Бианка Панова в своя книга: Медитирахме и повтаряхме, че Нешка ни обича

Последна промяна на 17 януари 2013 в 13:28 22308 41

Бианка Панова -
Бианка Панова - "В името на голямата цел. Зад кадър"

Световната шампионка Бианка Панова, едно от „златните момичета“ на българската художествена гимнастика, написа книга, в която разказва за трудностите и тежките непосилни тренировки и моменти в спортната си кариера. Книгата се казва „В името на голямата цел. Зад кадър“ (изд. "Сиела").

От днес автобиографичната книга вече може да се намери на книжния пазар на цена от 15 лв.

„Започнах да пиша тази книга в далечната 1990 г., когато бях убедена, че хората трябва да узнаят за цената, която се плаща за това да бъдеш „златно момиче“ тогава. Исках да надзърнете зад кулисите. Да вдъхнете миризмата на прашните зали, на потта, да почувствате безнадеждната самота понякога, да ви натежи тази смазваща отговорност, да ви заболи от лишенията и обидите, да усетите болката...“. Това пише Бианка Панова във встъпителните думи на книгата.

Тя добавя, че новото време след 90-та година няма нищо общо със старото. „Някак си неусетно се промениха желанията, вкусовете, манталитетът на хората. Появиха се нови „златни момичета“ – фолкпевиците и нови „железни момчета“ – мутрите. Новите герои запълниха много бързо отчаяната празнина в душите на младите и станаха пример за подражание.

Световната шампоионка е имала известно съмнение дали да напише преживяванията си в книга. „Настъпиха тежки времена за България и последното, за което измъчените хора искаха да знаят, бяха жертвите, направени в името на спортната победа“, пише тя. „Нищо, че тогава спортът бе важен елемент от световната политика, бе затвърждаване на едната система, доказване на приоритета пред другата, натриване на носове. Смело мога да кажа, че ние, спортистите от онова време, бяхме нещо като легендарните гладиатори от миналото. Загубата не съществуваше като понятие. Не се броеше нито сребърен, нито бронзов медал. Съществуваше само едно – златната победа! И то на всяка цена! Без подбор на средствата. Водеше се война.“

По-долу може да прочетете откъс от книгата на Бианка Панова:

„Борбата беше безпощадна. А нервното напрежение – непоносимо. Особено за треньорите. Правителството продължаваше да иска и да иска резултати. Не се съобразяваше с нищо. Личният живот, личните драми не се зачитаха. Съществуваше една-единствена цел – олимпийското злато. Да не говорим за вътрешните, междуклубни борби в България, които избухваха непрекъснато и никак не бяха безобидни. Всеки искаше да се окичи с олимпийско участие и не подбираше средствата.“

„Играех и грешах. Колежките ми приключваха една след друга и отиваха да почиват, а аз си играех едно и също съчетание без никакъв прогрес. Към 22 часа в залата останах само аз. Продължавах да се боря за без грешка. Напредвах бавно и мъчително. В 23 часа солидарните треньорки казаха „Лека нощ“ на Нешка и заминаха. Анета, жената, която отговаряше за храната ни, донесе на една табла вечерята на Нешка и я сложи на бюрото пред нея. Ясно... Нямаше мърдане.“ (...)

„И най-малката неточност объркваше цялото движение. Всеки ден го правех по 100 пъти без грешка отделно от съчетанието си. Но сега, в полунощ, изиграните 115 цели съчетания от сутринта до момента, 68 от които само на обръч, никак не облекчаваха ситуацията. Самата бройка вече ме побъркваше – 68 цели за 10 без грешка! Това бе някакъв абсурд!“

(...) „Преминавах последователно и безразборно през всички нюанси на гнева, отчаянието, страха, жаждата, глада, слабостта, омразата... Към 1 часа Нешка освободи Ники – пианиста ни, и той унило напусна залата. Нешка премести касетофона на бюрото си, така че да ù е удобен за пускане и спиране. Останахме само аз и тя. Минаваше полунощ. Погледна ме и каза: „Явно не ти се спи, щом като не искаш да се мобилизираш и да го изиграеш това съчетание!“ Как да не ми се спеше! И как да не исках да го изиграя това проклето съчетание! Според мен – вече го бях изиграла поне 50 пъти без грешка, но тя... Тя не го зачиташе... Бръкна в чекмеджето и извади плетката си. Играех съчетание и почивах за минута и половина и пак заставах за цяло, почивах, започвах, почивах... И така до безкрай. „Ааа... тъкмо ще си изплета пуловера!“ – тананикаше Нешка със задоволство. Дразнеше ме. Сигурно ù беше любопитно докъде мога да стигна. Колко мога да издържа? Общият брой на изиграните цели за деня бе вече над 120. Не ме поправяше. Просто мълчаливо записваше целите в дневника и клатеше глава: „Не се зачита. Не се зачита. Не се зачита... Таванът и подът на залата вече ми се сливаха в едно. Спях и играех. Не знаех къде съм. Копнеех този кошмар да свърши. Исках да избягам от тази вмирисана, мрачна и пуста зала. Осъзнавайки, че това, което се случва, просто не е възможно... Но не беше възможно и да си ида, не можех да напусна залата, без да изпълня плана си. А той бе 10 без грешка. 10 перфектни. А това дали са перфектни  или не, решаваше само и единствено тя – Нешка. (...) Тогава реших, че единственият начин да приключи този садистичен експеримент бе да се контузя. Речено-сторено. Започнах да се приземявам нарочно отпуснато, без контрол, така исках да си счупя нещо... След няколкото истински и самоотвержени опита разбрах, че дори и това не бе възможно – да се контузя. Май трябваше да си нося кръста и да извървя докрай това „камино“, за да разбера какво? Какво??? За да премина през чистилището на Данте? Та каква грешница бях аз? Кому бе необходимо това?“

„Вече ми бе все едно, бях включила на автопилот. Като някакъв роботизиран идиот, без чувствителност и без живот. Към края на съчетанието изведнъж забелязах раздвижване у Нешка: „А така! Хайде сега... Ето това е!“ Завърших цялото. Останах просната на пода. Дори пулсът ми не бе ускорен. Не чувствах нищо. Нито болка, нито гняв, нито радост... до ушите ми достигаха ентусиазираните думи на Нешка, които ми звучаха толкова фалшиво: „Ето! Виждаш ли, че можеш? Най-доброто ти съчетание за деня!“ Какво можех? Това ли бе най-доброто за деня? „О, на Нешка се доспа!“ – това бе единствената мисъл, преминала през главата ми в тази ранна утрин.“

„В моето семейство най-обидната дума бе „глупак“, никога не се употребяваха цинизми или грозни, нецензурни изрази. Затова пък в залата се образовах богато по тази тема.“

„(...) отношението към нас в залата ми се струваше крайно несправедливо. Когато не можеш да разбереш или направиш някое движение – не беше нужно да ти крещят и обиждат. Когато сгрешиш и изпуснеш уреда си – грешиш не защото си „малоумна“ или си го направила нарочно, защото много обичаш да бъдеш наказвана! Когато цялото ти тяло е една пареща болка, кое би те накарало да я преодолееш? Любовта, амбицията или страхът? И досега съм на принципа, че с любов се постига много повече, отколкото със страх.

"Та думите в медитацията бяха следните: „Аз обичам треньорката си. Тя прави всичко само за мое добро. Нешка ме обича и се грижи за мен. Днес ще бъде чудесен тренировъчен ден!“ Боже, Боже... представете си ни, слабички, измъчени и гладни, рано в хладната сутрин, треперещи от студ, хванати за ръце в кръг, повтаряйки с омраза и ирония тези думи."

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!