Ексклузивно Глиги пред OFFNews: Руската армия воюва върху трупове, украинската - по кодекса на честта

Съпруга на боец от Азовстал: Искаме евакуация както в Дюнкерк по време на Втората световна война

Дарина Рогачук Последна промяна на 08 май 2022 в 21:05 6520 2

Снимка ЦЕНЗОР.НЕТ

Огромна гордост и в същото време болката на украинците – това е комбинатът "Азовстал" в Мариупол. В пълно обкръжение в подземията на завода вече два месеца войниците от полк "Азов" и морски пехотинци от армията на Украйна оказват героична съпротива на руските окупатори. Всеки ден са бомбардирани и обстрелвани от морска и сухопътна артилерия, самолети и танкове на Русия. Зад абстрактните образи на героите стоят съвсем реални хора. Те си имат семейства, родители, близки, деца. И сега най-голямата мечта на семействата им е да спасят своите близки. В събота стана известно, че всички жени, деца и старци са били евакуирани от "Азовстал". На 6 май обаче трима украински военнослужещи са били убити, а други шестима ранени по време на евакуацията. Ранените са се върнали обратно в подземията. Един от тези, които все още са в "Азовстал", е съпругът на 22-годишната Вероника Сухарникова, воин от полк "Азов", защитаващ Мариупол от първите дни на войната. Със съпругата на боеца разговаря украинската журналистка Дарина Рогачук.

- Вероника, разкажи ни малко за себе си.

- Казвам се Вероника Сухарникова, съпруга съм на войник от полк "Азов", който защитава Мариупол. Мъжът ми е на 24 години, аз съм на 22. Аз съм от Лвовска област, той е от Киев. Оженихме се през август 2020 г. и се преместихме в Мариупол, тъй като съпругът ми от няколко години служи в "Азов".

Жилището ни беше бомбардирано. В него бяха унищожени емоции, спомени, част от нас. В този апартамент се намираше и един диск от погребението на майка ми, която аз изобщо не познавам, и той беше единственият спомен за нея.

Сега нашия дом го няма. Но ние с мъжа ми имаме една приказка: „Домът е там, където си ти“. И аз искам той да е там, където съм си у дома. Наистина не искам да остана вдовица на 22. И не разбирам защо мъжът ми трябва да умре героично.

- Как започна за семейството ви пълномащабната война?

- На 24 февруари бях в Киев, при родителите на мъжа ми, той беше на учения в Золочев. Предния ден, спомням си, беше такава дандания, емоционално обтегната ситуация. На 23 февруари гледах военен сериал, "Мама", май се казваше, имам усещането, че сега този сериал се случва наяве. В 5 сутринта мъжът ми звънна и каза: "Ник, почна се".

Не ми каза веднага, че заминава за Мариупол, каза, че чакал с момчетата заповед в района на Лвов. "Всичко е окей, не се притеснявай". Когато разбрах, че баща ми им е дал колата си, всичко ми стана ясно.

Първоначално там имаха връзка, дори ми записа няколко видеоклипа, показвайки малко и от себе си. Малко разказваше, за да не се притеснявам. Но тогава поне можех да узная как е. Сега мъжът ми дори телефон няма, изгубил го е някъде заедно с документите си. Помоли ме да не се притеснявам, ако ги видя някъде в руските новини. Много е трудно да се свързваме - те имат един общ телефон, всички пишат от него и има мъничко време за всекиго. Отделно приятелки, майки, всеки ден се опитват да научат през някого нещичко за своя син, за мъжа си. Затова не си пишем редовно.

- Кога за последен път разговаряхте със съпруга си?

- На 5 май беше рожденият ми ден и той успя да ми честити. На 5 май беше и рожденият ден на полк "Азов" и аз ги поздравих всички.

Така стана, че с "Азов" имахме празник в един и същ ден и през всичките години на 5 май мъжът ми беше на работа. През зимата се бяхме разбрали да си вземе най-после отпуск и да прекара 5 май с мен… Но сега е в "Азовстал". И дори елементарен хляб не може да хапне. XXI век, 2022 година, а хората се радват на изсъхналия хляб и мечтаят за късче бял хляб.

Когато съпругът ми ме пита какво ново, аз рева, защото не мога да му кажа никаква утешителна новина. Повтарям: „Още малко“, „Бъди търпелив, скоро ще те извадят“. Той ми вика, че вече в нищо не вярва...

Как ние, съпругите, да четем прощални писма? Как да не полудееш от думите „Бъди щастлива!”, „Не ме оплаквай дълго!”, „Един ден ще станеш прекрасна майка!”... Боли много. Винаги моля Бог да му вземе от болката и да ми я даде на мен. Защото на нашите войници им е много трудно и морално, и физически.

- Какво ви казва за ситуацията в "Азовстал"?

- Той говори много малко и моли да не разпространявам. Като цяло ситуацията е критична вече от доста време. В "Азовстал" има много ранени бойци. Например негов приятел от месец има осколка в окото, но все още има борбен дух, дори с тази болка продължават да се сражават.

Нашите военни се хранят веднъж на ден. Раздадоха много от храната си на хората, самите те припадат от глад. И вода на практика нямат. Запасите са много малки и няма да издържат дълго. Ако не умрат от куршум, ще умрат от глад, ако не ги спасят.

Сега започва жегата – ще наизлязат всякакви болести, инфекции разни. Те седят там в едно огромно мазе - живи, мъртви и ранени... Ужасяваща миризма. Никаква лична хигиена.

И новини нямат там, никой нищо не знае. Момчетата са се променили много – който е бил невярващ, сега е открил религията. Тези, които силно вярваха в Бог, напротив, вече са се отчаяли. Състоянието на съпруга ми много прилича на емоционална въртележка. Ту „не се притеснявай, всичко ще е наред, може всичко ще се промени“ – тогава съм по-спокойна. А случват се такива дни, в които пише: „Ник, не вярвам вече в нищо“.

Момчетата се дразнят, когато им пишат "изчакайте още малко", "вярвайте, че всичко ще бъде наред". Изпращат смайлчета, все едно се смеят, това е от отчаяние. Два месеца минаха. Виждаме, че от този ад се извеждат цивилни, но не разбираме кой и кога ще се погрижи за военните – те също са хора.

- От властите някой свързва ли се с майките, със съпругите на бойците от "Азовстал"?

- С нас конкретно никой не се е свързвал. Наскоро със семействата на Азовци отидохме в държавната областна администрация на Лвов, пуснаха ни вътре, изслушаха ни, казаха, че ще напишат писмо до кабинета на президента. Но това е максимумът. Нищо конкретно не могат да ни кажат, защото „навсякъде се води война, ние не сме магьосници, не можем да ги разблокираме, защото ще има много месо (жертви, б. р.)“. Но ние сме наясно, че дори и да не ги разблокират, пак ще има много месо.

Има момчета от "Азов", които искат да отидат да ги спасяват сами, само чакат заповед. Но никой не им я дава. Тези момчета имат оръжия, имат някакви сили. В същото време нашите от "Азовстал" нямат ръце, крака, пръсти, с контузии - искат да се бият, но нямат сили! Просто не знаем какво да правим, накъде да се обърнем. Писахме вече лично съобщение на Зеленски, на съпругата му.

Не искаме да повярваме, че нашите момчета са изоставени. Ако е вярно, тогава ние, майките и съпругите, просто няма да оставим нещата така. Готови сме да се борим за нашите воини докрай.

- По какъв начин всеки украинец би могъл да се включи сега в спасяването на войниците от "Азовстал"?

- Неведнъж сме казвали, че ако "отгоре" никой не може да даде заповед за разблокиране на Мариупол, то ние, жените и майките, сме готови да отидем там с жив щит. Защото там умират нашите приятели и близки. Знаете ли, това са момчета, които никога не са се оплаквали от нищо.

Но сега те наистина молят и се нуждаят от нашата помощ. Ето защо ние, семействата на военните, настояваме чрез петиция за процедура по извеждането им и смятаме, че това е възможно. Живот без момчетата от "Азовстал" на нас не ни е нужен, имаме нужда от евакуация, извършена от трета страна. Призоваваме всички да разпространяват и подпишат петицията ни.

Трябва да измъкнем оттам ранените, мъртвите и живите. Семействата на загиналите от два месеца чакат телата на своите близки, за да се сбогуват с героите. Вече са важни не минутите, а секундите.

Призоваваме всички лидери на общественото мнение, уважавани и известни личности, да призоват света за провеждане на операция по извеждането, за възможност за евакуиране на всички заложници от територията на "Азовстал", подобно на Дюнкеркската евакуация* по време на Втората световна война.

Също така ви молим да се обърнете към света с този призив и да го разпространявате в социалните мрежи с хаштаговете #extractionAzovstal и #letmypeoplego. Писали сме вече и на Ердоган, и на Макрон – на всеки, на всеки, на който можахме, дано някой да ни чуе в Twitter, Facebook, Instagram, по пощата.

Разбирам, че това е най-малкото, което бихме могли да направим за нашите герои. Но само да седим и да чакаме не е достатъчно.

--------

* Дюнкерската евакуацияоперация по евакуацията на блокирани от германците британски, френски и канадски войски във френския град Дюнкерк. Под кодовото название „Динамо“ за девет дни между 26 май и 4 юни 1940 г. са спасени 338 226 военнослужещи (б. р.)

Дарина Рогачук за Цензор.нет

Превод: Красимир Крумов

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

-5449

2

ICF

09.05 2022 в 07:14

Време е тази нацистка паплач да се срещне с техния герой Степан Бандера

 
X