Симона Дянкова: Активният живот е избор, а не лозунг

Да се качиш на олимпийския връх и да останеш там не е химера или мит, а личен подвиг. Но да слезеш от него и да намериш нов смисъл – това е още по-голямо изпитание. Симона Дянкова го прави. Четири години след като изведе ансамбъла ни по художествена гимнастика до първото злато за България на Олимпийски игри, капитанът на диамантените момичета влиза в нова роля – посланик на „Нестле за Живей Активно!“, инициатива, която тази година отбелязва 20-я си сезон.

От шестгодишното момиче във варненската зала „Чар ДКС“, през годините на откази, резервната скамейка и онова упорито „ще пробвам пак“, до ръководител на отбор, който написа история – нейният път е концентрирана версия на това, което кампанията проповядва: движение, постоянство и избор.

Днес, на 30, Симона вече не живее в ритъма на тренировъчния режим. Вместо трико и уред – пътувания, лагери и мастъркласове за деца по целия свят. Вместо строгите погледи на треньорите – двете ѝ кучета Мори и Бекс, които не признават мързел и всеки ден я извеждат на разходка. Вместо живот в сянката на съдийската маса – свободата да предава уроците си, било чрез проекта The Diamonds, било чрез мотивационни лекции пред екипи на различни компании.

И все пак философията остава една и съща: малките крачки са тези, които водят до големите победи. „Активният начин на живот не е патос на определена кампания – казва тя. – Той е избор. Да се движиш, да се храниш с мярка, да си почиваш навреме. Но и нещо повече – да вдъхновяваш и да мотивираш.“

Много благодаря, че приехте нашата покана. Вие донесохте на България първото олимпийско злато от игрите в Токио и след това започнахте нов етап. Как се чувствате оттогава? Минаха колко години?

Четири години. Така се чувствам добре. Винаги така съм си представяла пътя ми след спортната кариера. Свързан с много пътувания, различни приключения, пробвах много различни неща да правя, защото след нашия успех ни се отвориха много врати. Така че се чувствам добре.

Невероятно е това, защото при спортистите, но и при артистите в някаква степен, изобщо – в по-публичните професии, в които ти си страшно дисциплиниран, много си тренирал, много си работил, постигал, във вашия случай – върха, е много трудно след това. Вие сте са качила на спортния Олимп и после сте свикнала със съвсем друг ритъм, със съвсем други занимания. Поздравявам ви, че така спокойно и с радост го правите.

Да, беше много трудно, защото като спортист ти си в един наистина много строг режим. Свикнал си абсолютно всичко да ти е организирано, ти само да тренираш и да постигаш успехите.

Така че живеехме, мога да кажа, като в един балон. Изведнъж дойде реалният свят, но с помощта на успеха, който постигнахме, възможностите, които имахме, бързо се пренасочихме. Започнахме първоначално като отбор да пътуваме заедно, правихме общи мастъркласове, след което всяка получаваше, разбира се, различни покани от различни места и пътуванията не приключиха след спортната кариера, така че тази динамика се запази.

Вие сте започнала много мъничка, на 6 години, в зала?

За нашия спорт съм закъсняла. Повечето гимнастички на 4 години още влизат в залата. На 6 е нормално.

Когато човек е толкова малко дете, той още не знае точно какво иска. Как беше в началото? Трябва ли да има някакъв вид натиск или вие просто се влюбихте от пръв поглед в това?

Не, по никакъв начин никой не ме е насилвал да ходя в залата. Майка ми ме е записа. Попита ме дали искам да тренирам художествена гимнастика. Аз нямах идея точно какво е това. Просто виждахме по телевизията как едни красиви момичета играят с уреди. Естествено, като малко дете ми беше най-интересна лентата.

И казах, че искам да играя с лента. Отидох в залата и по спомен не ми се получаваше всичко много лесно. Имаше гимнастички, които много по-бързо схващаха нещата, но аз бях много упорита и докато не го направех, не се отказвах.

Като впоследствие вече нещата започнаха да ми се получават една идея по-лесно, имам предвид с уредите, но до последно нещата при мен не се получаваха никак лесно. Но бях доста упорита и устисках до края.

Кажете ми за учителите, защото ние имаме много силна школа по художествена гимнастика, за легендарната Нешка Робева се говореше, че бая ги мъчи момичетата. Тоест, че няма никаква прошка. Нешка няма грешка, но няма и прошка. Вашите учители толкова ли строги бяха? Или просто вие сте много твърд камък?

Не, когато влязох за първи път, започнах в клуб Чар Д. К. С. Във Варна при моята първа треньорка, госпожа Мария Чиприянова, която нямаше нищо общо с това, което споменавате. Тя ни правеше сокчета, курабийки. (Мария Чиприянова е първата гимнастичка, която демонстрира новите упражнения по гимнастика през 1953 г., член на първия национален отбор на България и първата жена, която получава званието Майстор на спорта във Варна, бел. а.)

Тя преди няколко дни навърши 90 години. Аз точно тогава бях във Варна и я изненадах. Така че тя ми е дала основата на този спорт.

И по-късно продължих при нейната дъщеря Филипа Филипова, която до последно беше моят личен треньор преди да вляза в националния отбор.

Вие сте завършила езикова гимназия, ако не се лъжа, нали? Което е странен избор за спортист, всъщност. И как ви помогна този италиански? Мислила ли се някога да живеете за по-дълго в Италия?

Като цяло това, че посещавах нормално училище, според мен много ми помогна. Най-малкото като отношение и комуникация с децата, тъй като, ако ходиш на спортно училище, ти си всеки ден с едни и същи съотборнички, гимнастички, съответно в училище си отново с тях, докато аз имах досег и до момчета, и до други съученици. Беше ми трудно, разбира се, да ги съчетавам.

Така свикнах оттогава да съм малко по-различна, защото всички си ходеха редовно на училище, а аз веднага след училището трябваше да ходя в залата, съответно в началото ми тежеше това, че не мога да оставам да играя с децата. До късно учех, за да се справя. Много често отсъствах, когато пътувах по състезания, но много ми е дало това и по никакъв начин не съжалявам. Дори се радвам много, че успявах да съчетавам двете доста дълго време, всъщност до последно, до 12. клас, когато завърших.

Не съм искала да уча италиански език, така ме приеха, стана случайно, но пък много ми харесва, както и цялата Италия. По принцип от няколко години всяка година пътувам там на почивка, колкото и да искам да опозная целият свят, нещо все ме влече към Италия. Много ми харесва страната, езика, колкото съм научила от училище, мога и да се оправям, но не мисля да се местя там да живея, просто ми харесва да си почивам там.

Казвала сте, че многократно сте била отказвана от националния отбор. Какво си казвахте в тези моменти, за да не спрете да вярвате?

Истината е, че аз много трудно влязох в националния отбор. Много години наред пробвах и не ме приемаха, после пък се опитваха да ме отказват. И винаги си припомням колко трудно ми е било. И може би това ме е държало да не сядам и да продължавам да опитвам отново и отново. Аз не съм била отказвана, просто са ме отстранявали, когато бях индивидуална състезателка в националния отбор и ме освободиха от отбора, от основния състав. Върнах се във Варна, вече бях на години за гимнастиката.

Най-добрата. В смисъл, това си е чиста завист. Аз не виждам какво да е друго?

Не мога да коментирам. В спорта съм преживяла много неща, но по никакъв начин не съжалявам за това, което се е случило. Дори съм благодарна, защото може би така, колкото и да е клиширано, това ме е направило много по-силна, много по-подготвена.

Помогнало ми е да имам досег до повече треньори, от всеки един треньор съм си взела и нещо позитивно, и нещо като лош пример, и като добър. Всички са ми дали много и съм благодарна на всички, през които съм минала и за целия ми път, защото така е трябвало да стане. Не съм била готова по-рано, били са прави и е трябвало да изчакам точно тези момичета, този треньор, да се получи така магията и да успеем да спечелим този така чакан за България златен Олимпийски медал в Токио.

Невероятно. И вие, човекът, който донесе това злато на България в този силно синхронизиран спорт, можете ли да обясните как изглежда лидерството? Вие сте като един диригент, като един режисьор. Как точно се случва това във вашата работа?

При нас, за мен, лидерството е в добрия пример. Това, че ще дадеш пример как е правилно. Аз винаги съм казвала, че не ми е било много трудно да бъда капитан на моя отбор, защото бяхме едни много мотивирани, много искащи, вярващи момичета, много добри приятелки и до ден днешен много се подкрепяме.

И се разбирахме накрая вече и без думи. Но това, което може би също ми помогна е точно този път, през който съм минала, това, на което съм се научила. И това, че бях и малко по-голяма от тях – имала съм ги като мои по-малки сестрички и винаги много сме си помагали.

И сега сте приятелки все още, предполагам?

Да.

Много обичате да пътувате и сега работите със спортни клубове по целия свят. И кое ви впечатлява най-много в начина, по който са отгледани и възпитани младите спортисти в различните държави? Има ли големи разлики, да кажем, в Азия спрямо Европа? От гледна точка на баланса между дисциплина и изкуство, защото вашият спорт е и изкуство, нали?

Като става въпрос за моите съотборнички, с две от тях, с Лаура и с Мадлен, правим един лагер вече за втора година, който се казва Dream Big, във Варна, в Спорт палас, мястото, където сме се готвили толкова години. На този лагер имаше деца от повече от 20 държави, така че беше абсолютно разноцветен, интересен, получи се за поредна година много добре. А разликата я виждам може би в това, че, разбира се, децата в България са много талантливи, България е известна с школата си по художествена гимнастика.

Колкото до разликите, може би в отношенията помежду им. Примерно мога да кажа в Сингапур ми направи впечатление, че са малко по-студени една към друга. Бях им направила – на съвсем малки деца, бебенца – един танц, където исках накрая да се прегърнат и на тях в началото им беше странно, но накрая вече се прегърщаха и нямаха проблем. Докато тук ние сме по-топли, ние си се гушкаме постоянно.

В Индия също ми направи впечатление, че са много, много подкрепящи се една друга децата, много си играят, много се радват и се подкрепят. Също така го има и това, топлото. Насякъде, където съм отишла, не мога да се оплача от топло посрещане и от желанието и пламъка в очите, с който ме гледат децата. Но просто в Азия са по-различна култура, малко по-студени са като отношения, като близост. Но иначе са страхотни хора. Аз работя с Тайван вече няколко години. Те бяха сега при мен на лагер. Тъкмо си тръгнаха преди няколко дни. И да, много са сладки.

Вече с тях имам по-различни отношения, тъй като доста години вече... Две-три години си ги виждам. Всяка година ходим там по 20 дни на лагер и те идват тук за 20 дни. Три пъти в годината.

След тази звездна победа в Токио, това е нова глава в живота ви. Мотивационни срещи, The Diamonds, инициативата Нестле „Живей активно“. Инициатива, която прегръщате и ставате част от нея. Какво е по-трудно – да спечелиш Олимпийски медал или да вдъхновиш някакви млади хора, които никога не са били спортисти? Как да подходят и как най-вече да бъдат дисциплинирани? Аз като родител искам да ви попитам за съвет. Как да дисциплинираме децата без да ги натискаме? Без да се нарушава свободната им воля?

Мисля, че доста по-трудно е да спечелиш Олимпийски медал, отколкото да мотивираш. Вече след като си с Олимпийски медал в ръцете, е много лесно да мотивираш, защото специално от моя опит, момента, в който децата видят медал в ръката ми и започна да им разказвам за моя път, просто виждам как ме гледат вече с... други очи.

И ги виждам много по-мотивирани. Това да правя такива мотивационни срещи е нещо, което по никакъв начин не ме затруднява, което ми носи удоволствие и мисля, че се получава добре. Не само с деца. Присъствала съм и са ме канили на мотивационни срещи за големи компании. И просто се е случило така, че да приключа това, което искам да кажа и всички да станат на крака със сълзи на очи.

Което наистина ми носи голямо удовлетворение, защото аз също съм била, сега говоря от името на гимнастичка, като малка също съм била на мастъркласове, слушала съм мотивационни срещи и знам колко са ми повлияли те и как следващия ден в залата вече съм хвърчала и съм се чувствала много по-силна и уверена, така че мотивацията и вдъхновението са нещо много важно.

И кои са първите три неща, които казвате на вашите мотивационни срещи на вашата публика?

Аз започвам с моята история. Най-важните неща може би са, че няма да е лесно и че, ако наистина искаш нещо, не трябва да се отказваш, защото знам, че децата... Така често се случва, когато стане трудно, най-лесното е да приключат.

Но ако наистина го желаят и ако наистина много-много вярват и искат да се случи нещо, просто трябва да знаят, че ще им е трудно, че ще има трудности, че трябва да стиснат зъби, да изтърпят и това, и това, че след това ще има още, но накрая всичко ще си заслужава и ако си упорит, ако си чакаш своя момент, няма как да не се възнагради труда ти.

И да „живеят активно“, какво означава това? Как превеждаме този слоган?

„Живей активно“ е една инициатива, която мисля, че идеално ми пасва, така че с огромно удоволствие приех поканата. Това е нещо, което и сега – след спорта – се опитвам да практикувам и опитвам да науча и всички деца, с които работя и с които се срещам да живеят активно. А какво означава…

Може би движението, правилният начин на хранене, на спане. Това са неща, за които според мен не се изисква абсолютно строг режим, както в тренировките, или докато се готвиш за Олимпийските игри. Дори не е важно да се отказваш от абсолютно всичко, но да имаш някакви дребни неща, които да си спазваш всеки ден, дори и за кратко. Малките стъпки така водят до големи резултати.

А какъв би бил алгоритъмът? Кои навици си запазихте от спорта по отношение на движение, на хранене, на сън, които и нашите читатели биха могли да следват?

Ами от спорта… Ставането рано, опитах да не го запазя, но... Но колкото и да се опитвам да спя до късно, не успявам до много късно, което за мен е добре, защото така имам по-дълъг ден, повече неща, които да свърша. Като малки съвети може би да опитвам да се храня до 20 часа, след което да не ям, което също е доста добре и за съня.

Аз не съм от хората, които излизат много вечер и седят до късно, така че, когато мога, си лягам по-рано, не след 12, но не, че не се случва, разбира се. Това искам да кажа, че абсолютно всичко е... просто трябва да е с мярка и да се търси някакъв баланс.

Естествено аз за храна не съм правилният човек, който да говори, защото винаги съм обяснявала колко много обичам сладко, как съм ходила по пижама като малка до магазина за нещо сладко, защото вечерта за да завърши, трябва да хапна нещо сладко. И до днешен. Знаете, че гимнастичките обичаме шоколад. Винаги съм си хапала сладичко, така че не съм абсолютният пример за здравословено хранене, със сигурност.

Добре, а как се промени всичко това, след като се омъжихте?

Да, ами не се е променило много, тъй като от 11 години сме заедно с мъжа ми и той беше с мен през цялото време по спортния ми път, така че живяхме заедно още тогава. Всъщност не се е променило много. Като навици, откакто имаме кучета, това е нещо като трик, който можеш да ползваш, ако не можеш да се научиш да излизаш и да се движиш. Кучето няма да те пита, той трябва да отиде на разходка, така че да излезеш на една дълга разходка с кучето също е добър вариант да се раздвижиш и е нещо, което да влезе в рутината ти за по-дълго време.

По отношение на екипната работа, (то семейството е екипна работа също, тя е постоянна работа, не бива да има отпускане в дребните детайли,) но в работата ви като капитан, изобщо като спортистка, имало ли е случай да си изпуснете нервите? Имало ли е случай, в който нещо, което сте казала или сте направила, да е променило изхода от някакво състезание? Интересно ми е как сте общували с отбора?

Динамиката и общуването между нас е нещо, което много хора са казвали, че е много специално и много хора, които са имали по един или друг начин досег с нас, работили са с нас, след това винаги казват, че сме много интересни. Като се съберем заедно, всяка си има своето място в отбора, но това, което аз винаги съм им казвала и което мисля, че е много важно не само за един отбор, за една връзка, за едно отношение като цяло между хората, е комуникацията. Винаги съм им казвала, че е много важно, когато нещо ни притеснява, когато има нещо, което искаш да кажеш, да го кажеш на момента, да се съберем, да го изговорим, да го изчистим, да не го замятаме под килима и след това да се получават по-големи проблеми.

От самото начало ние имахме много добра комуникация помежду си, не се е случвало да си изтърва нервите, не помня такъв момент. Сега, със сигурност съм казвала много неща, но не мога да се сетя за определен пример, който да е променил изход от състезание.

Ние сме пет години заедно, толкова много състезания… Имахме моменти, в които всяка седмица пътувахме за състезание. Така че със сигурност имаме много неща, които си казваме.

Липсва ли ви тази динамика сега?

Ами да, може би това, което ми липсва от спорта най-вече е точно това, да сме заедно, да пътуваме, всеки ден да се виждаме, но ние това успяваме да го направим, тъй като вчера бях със една от съотборничките ми, оня ден с друга – събираме се. Този лагер, който правим заедно с Мадлен и Лаура, в него сме си 20 дена абсолютно заедно. След това продължих един лагер в София с момичетата от Тайван.

Лаура беше всеки ден в залата заедно с нас. Празнувахме, когато станаха 4 години от медала в Токио. Аз съм кръстница на детето на Мадлен, така че с нея също се виждаме често.

Не мога да кажа, че ми липсват състезанията или тренировките, които са трудната част. Ние винаги се радвахме на състезанията, да пътуваме, да се показваме, но тренировките, разбира се, не са много леки, всеки ден едно и също. Но да, успяваме по друг начин да си набавим тези емоции сега с пътуванията и с всичко останало.

Вие влизате в екипа на „Нестле за Живей активно“ в техния юбилеен сезон и те залагат също на ежедневните избори, всъщност на малките стъпки. Тоест как изглежда един ваш ден и какво бихте препоръчали за един обикновен човек? Защото средата наоколо е много враждебна, случват се чудовищни неща по целия свят, хората живеят в непрекъснат стрес и в непрекъсната тревога и в много гняв...? Какви биха били вашите съвети за три прости стъпки, които да следваме всеки ден, за да се запазим, да бъдем у себе си, да сме спокойни, да сме здрави и някак си активни?

Започвам деня си или с разходка на кучето или с кафе, да. Но като съвет може би... да успяват да си почиват, защото да, ние говорим за активен живот, но почивката също е важна, почивката също е част от целия процес.

Сънят също е много важен. Аз, докато бях в гимнастичка, всяка една почивка на обяд я използвах да спя. Дори 15 минути са ми помагали много и така съм се възстановяла за следващата тренировка.
Пиенето на вода също и разбира се, движението. Просто да намират начин да се движат. Защото това е голям проблем при много хора, когато ти всъщност не..., как да го кажа... Не осъзнаваш, че всъщност движението ти помага много и за нещата, които правиш, които не са свързани с движение. Професията ти, идеите ти.

Когато се чувстваш добре в тялото си, когато си в добра форма, си много по-работоспособен и много по-добър в работата си, независимо каква е тя.

Интересно как се справяте с малките деца. Те имат много по-кратко активно внимание – поради социални мрежи, тиктоци, видеосъдържания. Те са облъчени от толкова много информация, че много трудно се концентрират. А и са доста мързеливички. Как ги опитомявате? Как успявате да ги накарате да бъдат толкова постоянни? Защото вашата работа е свързана с ежедневни 10-часови тренировки. Няма как да е другояче.

Просто се опитвам по някакъв начин да им го направя интересно, така че да им привлека вниманието и да ме слушат. Но аз не съм треньор, който е всеки ден в залата с едни и същи деца, така че не мога да говоря на тази тема като един треньор, който е започнал с едни и същи деца, всеки ден си ги тренира. Аз пътувам по лагери, по мастеркласове, но това, което ми е направило впечатление е, че децата просто трябва да ги спечелиш по някакъв начин и оттам нататък те слушат.

Когато гледате на бъдещето на гимнастиката в България, може ли „Нестле за Живей Активно“ да бъде платформа и за този разговор?

Бъдещето на художествената гимнастика в България аз го виждам доста хубаво, тъй като имаме постоянно успехи, все повече малки деца, момичета искат да бъдат гимнастички, виждам, че залите са препълнени, в националния отбор виждам за каква е конкуренция става въпрос. Така че има доста момичета, които тепърва ще ни прославят по света. Имаме много добри гимнастички в момента, виждам, че се работи много добре.

Аз знам, че с Илияна Раева няма как да е другояче, защото тя е начело на всички. За „Нестле за Живей Активно“, разбира се, мисля, че чрез това, че аз участвам, също можем да запалим още много деца, които просто не са се сетили да се запишат на художествена гимнастика, защото е много по-лесно, когато видиш някой, който е спортист, който е в тази сфера, с топка, с лента.

И по този начин, дори само да ти се усмихне веднъж, да ти покаже нещо, вече си една идея по-близо до това и ти да влезеш в залата по художествена гимнастика, така че не се знае откъде ще излезе следващият олимпийски шампион, следващият отбор или индивидуална състезателка.

Наскоро една руска треньорка каза, че българките нямали фигура и тяло за художествена гимнастика и това изправи всички тук на нокти. Какво бихте отговорили?

Ами аз по никакъв начин не съм се напрегнала от това изказване. Да, видях го. Истината е, че руските гимнастички наистина са с много хубави данни за художествена гимнастика, с дълги крака, с красиви стъпала.

Това далеч не означава, че ние нямаме такива гимнастички, че ние не сме красиви, но красотата е нещо супер субективно, така че за мен една гимнастичка може да е красива, за друг да не е. Да, те имат визията, но по никакъв начин не мога да кажа, че ние нямаме. За мен лично... аз винаги съм харесвала по-динамични състезателки, с по-здрава физика, с мускули, които също са много красиви и също ти показват една много атрактивна гимнастика.

Тя харесва такива гимнастички, ние харесваме други, всеки си има личен избор, по никакъв начин не мисля, че това може да ни трогне по някакъв начин.

Винаги ми е било много интересно как избирате, вие сте много силна в композицията, но как избирате музиката за съчетанията?

Истината е, че до сега в композициите, които поставям, по-често гимнастичката си е избрала музиката предварително и ми я праща. Винаги музиката й допада, може би така се е случило, че музиката наистина отива на гимнастичката и е за нея. Е, случвало се е и да ми прати музика и аз да кажа да прати друга.

Разбира се, случвало се е и аз да избирам музики. Има една гимнастичка от тези от Тайван, тя е много артистична и се наложи да сменим композицията, и музиката. Просто знам коя музика би й подхождала. Знам какво ще й отива, какво тя може да почувства и може да изиграе, защото на мен може много да ми харесва, примерно, някакъв рок, но това въобще да не е нейната музика, това въобще да не може да я изрази. Така че е много важно да знаеш състезателя, да го познаваш добре и да можеш да си го представиш. Случвало се и да съм настоявала за една музика, която тя не харесваше, но в момента обича, защото съчетанието стана наистина много хубаво. Тя разбра, че това е нещо, което тя може да изиграе, което ѝ харесва.

Ако някой ден дъщеря ви, племеницата ви ви попита какво значи да живееш активно, как бихте отговорили? Ние всички трябва да живеем активно, всъщност.

Ами да живееш активно по принцип е избор. Днес всеки иска да живее активно. Но има и хора, на които това не им носи щастие.

Аз съм човек, който живее активно и на който това му донася по някакъв начин удовлетворение, но активният начин на живот е свързан с това да помагаш, да вдъхновяваш, да мотивираш. Не чисто и само физически да се движиш и да се храниш добре, но, за да живееш активно, трябва да имаш този плам и вътрешно чувство.

Следете новините ни в GoogleNews