109 години от Октомврийската революция, която промени света. За по-лошо

На 7 ноември 1917 г. (25 октомври по стар стил) в Русия се случва събитие, което променя хода на световната история. Болшевиките, водени от Владимир Ленин, завземат властта в Петроград и поставят началото на един от най-кървавите политически експерименти в човешката история. Последствията от него ще бележат съдбите на милиони хора, включително и на българския народ.

109 години по-късно Октомврийската революция продължава да бъде представяна от някои като символ на социална справедливост и освобождение на работническата класа. Историческите факти обаче разкриват съвсем различна картина - политически терор, масови убийства, глад, депортации и десетилетия тоталитарна диктатура.

Множество демонстранти се събират пред Зимния дворец в Петроград по време на революционните събития през 1917 г.

В нощта на 25 срещу 26 октомври по стар стил крайцерът „Аврора“ произвежда знаменития си халосен изстрел, превърнал се в символ на болшевишкия преврат. Зимният дворец е превзет, а Временното правителство е свалено.

Противно на широко разпространения мит, болшевиките не свалят руския цар. Николай II абдикира още през март 1917 г. след Февруарската революция. Ленин и неговите съратници завземат властта от Временното правителство, което управлява страната след падането на монархията. Обещанията за „мир, земя и хляб“ скоро отстъпват място на гражданска война, политически репресии и масов терор. Още през декември 1917 г. е създадена ЧК - политическата полиция, оглавявана от Феликс Дзержински. През януари 1918 г. болшевиките разгонват Учредителното събрание, след като не успяват да спечелят мнозинство в него. През септември същата година Червеният терор вече е официално провъзгласена държавна политика. Така започва изграждането на система, в която политическото несъгласие се наказва със затвор, изгнание или смърт.

След смъртта на Ленин през 1924 г. Йосиф Сталин постепенно концентрира цялата власт в ръцете си. Принудителната колективизация, разкулачването, депортациите, лагерите на ГУЛАГ и масовите чистки превръщат Съветския съюз в една от най-репресивните държави на XX век.

Йосиф Сталин - съветският диктатор, при чието управление милиони хора стават жертва на политически репресии, депортации, масов глад и държавен терор

Само по време на Големия терор през 1937-1938 г. над 680 000 души са осъдени на смърт по политически обвинения. Особено трагична страница е Гладоморът в Украйна през 1932-1933 г. Според широко цитирани демографски изследвания около 3,9 милиона души загиват в тогавашната Украинска ССР вследствие на катастрофалния глад, свързан със сталинската политика на насилствена колективизация и конфискация на селскостопанска продукция.

Сред жертвите на съветската репресивна система са и бесарабските и таврийските българи - тема, която продължава да заема незаслужено малко място в българската историческа памет. Българските общности в днешна Украйна и Молдова преживяват тежките последици от колективизацията, глада, политическите репресии и депортациите. Особено тежки са гладните години 1921-1923, 1932-1933 и 1946-1947 г., макар различните райони и български общности да са засегнати в различна степен. Хиляди семейства са разорени, хора са изпращани в лагери и заточение, а цели селища преживяват демографски и икономически катастрофи. Точният брой на загиналите бесарабски и таврийски българи вследствие на съветските политики остава предмет на исторически изследвания.

Историческа карта, показваща районите на заселване на бесарабските, одеските, таврийските и кримските българи по северното крайбрежие на Черно море.

Това не е просто част от историята на Украйна или бившия Съветски съюз. Това е и българска национална трагедия, която заслужава много по-сериозно обществено внимание. България също заплаща висока цена за разпространението на комунистическия тоталитарен модел. След навлизането на Червената армия през септември 1944 г. и преврата на 9 септември започват масови политически репресии. Следват убийства без съд и присъда, Народният съд, ликвидирането на политическата опозиция, лагерите в Белене и Ловеч, насилствената колективизация и десетилетия на ограничаване на основните човешки права.

На 1 февруари 1945 г. са изпълнени смъртните присъди срещу тримата регенти, 22 министри, 67 народни представители и други представители на българския политически и военен елит. Комунистическият режим отнема не само човешки животи. Той прекъсва демократичното развитие на страната, подчинява България на съветските геополитически интереси и оставя дълбоки поражения върху институциите, икономиката и обществото. Болшевишкият модел далеч не остава ограничен в границите на Съветския съюз. След Втората световна война Москва налага комунистически режими в редица държави от Централна и Източна Европа.

През 1956 г. съветските танкове смазват Унгарската революция. През август 1968 г. войските на Варшавския договор нахлуват в Чехословакия и слагат край на Пражката пролет. И в двата случая стремежът към свобода е посрещнат с военна сила. Днес, 109 години след болшевишкия преврат, Русия отново води завоевателна война срещу Украйна. Макар режимът на Владимир Путин да не е комунистически, той активно използва съветската носталгия, имперските митове и историческата пропаганда, за да оправдава агресивната си политика.

Тъкмо затова процесите на декомунизация и осмисляне на тоталитарното минало продължават да бъдат толкова важни, включително и за България. Декомунизацията не се изчерпва с премахването на паметници или преименуването на улици. Тя изисква историческо образование, достъп до архивите, обществен дебат и ясно разграничаване между жертвите и извършителите на политическите репресии. Не може едно демократично общество да осъжда тоталитаризма, а едновременно с това да продължава да романтизира неговите символи и ръководители. Осъждането на комунистическите престъпления не означава отричане на социалната справедливост, правата на работниците или стремежа към равенство. То означава признаване на един основен принцип - нито една идеология не може да оправдае масовите убийства, концентрационните лагери, политическия терор и унищожаването на човешката свобода.

109 години след изстрела на „Аврора“ историческата равносметка е повече от необходима. Зад червените знамена, революционните лозунги и обещанията за светло бъдеще стоят милиони погубени човешки съдби - руснаци, украинци, българи, поляци, унгарци, чехи и представители на десетки други народи. Октомврийската революция не донесе обещаното освобождение. Тя постави началото на тоталитарна система, чиито престъпления се превърнаха в една от най-големите трагедии на XX век.

Червената чума остави след себе си милиони жертви, унищожени поколения и общества, които и до днес се борят с наследството ѝ. А паметта за тези жертви не е въпрос на политически пристрастия. Тя е въпрос на историческа истина, човешко достойнство и отговорност към бъдещите поколения.