Проливите: Руските амбиции към тях и съдбата на България (филм на Камен Невенкин, част I)

Продължава от стр. 1

Периодът, в който Черно море за пръв път в човешката история е демилитаризирана зона не трае дълго. Новият руски император Александър II си дава ясна сметка че основната причнина за поражението на страната му в Кримската война е нейната изключителна изостаналост във всяко едно отношение спрямо водещите индустриални държави. Затова той провежда серия от либерални реформи, които засягат почти всички аспекти на социалния и икономически живот на страната, най-важният от които е ликвидирането на крепостното право, което най-накрая освобождава селяните и ги оземлява. Именно този акт (а не последвалото освобождение на България, както мнозина погрешно си мислят) му донася прозвището „Освободител“.

Значитилена реформа е проведена и в армията, където най-накрая е въведена всеобща военна повинност и се пристъпва към масово превъоръжаване с модерни оръжия. Във външната политика Александър II се стреми да върне престижа на империята след катастрофалната Кримската война, като залага най-вече на активно вмешателство в т.нар. Източен въпрос, т.е. вътрешните дела на Османската империя и взаимоотношенията й с многобройните й християнски подданници.

Кулминацията във външнополитическите усилия на императора-осовободител безспорно е Руско-Турската война от 1877-78 г., която довежда до появата на политическата карта на Европа на нова държава – България – както и до даването на пълна независимост на Сърбия, Черна Гора и Румъния. Русия пък отново си връща Южна Бесарабия, включително и излазът на делтата на Дунав, както и значителни придобивки в Каваказ (например днешното грузинско черноморско пристанище Батуми и голяма част от Западна Армения). Същевременно резултатите от тази война не удволетворяват практически никой и не само че не решават много от съществуващите проблеми, но и създават редица нови. Някои от тях си остават до ден-днешен.

* * *

Руснаците започват да ремилитаризират Черно море малко след края на Френско-Пруската война от 1870-1871 гг., когато на картата на Европа се е появил нов мощен играч, обединена Германия, която от Санкт Петербург се опитват да прикоткат, а Франция, която е една от страните в споразумението от 1856 г., е значително отслабена. Още през ноември 1870 г. Александър II, чрез външния си министър княз Горчаков, оповестява публично, че няма повече да се съобразява с ограничителните клаузи на Парижкия договор от 1856 г. за броя на военните кораби и съответно освобождава и султана от същото ограничение. Основното руско недоволство, изразено в депешата е, че нищо на практика не ограничава Османска Турция да държи боен флот от другата страна на Босфора, в Мраморно море, а също и че Франция и Великобритания по всяко време могат да съсредоточават свои ескадри в Средиземно море. Документът не крие и недоволството на императора, че Влахия и Молдова са се обединили в една държава (Румъния), а начело на нея е застанал „чуждестранен принц“. С други думи, за пореден път е потвърдена тезата, че контролът върху Румъния е от изключително значение за руската доминация над Балканите и даже над проливите.

Към началото на войната с Османска Турция, станала известна в последствие като Освободителната, Русия вече разполага с някакъв малък флот (два броненосеца и помощни кораби), както и с брегови укрепления и пристанищни инстаналации. И въпреки това наличните й военноморски сили са по-малки от тези на османците, които междувременно също са се отказали от корабите с платна в полза на броненосци, задвижвани с парни машини.

Основните усилия, които Руската империя полага, за да промени ситуацията с Проливите, са на дипломатическия фронт. Още през март 1871 г. е предизвикана нова конференция в Лондон, но резултатите от нея единствено отменят някои клаузи на Парижкия договор, свързани с корабоплаването по Дунав. Окончателният документ препотвърждава правото на султана да пуска или спира чужди военни кораби през Проливите, както и факта че Черно море е открито за търговско корабоплаване. Интересното в случая е, че този път Лондонската конвенция е подписана от шест държави, включително нововъзникналите Германия и Италия, като по този начин показва промененото съотношение на силите на Стария континент.

Ситуацията по никакъв начин не удволетворява Александър II и той продължава да експлоатира всяка възможност, за да промени съществуващато статукво в черноморския регион в своя полза. Такава възможност му се предостоавя през 1876 г. когато брутално са смазани християнските въстания в Босна и Централна България, и замирисва на поредната руско-турска война. През лятото на същата година дипломатите на Санкт Петербург се договарят с австрийците за евентуално политическо реконфигуриране на Балканите в случай на победоносна война с Османската империя, т.нар. Райхщатско споразумение. Една от точките в него е евентуалното превръщане на Константинопол в „свободен град“. Също в Райхщат е договорено и връщането на Южна Бесарабия в състава на Руската империя, което, както знаем, винаги е било първа задължителна стъпка за контрол над делтата на Дунав и евентуално Босфора. Решенията от Райхщат са препотвърдени със секретната Будапещенска конвенция, подписана между Русия и Австро-Унгария през януари 1877 г. Интерсеното в нея е допълнителнната конвенция, която ограничава руската анексия в Европа до старите граници на империята в Южна Бесрабия отпреди 1856 г. Иначе казано, дори и Александър II да е успеел да влезе в Цариград, той е нямало как да го задържи за себе си.

Към началото на 1878 г. е очевидено че Османската империя е на ръба на катстрофата и окончателното й поражение във войната е въпрос на време. На преден план излиза поредната фаза на руско–британското съперничество, което за малко да ескалира в пълномащабен „горещ“ конфликт. Притеснена, че Александър II може да се изкуши и да превземе османската столица и така да застраши британските интереси в цялото Средиземноморие и Близкия Изток, британската кралица Виктория изпраща мощна ескадра в Мраморно море за „защита на християнското население“ на Цариград. Първите няколко месеца на годината минават в голямо дипломатическо надлъгване, преговори, заплашителни намеци, разговори с посланици, размяна на писма и телеграми между Лондон и Санкт Петербург, като ситуацията в крайна сметка се упокоява и до повторение на Кримската война не се стига. Точка на спора слага документ официално озаглавен „Споразумение... за промяна на Санстефанския договор“ подписано на 30 май 1878 г. в британската столица. Документът в много отношения потвърждава решенията за бъдещото устройство на Балканите, формулирани в Райхщатската и Будапещенската конвенции и за пореден път затвърждава действащия статут на Проливите. Съгласно споразумението същетствуващите към онзи момент договорености за корабоплавенето през тях се считат за „мъдри и благотворни“ и британското правителство не вижда причина те да бъдат променяни. Руският представител също се съгласява на предстоящия Берлински конгрес да отстоява статуквото.

Започналият две седмици по-късно Берлински конгрес донася удволетворение на всички с изключение на България. Тя е орязана до такава степен спрямо Санстефанския договор, че почти не се забелязва на международните карти. За българите случилото се е едновременно шок и травма, а т.нар. Санстефанска България се превръща в бленуван, но недостижим колективен идеал, за чието осъществяване през следващите десетилетия те хвърлят неимоверни усилия и на няколко пъти почти успяват да го постигнат, само за да изпият до дъно горчиват чаша на крушението скоро след това.

* * *

Запазването на статуквото на Проливите оставя твърде горчив вкус в устата на всички руснаци, които имат някакво отношение по въпроса, като се започне от Александър II и се свърши с четящата вестници интелигенция. Още през 1879 г. императорът започва да се връща към идеята за военно решение на проблема, т.е. към окупация, но тя трябва да бъде осъществена само в случай на разпад на Османската империя.

Плановете за овладяване на Босфора чрез военен десант получават втори живот при управленито на внука на царя-освободител, последния руски император Николай II. Буквално с възкачването си на престола той и неговият генерален щаб започват да умуват как най-ефективно да предотвратят навлизането на голяма „европейска“ (най-вече британска) ескадра в Черно море, като същевременно усилят своето политическо влияние на Блаканите. Въпреки купчините изписана хартия и многото часове, отделени на заседания, до реални действия никога не се стига. Една от основните прични за това е, че в руската военноморска стратегия от началото на 20-ти век пълен приоритет е даден на района на Балтийско море.

Същевременно това не пречи на империята ревниво да пази интересите си в района на Черноморските проливи. Така например, когато по време на Балканската война в края на 1912 г. българските войски достигат заплашително близо до Цариград, а самият Цар Фердинанд не крие амбициите си да влезе на бял кон в османската столица, от Санкт Петербург в изрична форма уведомавят българския монарх, че в никакъв случай не бива да пресича линията Мидия – Енос, а ако се наложи и ще изпратят свой флот в района на Проливите. В крайна сметка линията Мидия – Енос се превъща в предел на българското териториално разширяване на югоизток и за кратко национална граница в Източна Тракия през 1913 г. Тя отново ще бъде върната към живот през Първата световна война, когато в Антантата умуват как да си разпределят парчетата на обречената Османска империя, и още веднъж в края на 1940 г., когато Сталин се опитва да изкуши България с териториални придобивки, за да може той самият да прилапа Босфора и Дарданелите.

* * *

Началото на Първата световна война поставя Русия в доста неизгодно положение – тя е принудена да воюва едновременно с две могъщи империи (германската и австро-унгарската) без да е напълна готова за това. Не след дълго започват да се очертават контурите и на трети паралелен конфликт – този с Османската империя, който обещава да бъде доста тежък, включително и от чисто географска гледна точка. Поредната (и както ще се окаже впоследствие - последната) руско-турска война ще трябва да се води едновременно по суша (в Кавказ) и по вода (в Черно море). На нито един от вероятните театри на военните действия руснаците не могат да се надяват на някакво осезаемо превъзходство над вечния противник. Затова в ход влиза дипломацията.

За пореден път България, заради ключовото си географско местоположение, е определена за центрaлно звено на руската политика на Балканите. Само че за разлика от преди две години, този път в ход влиза морковът, а не тоягата. От изключителна важност за Русия е София да остане поне неутрална, а най-добре би било да стане военнен съюзник на руския император. Българската армия е безспорно най-силната на полуострова и от това чия страна ще избере цар Фердеинанд в немалка степен ще зависи и позицията на Румъния, Гърция и Турция. Надеждите са, че в случай че България избере Русия, тя ще успее да прикове в Тракия значителни турски сили, освен това ще респектира Румъния и последната ще се въздържи от съюзяване с Германия. Великият княз Николай Николаевич, братовчед на Николай II, обръща внимание на външния министър Сазонов на „несъмнената желателност от чисто военна гледна точка на сключването, при настоящите обстоятелства, на военна конвенция с България, ако това се окаже възможно по причини от общополитическо естество.“

За да постигнат целите си, от императорския двор започват упорито да ухажват Сърбия да отсъпи на България тези територии населени с компактно българско население, с които тя се е сдобила след двете балкански войни от 1912-1913 г. Сърбите, ангажирани в борба на живот и смърт с много по-мощната Австро-Унгария, категорично отказват да се подадат на настоятелния руски дипломатически натиск и въпросът остава висящ във въздуха, въпреки иначе традиционно доста добрите отношения между Белград и Петроград (както вече се нарича руската столица Санкт Петербург). Тогава министър Сазонов, който явно вече е напълно обсебен от идеята, че над проливите на всяка цена трябва да се вее руски флаг, започва да умува върху чисто военно решение. Такова вече няма как да бъде избегнато, защото от 2 ноември 1914 г. Русия и Османската империя са официално във война, но основният театър на бойните действия между тях е в Кавказ, а за повече руснаците просто нямат сили. Официалното запитване на Сазонов до руския Генерален щаб получава обезкуражителен отговор – за пълното овладяване на Босфора и Дарданелите ще са нужни между осем и десет армейски корпуса, т.е. приблизително около 30 дивизии наброяващи към половин милион души. На нетърпеливия и жаден за бляскави успехи външен министър му е казано в прав текст че отделянето на такива колосални сили ще бъде възможно едва след категорична победа на главния участък на фронта, този срещу Германия и Австро-Унгария, т.е. в неопределено бъдеще.

На фона на влошаващата се за руснаците обстановка на всички фронтове, в началото на 1915 г. въпросът за следвоенната съдба на проливите става централен за руската дипломация. Тук тя постига изненадващо единомислие с Генералния щаб. Единственият начин да се обърне ситуацията на бойното поле изглежда, че е пряката намеса на Западните съюзници на Русия. Надявайки се на чудо, в последния ден на 1914 г. върховният главнокомандващ княз Николай Николаевич пише писма до правителствата в Лондон и Париж, и колкото и невероятно да звучи от съвременна гледна точка, скоро след това чудото се случва. Оказва се, че междувременно британци и французи също доста са умували къде да пренасочат част от усилията си и са стигнали до извода че най-добре ще бъде да се атакува най-слабото звено на вражеската коалиция – Османска Турция. По-конкретно, трябва да бъде нанесен бърз и стремителен удар през Дарданелите по посока Цариград и така не само ще се установи директна морска връзка с Русия, но и най-вече да бъде прекъсната всякаква комуникация на османците с много по-мощните в индустриално и военно отношение германска и австро-унгарска империи. С осъществяването на дръзкия план се заема лично Уинстън Чърчил, бъдещият знаменит премиер на Великобритания, който тогава оглавява бойния й флот.

Продължава на стр. 3

Следете новините ни в GoogleNews