От стр. 1

От години говорим и за електронно здравеопазване, което обаче все още не е факт.

Аз съм убеден, че то ще доведе неминуемо до нещо добро, особено ако се изпълни пълния замисъл на идеята. Т.е. пациентът да има възможност - дали ще е от своя мобилен телефон, дали ще е от компютъра си, да вижда какво се променя и допълва в неговото здравно досие, какво лечение е осъществено, да има личен контрол върху финансовия ресурс - дали той ще е осигурен от НЗОК, или от частен фонд няма значение. Лекарите в амбулаторната практика и в болниците също ще могат да имат пълен и бърз достъп, всичката необходима информация за пациента ще бъде на тяхно разположение, няма да се разнасят купчини хартиени документи и снимки от един кабинет в друг. Едновременно с това следва да се премахне този идиотизъм, който съществува в момента - абсурдното изискване всяко нещо, въведено от лекаря в компютър, да бъде разпечатано и няколко пъти на хартия. Ние в момента въвеждаме паспортна част - лични данни, но в същото време ни се налага да попълваме същата паспортна част на ръка поне на още осем места. Всяко ново административно изискване включва освен електронна форма и попълване на документи на ръка. Това е безсмислено упражнение и допълнително увеличава натовареността.

Всяка промяна в здравната система обаче среща отпор.

В системата има механизми на самоподдържане и всеки опит за промяна в момента среща значителна съпротива. Това е състояние на порочно, но стабилно равновесие и промяната определено няма да е лесна, но подходът трябва да бъде много внимателен, тъй като, може да изглежда пресилено, но се касае и за национална сигурност, защото един срив може да предизвика непредвидими последствия. Необходими са хем радикални промени, хем добре контролирани, а това е доста тежка задача и без помощта на обществото и без ние като лекари да обясним адекватно необходимостта от това нещо и негативите, които може да възникнат по време на една такава промяна, няма как да се случи. Отново, не е в наш интерес да не сме единни и да излъчваме разнопосочни сигнали към обществото. Разбира се, на много хора е изгодно в момента тази система да е такава, каквато е, но това не са тези, които ежедневно работят с пациенти, не са лекарите, които се трудят на първа линия, не са и самите пациенти и техните близки.

Споменахте за необходимостта от по-добрата комуникация между лекари и пациенти. Това също е много голям проблем на системата като цяло.

По-добрата комуникация е ключова. Имаше наскоро хубав пример в тази посока. Аз оценявам труда на общопрактикуващите лекари и проблемите им, но в момента, в който те излязоха с декларация и протест пред здравното министерство, за да се чуят техните проблеми, 2-3 дни след това имаше отговор в лицето на пациентски организации, които заявиха обратна позиция на исканията им, точка по точка. Не че исканията на колегите са несъстоятелни, не че позицията на пациентите е несъстоятелна, а просто съществува пълно неразбиране между тези две групи. Това не трябва да продължава, трябва да се търси съдействие от страна на обществото, да му бъде обяснено и то да бъде убедено, че са необходими промени, а не в резултат на липсата на осведоменост да реагира първосигнално и болезнено.

Налаганата с годините политика на конфронтиране не работи в полза на лекарите и техните пациенти. Тя е удобна за други хора, които са всъщност и в основата на проблема. На въпроса защо страда доверието - започнаха да се налагат тези, че едва ли не пациентът се разглежда единствено като някаква "касичка", която задължително трябва да бъде изпразнена, за да се облагодетелства "лошият" медицински персонал. Нещата обаче не стоят така. Ролята на лекарското съсловие е не да мисли, че само може да промени системата, защото докато съществуват подобни насадки, обществото ще бъде държано в заблуждение и под контрол. Лекарят трябва да обясни на пациента, да го привлече за идеен съмишленик, да могат заедно да я променят. Всеки един от нас е бъдещ пациент, това не трябва да го забравяме. Имаме пряк интерес тази система да работи добре.

Това недоверие сякаш се вижда и в голямата популярност на алтернативните методи за лечение и отричането на редица медицински практики.

Особено що се отнася до неврохирургията, има много тежки диагнози с невъзможност за излекуване на пациента. Въпреки това има начин тези пациенти да водят достатъчно продължителен живот, с добро качество, да бъдат активни членове на обществото. Но въпреки това има състояния, в които прогнозата е много тежка и понятието излекуване не съществува. Хората, попаднали в такава ситуация, са много лесни жертви на обещания, на псевдолечители, които им казват думите, които пациентът и неговите близки искат да чуят: "Аз ще те излекувам" или "Всички до момента са грешали, диагнозата ти е друга".

Не казвам, че няма диагностични грешки, но в масовия случай става въпрос за състояния, при които излекуване няма. Има възможност обаче животът да се удължи с години, но хората са склонни да търсят "лечители", които без да им тежи на съвестта да им кажат, че проблемът може да бъде решен окончателно и те да бъдат излекувани. По този начин, използвайки надеждата, лесно се печели доверие, но рядко се говори за отрицателните последици от едно подобно "лечение", защото често става въпрос за хора без медицинско образование и упреците няма към кого да бъдат отправени. Докато от другата страна има лекар, болнично заведение, нормативни изисквания, правила за работа - има кого да обвиниш, ако нещо се развие не според очакваното. Има закон, който прави лекаря потърпевш, ако сгреши, но реално няма как да насочиш разочарованието си от псевдолечение, няма как да обвиниш измамника без медицинско образование, да му бъде потърсена отговорност. Изправени пред тежка диагноза, хората много често могат да не повярват на този, който им казва истината, а да се доверят на този, който им казва каквото искат да чуят.

Към всеки пациент трябва да се подхожда индивидуално - някои искат да разберат в пълни детайли механизма на болестта, възможните методите на лечение. Именно в този разговор се изгражда първоначалното доверие между лекаря и пациента и няма какво да се чудим, че има разрив, защото лекарите имат все по-малко време да отделят на пациентите, няма как да изградиш доверие с някого, с когото не говориш достатъчно. Много е важно в тези разговори да се представят нещата обективно, да няма нереалистични очаквания от страна на пациента и неговите близки за това какво може да стане, как може да му се помогне, защото има много тежки случаи, в които медицината е просто ограничена - не само в България, но и в света като цяло. И точно в този разговор с пациента и близките му е добре да възникне един отбор, който заедно да решава какво да се прави и каква е ролята на всеки.