Музикантът Ярина от Славянск: Цяла Русия трябва да бъде взривена

Ярина е музикант на 26 години. Родена е в Полтавска област в централна Украйна. Вече година и половина живее в Словянск (Славянск), Донецка област. С нея разговаря кореспондентът на OFFNews в Украйна Горица Радева.

Горица: Разкажете как взехте решение да живеете в Донбас заедно с приятеля си?

Ярина: Приятелят ми е от Словянск. Тук е роден, тук е живял, сега тук служи. С него се срещнахме преди четири години. Учихме в един и същи университет. По ирония на съдбата се запознахме, след като завърших. Той ме знаеше от по-рано. Гледал ме е на концерти. По неговите думи се е влюбил още тогава. А аз за него нищо не знаех, не си го спомнях. Той казва, че сме се срещали, но честно, не помня. Не веднага реших да се преместя тук. Когато започна пълномащабната война бях тук в отпуска. На гости при него. На 24 февруари 2022 година ми звънна майка му, каза, че стрелят по нас и трябва да заминаваме. По това време той вече беше на служба, военен е от 2019-а година. Единствено имаше пауза, когато беше ранен, което заедно преживяхме. Ние с него много дълго не живеехме заедно. Аз бях в Полтава, с майка си. Баща ми също служи във Въоръжените сили. Бях обещала, че ще бъда до мама, че няма да бъде сама и, ако се случи нещо, ще се държим заедно. Така живяхме две години. От година и половина живея тук, с приятеля си.

Горица: Как Вашето семейство прие решението Ви?

Ярина: Баща ми служи на същото направление. Той знаеше каква е атмосферата тук, какво се случва. Когато знаеш, ти е някак по-спокойно. Знаеш, че тук няма някакви крокодили, които да те хапят по краката. Няма нещо супер нереално. И в онзи момент не беше толкова напечена обстановката в града. Тогава той спокойно прие решението ми. Татко познава приятеля ми. Знае мястото, където живеем. Майка ми виждаше спокойствието на баща ми и се примири. А и тя принципно знае, че ако искам да направя нещо, не може да ме спре. Естествено, притесняваше се, плачеше, но ме пусна. Вече ми е идвала и на гости. Видя всичко с очите си, че тук има хора, има живот, че играят деца на площадките. Сега е спокойна и иска отново да идва на гости.

Горица: Какви бяха очакванията Ви за Донецка област преди да дойдете за постоянно?

Ярина: Аз съм била тук и по-рано. Знаех какво да очаквам, не съм дошла съвсем в неизвестното. Знаех плюс-минус града. Очаквах тук да бъда сама. И така се и оказа за доста дълго време, защото оставих целия си предишен живот, града, в който съм живяла винаги. Всичките ми приятели останаха в Полтава, близките ми. Аз дойдох тук и очаквах, че няма да имам социален живот. Очаквах работа, битови задължения, и най-накрая съвместно живеене с приятеля ми. Започнах да прекарвам повече време сама със себе си, да се развивам. Получи се така, че се препълних с тази самота. Нямаше с кого да изляза да се разходя или да отида на кафе с приятелка. А от друга страна се научих да бъда сама със себе си. Измислих си някакви предизвикателства. От скука закривах кръгове на смарт часовника. Заех се със здравето си. Отслабнах с 10 килограма. Приятелят ми донесе Орбитрек (фитнес уред). Шегувахме се, че съм станала като хамстер. Имах вода, храна, велоергометър… Стоях в апартамента и се занимавах с моите неща. От скука започнах да водя блог. Вече стигаме до това какво реално ми даде Донецка област. Защото очаквах просто отсъствие на социален живот и някакъв тих, спокоен живот, почти като на домакиня с периодично записване на музика, с което се и занимавах. А вече имам много нови познати. Започнах блог, започнах сама да разказвам за живота си тук, в Донецка област, да показвам на хората, че тук има живот, че не са някакви безнадеждни градове, че тук има много проукраински и украиноговорящи хора. Реално преместването ми донесе много повече, отколкото очаквах.

Горица: Кои са любимите Ви градове и места?

Ярина: Любимото ми място стана парк Шовковични, даже видео съм снимала за него. Като оазис сред пустинята е. Защото сам по себе си градът не е особено поддържан, а в Шовковичния парк са вложили всички възможни ресурси. Там е много зелено, хубаво място, където можеш да подишаш чист въздух, да послушаш как пеят птичките и шума на течащата вода. Много красиво място. Неотдавна ходих в Краматорск и се удивих колко се е променил. Там има много места, където има разрушения, но има и много арт обекти. Видимо е, че там много сила е вложена в облагородяването на града. Там бяхме и в Аквариума. Той не е голям, две стаички са с аквариуми. Но е видимо, че в тези аквариуми са вложили душа. Просто гледаш рибките и разбираш, че тук има спокойствие. И те не са комерсиално направени. Живеят от дарения за храна на рибките и за отглеждането им. Затова призовавам всички, да отидат, да се порадват на рибките и да подкрепят инициативата.

Горица: Имало ли е моменти, когато Ви е било страшно в Словянск?

Ярина: Много дълго тук беше спокойно. В началото, когато дойдох, беше даже подозрително спокойно. Някъде чувахме много далеч грохота на войната. Фронтовата линия беше на 25 километра от нас. Буквално преди няколко месеца при нас започнаха всекидневни и нощни попадения, взривове. Много Шахеди летяха съвсем наблизо. Стана страшно. Има моменти, в които си мислиш, че ще ти влети в прозореца. Става много шумно. Това са такива усещания, които са за цял живот. Цял живот няма да мога да слушам как карат мотори. Страшно ми е да си представя заря или фойерверки в нашето небе. Най-страшното, което наблюдавам в себе си е, че всяка нощ ми минават мисли: „Ами ако утре не се събудя?“, „Ами ако в прозореца влети ракета?“, „Ами ако отломки се разхвърчат из целия апартамент?“. Това са мисли, които ти се роят в главата и подсилват нагнетяването… Подсилват ги и всекидневните взривове. Всичко това много влияе на психиката.

Горица: Как творчеството Ви се е променило след преместването в Донбас?

Ярина: До началото на пълномащабната война творчеството ми беше наивно, инфантилно. Писах за любов. Творчеството, истинското, не комерсиалното, не за бизнес, не за гледания и пари, се прави на основата на най-силните емоции, преживени от автора. До пълномащабната война за мен това бяха някаква несподелена любов, някакви юношески вълнения. Много наивни неща, които сега ми изглеждат даже глупави, не мога да разбера защо е трябвало да ги преживявам толкова. След началото на голямата война текстовете ми станаха по-екзистенциални. Пиша повече разсъждения какво ще бъде когато няма да има утре, дали ще съществувам след смъртта на физическото тяло. Разсъждавам дали съм била добър човек, дали мога, гледайки назад, да си кажа, че съм доволна от своя живот. Доста тъмни и доста тъжни станаха текстовете ми. Забелязвам го. Сигурно има хора, които мислят, че имам силна депресия. А аз много обичам живота, и съм много благодарна за всичко. 

Горица: Какво бихте посъветвали другите момичета, любими и съпруги на военни, които се страхуват да дойдат тук?

Ярина: Мога да кажа, че преместването ми тук е много отговорно решение. Първо, още когато го обмисляте, трябва да разбирате, че вие ще сте още една причина любимият ви да се притеснява. И това трябва да е осъзнато решение. Решение, което задължително трябва да е взето от двамата заедно. Трябва да бъдете много внимателни. Да се съобразявате максимално с въздушните тревоги. Тук няма как нищо да не долети, защото тук реално има най-висока вероятност нещо да се случи. Мога да кажа, че това е много смело решение, което, ако е взето заради правилния човек, е оправдано на 100%. Животът е един. Да го преживееш в очакване е много страшно. По-добре да не чакате, а да вземете времето в свои ръце и да направите нещо. Основното е да се пазите.

Горица: За какво мечтаете след победата?

Ярина: Три години пълномащабна война сега изглеждат цяла вечност… Не е ясно колко още ще продължи… Аз нямам илюзии, че ще свърши скоро. Не строя планове и мечти. За да не се разочароваш, трябва да не се очароваш. Затова не си правя планове за времето когато свърши войната. За победата. Нека да доживея да победим, а после всичко останало. Тогава ще попразнуваме, ще поплачем. И ще мислим какво да правим. Ще трябва да излекуваме душите си. Да продължим напред. Да възстановим всичко. И да мечтаем.

Горица: Един малко политически въпрос. Как се отнасяте към това, че сега се говори за възможността част от Донецка област да се даде на руснаците без бой?

Ярина: Изглежда ми, че сме забравили главното правило – никога не преговаряй с терористи. Защото, според мен, дори и да бъде прието такова решение, първо - това ще е предателство, измяна. Ще предадем всички, които са там, които чакат и вярват, че ние ще си върнем своето. Това ще бъде голямо предателство към тях, на първо място. Второ, ще предадем себе си. Защото, ако се съгласим на такова предложение, това няма да спре Путин. Може да се замрази за някакво време войната, както вече се е случвало. Уж сме се "договорили", замразили сме, имало е някакво примирие, спиране на огъня. И виждаме до какво доведе това… Такова решение ще покаже на Путлер, че ако дълго чакаш и държиш на своето, то ще получиш всичко. Ще си каже: „Нормално. Може още веднъж да нападнем.“ На мен ми изглежда, че това е схема, която няма да сработи. Особено в дългосрочна перспектива ще бъде провал. Никакви преговори. Никакво договаряне. Да си върнем своето, руснаците да си изтеглят войската. И да се взриви цяла Русия, за да не се повтаря всичко отново. Мисля, че това е мечтата на всеки украинец.

Горица: Има ли нещо, което искате да кажете, а не съм попитала?

Ярина: Иска ми се да кажа за Донецка област. Да разоблича мита, че тук всички са ждуни (буквален превод „чакащи т. нар. русский мир“). Че всички искат в Русия. Че всички искат това да свърши колкото се може по-бързо, без значение как. Тук, в Донецка област, съм срещнала много осъзнати хора. Много хора, които за украинската държава, за нейния суверенитет и независимост, са готови да дадат дори живота си. В буквален смисъл. Които сега дават най-хубавите години от живота си, за да ни защитават. И трябва да сме всекидневно благодарни, да даряваме и да се надяваме на най-доброто. Казвам го като последен акорд.

Следете новините ни в GoogleNews