Историята на Сирия - страната, която всички искат да контролират (видео)

Помните ли как завършваше филмът „Небесно царство“? С думите: „И днес в Светите земи няма мир". Мир наистина няма, а днес ще говорим за част от Светите земи.

Сирия отново влезе в световните новини при внезапното падане на режима на диктатора Башар ал-Асад. Башар е син и наследник на предишния сирийски държавен глава – Хафез ал-Асад, както и един от основните фактори в някога наддържавната политическа идеология БААС. Башар ал-Асад служи като президент и на практика диктатор на Сирийската република от 2000 г., опирайки се на армията, администрацията и част от религиозните малцинства в традиционно разнообразната страна. Въпреки полицейския контрол и репресиите, режимът не беше стабилен и още през 2005 сирийската окупация на Ливан приключи.

През целия период на управление на Хафез и Башар Голанските възвишения по границата с Израел бяха под израелски контрол, под който са и сега, така че асадисткото правителство не владееше цялата международно призната територия на собствената си страна. През 2010-2011 Арабската пролет и серия от бунтове в страната заплашиха личната власт на втория Асад и пропукаха крехкото национално единство. Отговорът на асадисткия режим беше серия химически атаки и бомбардировки главно срещу цивилно население. Оцеляването си в следващата дузина години Башар Асад дължи най-вече на руска и иранска подкрепа. През 2014-2015 ислямистката терористична групировка ДАЕШ или ИДИЛ („Ислямска държава в Ирак и Сирия“) създаде своя зона на контрол и протодържава на територията на Ирак и Сирия, но беше разгромена и пропъдена от региона в периода 2016-2019 от временна коалиция на съперничещи си сили.

Сирийската гражданска война продължава на практика и след падането на Асад, като в момента ситуацията на Сирия е една от най-сложните регионални ситуации в света. Външни сили като Русия, Съединените американски щати и Турция са въвлечени в локалния конфликт заедно с местни фактори като силите на доскорошното правителство, кюрдските етнически въоръжени отряди и разнородна, вероятно нестабилна коалиция от милиции с палитра от възгледи и идеологии – от светска и демократична до крайно ислямистка. Населението на страната е дало над половин милион жертви, а значими градове като Алепо са частично разрушени. Моментът е подходящ за преглед на историята на тази забележителна и изстрадала земя. 

От праистория към Античност 

Сирия е една от люлките на цивилизацията в Стария свят. На арабски език името ѝ Аш-Шамс означава „Слънцето“, оттам „Изгревът“ и „Изтокът“ – това, което в романските езици се нарича Левант. Градове като столицата Дамаск се споменават още в най-старите текстове от Стария завет. Не политически, а географски Сирия е едно с Ливан и Израел или Палестина, а обхваща и днешната югоизточна турска провинция Хайят с градовете Антакия и Искендерун, някогашните Антиохия и Александрета. Вече в съвременен политически смисъл, Сирия е територия, простираща се между планините, които я отделят от Източен Анадол или турски Кюрдистан на север, Бадият аш-Шамс или Сирийската пустиня на югоизток, Голанските възвишения на юг, Ливанските планини, от които слиза невестата на библейския цар Соломон и Средиземно море на запад. Част от течението на река Ефрат минава през днешна Североизточна Сирия, а най-отдалечените райони на страната опират до р. Тигър, така че и част от историческата Месопотамия е сирийска. Тигър и Ефрат според библейската книга „Битие“ изтичат направо от земния Рай. Според свети Константин-Кирил Философ първият език, на който е говорел общият праотец на човечеството Адам, е бил сирийски. Сирия е част от Светите земи, тоест териториите, където се развиват събитията, описани в по-голямата част от Стария и Новия завет на Библията. Хълмовете и пътищата на страната са част от свещената история на поне три световни религии. Съдбата на Сирия винаги е обвързанта с тази на ливанското ѝ крайбрежие, както и на съседните региони – Мала Азия, Месопотамия или Ирак, Египет и арабската пустиня, които тя свързва.

Днешните международно признати граници на Сирийската република включват ок. 185 000 квадратни километра и приблизително 25-милионно население, от което над 80% изповядва различни версии на исляма, близо 10% са християни, а под 5% са друзи. В продължение на хилядолетия тази благословена, но и прокълната страна е сцена на възхода и падението на империи, както и на безброй войни.

Преди около 800 000 години, в палеолитната епоха, на територията на днешна Сирия живеят неандерталци. В много по-късен период, „само“ около 10 000 г. пр. Хр. или 12 000 години преди нашата собствена епоха, Сирия е част от Плодородния полумесец, включващ ранните земеделски цивилизации на нашия собствен вид в Египет, по източния средиземноморски бряг в днешен Израел и Ливан, Сирия и Ирак или Месопотамия. Населението вече се състои от неолитни земеделци, далечни потомци на кроманьонските ловци-събирачи. Тези ранни жители на историческа Сирия строят скромни правоъгълни къщи от непечени тухли, групирани в истински градчета, а материалната им култура е разнообразна и богата. Находки на чужди стоки свидетелстват, че тези хора търгуват с близки и далечни страни.

Близо 3000 г. пр. Хр. В днешна Северозападна Сирия, в района на Идлиб, процъфтява семитският град Ебла, който създава царство, простиращо се към Месопотамия и Анатолия. Това е може би първата сирийска държава. Жителите на Ебла са близки в езиково и културно отношение до акадската цивилизация. Около 2300 г. пр. Хр. северната част на Сирия става част от владенията на акадския цар Саргон, първия владетел на исторически засвидетелствана близкоизточна империя. Докъм 2000 г. пр. Хр. Сирия последователно е част от владенията на късните шумери и асирийците. Вече в началото на второто хилядолетие пр. Хр. асирийската власт временно е сменена от Вавилонското царство. Асирийците са една от най-агресивните култури на Стария свят и дават името на днешна Сирия. Техни преки потомци в Сирия и Иран съществуват до днес и носят същото име като жестоките си прадеди, но са се превърнали в малцинство. В следващите векове стратегическата територия, свързваща Египет с Анатолия и Месопотамия, е оспорвана между мощни древни държави като Египет, Вавилон, Асирия и местното хуритско царство Митани. Към 1300 г. пр. Хр. големи части от Сирия попадат под контрола на индоевропейците хети, чиято столица Хатуша се намира в планините на Анатолия, известна също като Мала Азия или днешен турски Анадол.

Ок. 1000-900 г. пр. Хр., при колапса на Бронзовата епоха и навлизането на желязото, Хетската империя се разпада и е заменена от Новоасирийското царство, което ще владее Сирия през следващите триста години. По това време за първи път се появява името „Сирия“ като вариант на „Ашур“, оригиналното название на асирийската родина. Това е и епохата на първия разцвет на малкото израелско царство на югозапад от Сирия.

Ок. 600 г. Новоасирийската империя е заменена от съществувалото под век Нововавилонско царство. Вавилонските владетели разпростират властта си и над земите на юдеите в Ханаан. Първият юдейски Храм е разрушен от вавилонците, а част от народа на Израел е отведен в земите на Ирак. След краха на Нововавилонската държава Сирия навлиза в епохата на класическата Античност.

Античност 

През 539 г. пр. Хр., персийският шах Кир Велики присъединява Сирия към империята си, след като е превзел Вавилон. Царската династия на Ахеменидите управлява от столиците си Персеполис и Екбатана на Иранското плато, опирайки се на своята армия от индоевропейци – „арийци“ както се нарича това население в древните текстове на Иран и Индия и от чието самоназвание произлиза самото име „Иран“. Персите възприемат писмеността и много от културата на семитските си поданици, включително и от населението на Сирия. Персийските царе разрешават на голям брой юдеи да се върнат от Вавилон в родината си и да възстановят някогашния йерусалимски храм на суровия старозаветен Бог. Заради тази заслуга юдеите ще нарекат персийския шах Кир Велики с прозвището „Машиях“ или Помазаник. В следващите двеста години властта на Персия ще достигне бреговете на Средиземно море. Египет и Анатолия също стават част от Персийската империя, а сирийското население заедно с египтяните и финикийските си съседи ще даде част от многобройните азиатски войски, с чиято помощ шаховете на Иран ще се опитат да навлядат в Европа. Сирийското пристанище Аруад се включва в ахеменидските походи срещу Гърция. По време на Гръко-персийските войни, докато Атина, Платея и Спарта отбраняват Елада от нашествията на шахиншаховете Дарий и Ксеркс, териториите на днешна Сирия и познатата ни антична Тракия ще бъдат част от една и съща огромна държава.

В 333 г. пр. Хр. непобедимите гръцки войски на Александър III Македонски печелят поредната си победа при Исос, близо до Александрета – днешното турско пристанище Искендерун. С победата на Александър Сирия преминава под елинистическа власт. Започва дългата епоха, в която са основани редица гръцки градове, царете, управляващи страната, носят гръцки имена, а древни центрове като Дамаск се сдобиват с колонади и храмове в класически гръцки стил. Цялата Персийска империя от Босфора до Египет и река Инд попада в ръцете на Александър. След смъртта си той е обожествен, а командирите на войските му си разпределят териториите на отделни царства. Цар Селевк I Никатор основава прочутия град Антиохия на река Оронт, днес турското градче Антакия в северозападния ъгъл на Сирия – столицата на гръцкото културно присъствие в Предна Азия и мегаполис, конкуриращ се с египетската Александрия, древна Атина, още по-древния Дамаск, а по-късно – и със свещения Йерусалим, както и със самия Рим. Докъм 100 г. пр. Хр., след поредица войни със съседите си, също гръцката династия на Птолемеите от Египет, селевкидската елинистическа империя запада, но влиятелната ѝ култура процъфтява не само в Сирия, Финикия, Палестина, Египет и Мала Азия, но се разпространява и из Ирак. Недалеч от някогашния Вавилон и днешен Багдад на р. Тигър, сирийските царе са издигнали Селевкия – гръцки град насред семитски земи, огледало на процъфтяващата Антиохия и център на търговията, религията и науките. Междувременно жителите на Юдея са се освободили от гръцка власт, отхвърляйки елинските нрави като нечисти, но усвоявайки елинистическия начин на водене на война с големи пехотни фаланги с дълги копия.

Докато гръко-сирийските Селевкиди печелят и губят войни в Месопотамия и Палестина, в Иран нахлуват партите – конен народ с език от индоиранската група на индоевропейското семейство, който възприема зороастрийската религия и персийска идентичност. Партите се заемат с изкореняването на чуждите елементи в Персия – най-вече на гръцкото влияние. Към 100 г. партите и техните царе, династията на Аршак, започват да навлизат в Сирия с идеята да опрат в Средиземно море, както някогашните ахеменидски шахове. Както гръцката, така и семитската аристокрация на семитските градове се опитва да се спаси от партското завоевание, като през 83 г. пр. Хр. вика за свой спасител и владетел Тигран Велики, царя на Армения. Това обаче повлича със себе си непредвидени последици, защото Тигран е въвлечен във войни с разширяващата се Римска република. Двайсет години след появата на Тигран в Сирия, страната се оказва завладяна от римските легиони, предвождани от пълководеца Помпей. Антиохия пада в римски ръце и от независимо царство Сирия се превръща в провинция на далечния Рим. Населението вече отдавна е свикнало с чужди владетели и нови нрави.

Сирия остава римска и византийска провинция през следващите седемстотин години. В градове като Дамаск и Антиохия продължава да се говори предимно гръцки докато по-малките населени места извън стените остават зона на семитските езици, най-вече на арамейския, разпространен също сред близките юдеи и финикийци по крайбрежието. Евреи, римляни, арменци, гърци и перси допълват местното население в един все по-космополитен пейзаж. Религиите и боговете на тези народи съжителстват относително мирно, с редки изблици на насилие при поредната римска гражданска война, еврейски бунт в района на Йерусалим или партско нашествие откъм изток. Навътре в сирийската пустиня, отвъд последните римски гранични постове, живеят бедуинските племена – ранните араби, които понякога идват в Сирия като мирни търговци, а друг път нахлуват за плячка. Ок. 220 г. сл. Хр. младият жрец на сирийското божество Елагабал със същото име за кратко става римски император и царува сред фантастичен лукс и срамни удоволствия, които скоро довеждат до поредния преториански преврат. Елагабал идва от Емеса, град в Сирия северно от Дамаск. Към 249 г. император Филип Арабина, идващ от територии, близки до римска Сирия, отпразнува 1000-годишнината на Рим. През 60-те и 70-те години на III в. сирийският град Палмира става център на кратко просъществувало царство, което неуспешно се опитва да откъсне източните провинции от намиращата се във временна криза Римска империя. Палмирската царица Зенобия оставя името си в историята като смела и независима владетелка и през ХХ в. паметта ѝ е използвана като идеен и исторически капитал от модерните сирийски националисти. В известен смисъл третото столетие след Христа е „сирийски век“ за Римската империя – както например четвъртото ще е балкански век.

С края на Римската република и превръщането ѝ в империя, разпростряла се върху три континента, из Сирия за първи път започва да се разпространява и християнството – първоначално просто нова месианска секта на юдейската племенна религия, но бързо превръщаща се в самостоятелна система и традиция със свои свещени текстове, йерархия, светци и строга дисциплина. През първите си три века християнството е преследвано на нередовни интервали от римските власти, но успешно се разпространява – и то особено из източните провинции, част от които е и Сирия. Ок. 312 г., когато най-сетне е сложен край на гоненията срещу християните, голяма част от гръко- и семитоезичните жители на Сирия са вече покръстени. Вътрешните борби на населението започват да се оцветяват от противоречивите учения на различни християнски секти или ереси. Старите религии и богове отстъпват от градовете, а и от повечето по-малки населени места. Заедно с Балканите, Анатолия и Египет, Сирия става една от най-важните области на Източната римска империя, която постепенно се превръща в държавата, която по инерция сме свикнали да наричаме „Византия“. Християнските епископи или патриарси на Антиохия се превръщат в една от петте най-важни институции на Църквата в късната Римска или ранната Византийска империя. Гръцкият и арамейският продължават да са водещите езици на областта, а Антиохия, Бейрут, Йерусалим, Тир, Сидон, Алепо и Дамаск са най-важните градове на региона. Берит или днешен ливански Бейрут на морския бряг става център на прочута школа по гръцка реторика. 

Средновековието – от арабското до османското завоевание   

В III в., докато римска Сирия все още не се е християнизирала напълно, царството на партите в днешен Ирак и Иран пада. Династията на Аршакидите се задържа на власт само в Армения, но Персия и Месопотамия са завладени от местната, чисто иранска династия на Сасанидите. Домът на Сасан има амбицията да възроди древната слава на Ахеменидската империя и плътно следва обичаите, церемониала и религията на някогашните владетели Кир, Дарий и Ксеркс. За разлика от римските императори, които от гонители се превръщат в поддръжници на християнството, новите владетели на Персия в най-добрия случай са безразлични към последователите на Иисус от Назарет... или пък ги преследват. Част от задачата, която Сасанидите си поставят, е да върнат персийската власт до Средиземно море. От III до VII столетие от нашата ера персите и римляните (или вече ромеите) водят поредица от войни – на практика по една във всяко поколение.

Последната от римско-персийските войни приключва в 628 г., когато на страната на византийския император Ираклий може би участва и контингент прабългари, водени от младия патриций Кубрат – почетен гост или дипломатически заложник в Константинопол и кръщелник на василевса. Империята на ромеите едва оцелява от това изпитание, но с върховно усилие успява да си върне контрола над целия Близък и част от Средния Изток, включително над Сирия. Това, което ромеите не знаят, е, че отвъд границата, сред арабските племена е започнало развитието на пустинна религия, която ще избухне в бързата експанзия на една нова империя.

Докато ромеите и персите още не са се възстановили от последната си изтощителна война, през 632 г. първите ислямизирани араби нахлуват в персийска и византийска територия. Минали са десет години от кончината на Мохамед, основателя на исляма. Повечето племена от големия, пустинен арабски полуостров са приели властта на „пророка“ и наследника му, халифа Абу Бакр. В 636 битката при Ярмук на р. Йордан решава съдбата на Сирия. Добре въоръжената, дисциплинирана и многобройна, но изтощена римска армия е победена от бързите отряди на арабите, водени от легендарния военачалник Халид ибн ал-Уалид. Заедно с Палестина и Ливан, Сирия става част от владенията на ислямската умма. Отстъпвайки след поражението си, Ираклий, императорът-победител на персите, но победен от арабите, скръбно възкликва: „Сбогом, Сирия!“ Населението на страната, разделено между враждуващите секти на халкедонски православни, монофизити, несториани и монотелити, се оказва приятелски настроено към новата ислямска власт. В първите десетилетия на арабското управление някои все още действащи църкви дори се оказват куриозно споделени между мюсюлмани и християни – в петък вътре се чете ислямският намаз, а в неделя се провежда литургия на арамейски или гръцки. Бог е един, както казват по тези места. Арабското завоевание бързо обхваща също толкова изтощените от войни територии на Египет и Либия на запад, както и Ирак и Иран на изток.

В средата на VII в. новата халифска династия на Омаядите поставя столицата си в Дамаск, насред Сирия. Арабските завоеватели се гордеят със суровата си религия и воинския си произход от бедните и доброделни бедуински кланове, но луксът и цивилизацията на големия древен град ги привличат и променят. Новите сирийски владетели секат монети с дизайна на персийските и византийските. Дворът им открито пие вино в разрез с кораничните повели и се развлича с любовна поезия в персийски стил. Халифите скоро се оказват въвлечени в дребната местна политика, интереси и интриги на все още предимно християнското население. В 681 г. християнският гръкоезичен свещеник Константин, идващ от завладения от арабите сирийски град Апамея, присъства на църковен събор в Константинопол и протоколите на събора запазват неговите думи за „скорошната война с България“. Константин от Апамея споменава случилата се година по-рано битка при Онгъл. Без да си дава големи усилия, един сириец се оказва кръстник на страната ни. През VIII в. сирийски християнски чиновници като свети Йоан Дамаскин служат в двора на повелителя на правоверните.

През 750 новата халифска династия, Абасидите, мести столицата на исляма от Дамаск в Багдад, изоставяйки Сирия за сметка на Ирак. Оцелелите Омаяди бягат далеч на запад, в новозавладяната Испания, където продължават да претендират за халифската титла, създавайки една от многото схизми в ислямския свят. Сирия остава абасидска провинция, като градовете ѝ се превръщат в част от поклонническия маршрут към свещените градове Мека и Медина. Както и Египет, Сирия още стотици години ще запази голям процент християнско население. Отделни емири на процъфтяващи сирийски области секат свои златни монети и на практика стават почти независими от багдадските халифи. Типична за Сирия става сектата на друзите – първоначално шиитско малцинство, което се превръща в самостоятелна малцинствена религия, поддържаща както ислямски, така и християнски, но и напълно нетипични за аврамическите религии убеждения като вярата в прераждането.

Десети век е епоха на династии, които си оспорват властта над Сирия. Тулунидите и Ихшидидите държат Египет без да се подчиняват на абасидските халифи в Багдад и владеят средиземноморското крайбрежие на Палестина, Ливан и Сирия. Около Алепо или древния Халаб се формира владението на Хамданидите, чийто най-бележит представител е емир Сейф ад-Даула, защитник на Сирия срещу все по-упоритите опити за византийско завръщане. След смъртта му през 967 г., ромеите, които в този момент отново са в подем, бързо завладяват Антиохия и Алепо, а с това – и по-голямата част от страната. По едно и също време Византийската империя започва серия войни както срещу българите на запад, така и срещу арабите на изток. В края на този период, съвпадащ с царуването на забележителния и страховит император Василий II през първата четвърт на XI в., както Балканският полуостров, така и Сирия още веднъж са върнати под властта на Източната римска империя. В отговор египетският фатимидски халиф Ал-Хаким заповядва разрушаването на християнското светилище върху йерусалимския Божигроб през 1009 г.

Властта на ромеите на изток издържа две поколения. Докато столицата постепенно преминава под контрола на константинополските чиновници, а провинциалните управители и земевладелци стават все по-независими, армията отслабва. На Балканите избухват български бунтове и нахлуват печенегите. От седемдесетте години на XI в. нататък византийските владения в Месопотамия, Сирия и Мала Азия са залети от вълната на селджукските нашественици – отскоро ислямизирана тюркска династия, водеща със себе си вълна от разнородни въоръжени скотовъдци, произлизащи от туранските степи в Централна Азия. Към 1090 г. по-голямата част от Сирия е в ръцете на новите завоеватели докато византийската власт е изтласкана чак към бреговете на Егейско и Мраморно море.

Реакцията на ромеите е да изпратят спешни искания за събиране на наемнически отряди сред западните християни. Въпреки относително новата схизма между православната и католическата Църква, византийският император Алексий I Комнин с право смята, че може да привлече голямо множество поклонници, рицари и обикновени воини с обещанията за богатствата на Изтока. Светият престол в Рим засилва едновременно призивите си за възстановяване на мира между християните, отмъщение срещу мюсюлманите заради разрушаването на светата гробница в Йерусалим, спасяване на Източната империя и общо въоръжено поклонение към Светите земи. Резултатът са Кръстоносните походи.

От ок. 1096 до ок. 1291 крайбрежието на Сирия, плюс териториите на Ливан и Израел, части от крайбрежна Турция, лежащия срещу Сирия остров Кипър и още много острови и отделни крепости в Източното Средиземноморие са владени от френски и италиански завоеватели. За кратко Едеса и Турбесел във вътрешността на Сирия стават центрове на кръстоносно графство. Йерусалимското кралство и съюзните му владения – княжество Антиохия и графството Триполи се опитват да завладеят цялата територия на Палестина, Сирия и Ливан, както и да привлекат още въоръжени поклонници от Западна Европа, но без успех. В крайна сметка оцелелите кръстоносни войски са принудени да се изтеглят на близкия острав кипър, където поддържат ново кралство до края на петнайсети век. Двестагодишният период на съществуване на кръстоносните или „латинските“ държави на Изток обогатяват културата на Италия и Франция и създават хаос във вътрешността на Сирия. Ислямските владетели на Ирак, Дамаск, Египет и вътрешността на Мала Азия са заети да воюват едновременно помежду си, срещу ромеите и срещу техните временни съюзници, кръстоносците. Епохата на Кръстоносните походи ражда легендарни, романтични водачи като Годфроа дьо Булон, Бодуен IV Йерусалимски, Балиан д’Ибелин, Нур ед-Дин Зенги, Салах ед-Дин бин Аюб или султан Саладин, Ричард Лъвското сърце и Фридрих II Хоенщауфен, наричан „чудото на света“. През цялото време на Кръстоносните походи Сирия не спира да е страна на учени и философи – през царуването на саладин в Алепо живее, преподава и умира персийският теолог Шихаб ед-Дин Яхия, наричан Сухрауарди – ексцентричен мислител, който смесва исляма с нещо като арабско-персийска рецепциа на неоплатонизма и проповядва пробуждането на духовна „светлина“ у човека. Тези идеи не се нтравят на благочестивата улема в Алепо и местните имами принуждават емира на града, Малик аз-Захир, син на Саладин, да екзекутира еретика.

Тази бурна епоха съвпада с началото на монголските нашествия както на север, така и на юг от Черно море и с появата на татарските конници включително в Сирия. В крайна сметка Сирия и Светите земи са изцяло върнати под властта на исляма, но на Абасидския халифат е сложен край в 1258 г. и към 1300 Алепо на север е в ръцете на монголските Илханиди, а Дамаск на юг – във владенията на египетските султани от новата мамелюкска династия.

През целия XIV в., докато османските турци постепенно обединяват Мала Азия и завладяват Балканския полуостров парче по парче, монголската власт в Средния Изток отслабва, заменена от местни владетели, докато мамелюкски Египет завладява Сирия. Може би е странно, че агресивният завоевател Тимур Ленг или Тамерлан, който към 1400 г. временно възстановява монголската власт в Иран и се нахвърля както върху Северна Индия, така и върху османски Анадол, пропуска да добави Сирия към владенията си. През 1402 завоевателят преминава северно от страната, на път към съдбовната си среща с Баязид I Светкавицата при Анкара. Султанът, получил властта в Косовската битка, победителят при Никопол, унищожителят на средновековна България се оказва пленен от монголския нашественик. От османската армия оцелява само сръбската тежка кавалерия, която успешно отстъпва към Мраморно море, спасявайки със себе си престолонаследника Мехмед Челеби. През това време Сирия е в мир под властта на египетските мамелюци. През следващите години османската държава ще мине през гражданска война и период на зависимост от Тимур Ленг докато обкръженият Константинопол ще си отдъхне от непосредствената османска заплаха. 

Ако видеото ви е интересно – харесайте, споделете и се абонирайте за канала ни! 

(Следва на страница 2)

Следете новините ни в GoogleNews