в Мраморно море, егейските острови Имброс, Тенедос, Лемнос и Самотраки, прикриващи подстъпите към Дарданелите от запад, и самият Цариград, разбира се. Отделно от това висшите държавници обсъждат и евентуалното провеждане на голяма десантна операция в района на Босфора, в която участие трябва да вземат и до три армейски копрпуса, възглавявани от генерал Данилов, но надделяват гласовете на разума, които твърдят, че тя може да бъде осъществена чак след победата над Германия.

След заседанието изглежда, че всички руски планове и намерения вече се формулирани, но скоро след това външният министър Сазонов научава, че освен морска, съюзниците от Антантата възнамеряват да проведат и десантна операция, която ще стовари на европейския бряг на Дарданелите десетки хиляди френски и британски войски. Това довежда изнервения Сазонов почти до истерия и той моментално започва да настоява пред император Николай II и главното командване за спешна реципрочна десантна операция в района на Босфора. Отговорът, който той получава от императорската канцелария в никакъв случай не може да се нарече обнадеждаващ или поне утештелен – натоварването на кораби на минимално необходимите сили (един казашки корпус) ще отнеме около 20 дни и дебаркирането на челните отряди не може да се очаква по-рано от 23 март. С други думи – ще трябва да се чака повече от месец преди първият руски крак да стъпи на османския бряг. Сякаш за да стане обстановката в Петроград още по-изнервена, френските и британските вестници започват масово да лансират идеята, че след войната всички трябва да получат равен достъп до проливите.

Времето явно не работи в полза на Русия. Затова Сазонов решава да изиграе големия си коз. Той извиква при себе си френския и британския посланици и им заявява в прав текст, че е назрял моментът да бъде подписано официално споразумение между трите съюзника за съдбата на проливите след края на войната. С решителен тон министърът пита двамата дипломати дали руският народ може да разчита на своите съюзници при осъществяването на свота национална задача. И добавя категорично, че „Англия и Франция са длъжни гръмко да заявят, че те са съгласни в деня на настъпването на мира Константинопол да се присъедини към Русия.“

От разстоянието на времето е трудно да се каже доколко искрени или престорени са били емоционалните изблици на Сазанов пред двамата посланици. За да усили ефекта им, скоро след това в играта се включва и самият император Николай II, който на 3 март приема френския посланик Палеолог в двореца си. В монолога, който императорът изнася пред Палеолог е вложена цялата тежест, която височайшето му положение му позволява да има. „Въпросът за проливите“, заявява Николай II на госта си, „вълнува в най-висша степен руското обществено мнение. Той с всеки изминат ден става все по-актуален. Аз нямам правото да налагам на моя народ ужасните жертви на тази война, без в замяна да мога да му предложа наградата – осъществяването на вековната му мечта. Затова, господин посланик, моето решение вече е взето. Аз радикално ще реша проблема с Константинопол и проливите.“ Когато Палеолог все пак се осмелява да попита императора какво ще получи Франция като компенсация, в случай че се откаже от своя дял в проливите, монархът е доста щедър на думи: „Аз желая Франция да излезе от тази война велика и силна“. И предлага французите да си откъснат голямо парче немска територия, чак до Маийнц и Кобленц, и даже по на изток.

Императорът не е единственият, който доказва че в Русия са много добри в постигането на своите цели чрез създаване на интриги за чужда сметка. Сазонов започва да плаши с оставка, ако не се случи на неговото, вестниците нагнетяват определени настроения сред широките слоеве на обществото, освен това упорито се разпространяват слухове, че в Петроград се готвят да сключат сепаративен мир с Германия, за да могат да освободят войски и да ги пренасочат към Босфора. Всичките тези слухове и недомлъвки неизбежно се промъкват на страниците на винаги жадната за сензации западна преса и страхът, че в Петроград могат да решат внезапно да сменят политическия курс в крайна сметка надделява у френските и британски ръководни кръгове. Шантажът и блъфирането, толкова добре разиграни и от Николай II, и от Сазонов, успяват и към началото на април 1915 г., след серия от задълбочени преговори, френският и британският посланици връчват на руското правителство писменни уверения че Русия ще получи пълен контрол върху проливите. За да стане това реалност остава да бъде изпълнено едно съвсем незанчително от тогавашна гледна точка условие – войната да бъде спечелена и Русия да бъде в лагера на победителите.

Постигането на приемливо за всички споразумение за бъдещето владение на проливите първоначално има изключително благоприятен ефект върху взаимоотношенията вътре в Антантата. Взаимното доверие се е увеличило, вече никой не говори за възможен сепаративен мир с Германия, а освен това ситуацията е използвана за да бъде вкарана Италия във войната, с цента обещание за известни бъдещи териториални придобивки на Балканите и в Мала Азия.

Въпреки обещаващото за Антантата начало, не след дълго всичко в Югоизточна Европа се обръща с главата надолу.

Започналата на 25 април 1915 г. британско-френска десанта операция при Галиполи се натъква на неочаквано силна съпротива от страна на османската армия и десетки хиляди войници, включително от Австралия, Нова Зеландия и Африка, остават буквално заклещени на брега. Месец след началото й главният инициатор за провеждането й – Уинстън Чърчил – е сменен от поста си на шеф на британския военноморски флот, но това в никакъв случай не променя патовата ситуатуация в района на Дарданелите. Русия също не успява да помогне – черноморският й флот подлага на интензивен артилерийски обстрел османските укрепления на Босфора, но без да постигне някакъв ефект от това, а планираната за май 1915 г. голяма десантна операция край Цариград е отменена, защото съсредоточеният за целта в района на Одеса Кавказки корпус спешно е изпратен в Галиция, за да се сражава с австро-унгарските войски.

В опит да бъде върната към живот развиващата се злополучно Дардаенлска авантюра, дипломатите на Антантата започват активни сондажи със съседите на Османската империя, за да ги склонят да влязат във война против нея. Гърци, румънци и българи обаче имат твърде много стари сметки за уреждане, включително помежду си, за да се съгласят толкова лесно да напуснат комфортния си неутрален статут.

От Букурещ на предложението да застанат под знамената на Антантата веднага отговарят с контраоферта – Русия да им върне историческата област Бесарабия, която тя си е присвоила още през 1878 г. Французи и англичани се втурват да молят Сазонов и императора да отсъпят Бесарабия, акцентирайки, че в случай на окончателна победа Русия ще получи много повече и по-изгодни като географско местоположение земи. Руснаците обаче са известни с това, че обичат да придобиват нови земи, но не и да връщат, и молбите на западните им партньори са отклонени. В Гърция пък крал Константинос I, известен германофил и българомразец, е твърде впечатлен от победите на немската армия, за да си помисли за каквато и да е възможност да се изправи срещу нея на бойното поле. Голямата надежда на Антантата се нарича Елевтериос Венизелос, антимонархически настроеният премиер-министър, но през 1915 г. той на два пъти е принуждаван от краля да си подаде оставката и в крайна сметка е изваден от играта. Политическото неутрализиране на Венизелос пък е добре дошло за руснаците, защото този темпераментен политик е един от най-яростните привърженици на идеята за „Велика Гърция“, т.нар. “Мегали Идея“, която включва и превръщшането на Константинопол в гръцко владение. А както се досещате, всеки който има собствени идеи за това как и от кого трябва да се контролират Проливите, няма как да бъде симпатичен на Русия.

В така създалата се ситуация единствената надежда вече е България да бъде склонена да се присъедини към Антантата и да атакува османците в гръб. В София обаче имат своите условия, които всички преговарящи считат за справедливи – Сърбия и Гърция да й върнат населените с компактно българско население области които тя е загубила след Втората балканска война, съответно Източна Македония и районът на град Кавала в Егейска Тракия. Всички без Сърбия и Гърция, разбира се, които не искат и да чуят за каквито и да е промени на границите. Те упорито отблъскват дипоматическите ухажвания от страна на руснаци, британци и французи, и така статуквото се запазва. В крайна сметка българският цар Фердинанд избира страната на тези които му гарантират връщането на всички загубени до момента от България територии – немците и австрийците – и така без сам да го иска слага кръст на многовековните стремежи на руските императори да развеят флага си над Цариград.

В средата на октомври 1915 г., с намесата на Фердинанд на страната на Централните сили, войната на Балканите навлиза в нова фаза. Българската армия, която по това време традиционно е най-силната в региона, буквално за седмици помита сърбите и изтласква остатъците от войската им в албанските планини. На страната на българите, освен добрата подготовка и организация, са и изключително високата мотивация, и най-вече неистовата жажда за реванш и възмездие, която се е трупала в продължение на повече от две години към съседите им. Тоталната катастрофа на Сърбия предизвиква разбираемо униние в редиците на Антантата и напълно срива плановете на британци, французи и руснаци. Започва постепенна евакуация на подложените на постоянни обстрели техни войски при Галиполи, а в Петроград вече все по-рядко се умува върху това дали трябва да се проведе десант на Босфора. Причните за това са доста, включително и тази, че на руснаците вече им се налага да воюват на още един фронт – балканския.

Отношенията между Русия и България през деситилетията след 1878 г. винаги са били сложни и са белязани най-вече с активните опити на императорския двор да превърне младата балканска държава в свое протеже. На тези опити вироглавите българи обикновенно отговарят с неподчинение, постепенна ориентация към Западна Европа (и най-вече към Германия) и дори с временно скъсване на дипломатическите отношения. До открит конфликт обаче се стига едва през есента на 1915 г. когато двете славяноговорящи държави се оказват от срещуположните страни на барикадата. Първият акт на насилие е извършен от руснаците, когато на 14 октомври 1915 г. тяхна ескадра подлага на безрарзборен и най-вече хаотичен обстрел пристанищния град Варна, в резултат на който загиват десетки мирни български граждани. За истинска българо-руска война обаче може да се говори едва от есента на 1916 г., малко след включването на Румъния във войната на страната на Антантата. В началото на септември българските войски преминават в решително настъпление в Добруджа и освобождават тази историческа българска територия, нанасяйки тежко поражение на противостоящите им румънски сили и подкрепящия ги руски армейски корпус. Така са ликвидирани надеждите на руското главно командване, че ще успее някак си да се промъкне към Проливите през българска територия и да удари османците в гръб.

През февруари 1917 г. кризата – политическа, икономическа, военна и най-вече морална - която дотогава бавно и методично е разяждала Руската империя отвътре, достига връхната си точка. В резултат на т.нар. Февруарска революция монархията е свалена, а на власт идва Временното правителство. Първоначално то се оглавява от Георги Лвов, а от юли – от Александър Керенски. Временното правителство почти веднага получава официално международно признание от всички големи държави, включително САЩ, Великобритания, Франция и Италия, и по инерция продължава да спазва ангажиментите си към Антантата. По инерция също така продължава да се фантазира и за превземането на Проливите, макар че предложенията звучат по-скоро научнофантастично.

След поражението в Добруджа, когато става ясно, че няма да има възможност Цариград да бъде достигнат по суша през България, на преден план отново излиза идеята за атака по море. През февруари 1917 г., буквално няколко дни преди т.нар. Февруарска революция, за последен път е реанимиран планът за голям десант в района на Босфора. Новият външен министър Покровски моли император Николай II и началник-щаба на руската армия генерал Михаил Алексеев да бъде осигурена мощна групировка с численост 250 хиляди души и съответния морски транспорт, който да я транспортира до Босфора. Тази идея скоро след това с голям ентусиазъм е върната към живот от министъра на външните работи на Временното правителство Милюков. Той обаче получава категоричен отказ от главното командване, вече оглавявано от същия този генерал Алексеев, което му заявява че нито такива грамадни сили са налични, нито има толкова кораби под ръка, нито пък моментът е подходящ за такова налудничаво начинание.

Осемте месеца, през които на власт е временното правителство остават в човешката памет като странно преходно време между два потиснически режима, през което се водят много дебати какви краткосрочни цели трябва да преследва Русия и какво да бъде бъдещето й. На всички тези умувания е сложена точка на 7 ноември 1917 г., когато след преврат на власт в Петроград идват болшевиките. Но това, както се казва, е съвсем друга история.

Следете новините ни в GoogleNews