Даниел Ортега, който умее да краде толкова, че да остава и за народа

Освен при нас, в неделя ще има избори и в Никарагуа. Още отсега се знае, че ще спечелят сандинистите, слели в една идеология марксизъм и католицизъм

Георги Коларов Последна промяна на 03 ноември 2016 в 14:58 12161 23

Даниел Ортега

На 06.11.2016 г. историческият лидер на Сандинисткия Фронт за Национално Освобождение /СФНО/ Даниел Ортега ще бъде преизбран на поста президент на Никарагуа за четвърти път. Много малко е вероятно да се стигне до втори тур, защото опонентите му са скарани и разединени.

Името на Фронта идва от неговия основател Аугусто Сесар Сандино. Той през периода 1927-34г. води успешна борба в планините Лас Сеговиас срещу военното присъствие на САЩ. В крайна сметка, успява да изгони североамериканската армия, след което е заловен от засада и убит. Убиецът - командващият Националната Гвардия Анастасио Сомоса Дебайле и синовете му Луис и Анастасио Сомоса Гарсиа, след като получават даром властта от янките, я задържат цели 45 години. Нито един от тях не умира от естествена смърт – и тримата са показно разстреляни от сандинистки отмъстители.

Сандинистката идеология е най-ярката проява на междукултурното взаимодействие между марксизма и католицизма. Третият и съставен елемент е съвременният прогресивен национализъм.

Възстановяването на никарагуанската идентичност задължително е трябвало да мине през борбата против империализма. Това е било едновременно морално и политическо освобождение. 

Никарагуанската революция е най-сериозният успех в политическото и културното взаимодействие между марксисти и католици. Именно в нея «теологията на освобождението» намира своето практическо приложение. В Никарагуа християнските низови общини се превръщат в реална сила. На тяхна основа, след победата на революцията възниква християнската народна църква. Както казва основателят на Сандинисткия Фронт за Национално Освобождение /СФНО/ Карлос Фонсека, «Марксистките убеждения не изключват уважението към религиозните вярвания на никарагуанския народ… Единението между истинските революционери и истинските християни е фундаментално за Сандинисткия Фронт за Национално Освобождение. Това е единението, което достигнаха команданте Ернесто Че Гевара и падре Камило Торес».

В Никарагуа се наблюдава възраждане на социалната значимост на христианството. Там христианските низови общини и народната църква вземат активно участие, както в защитата на революцията, така и в реализацията на социалната и програма.

За много никарагуанци християнството е взаимно свързано с техните революционни възгледи и със стремежа към социална справедливост. За тях борбата за свобода е обусловена от вярата. В името на вярата, за свободата, те са готови да посрещнат всякакви изпитания – затвор, инквизиции, смърт. Отъждествяват любовта към Бога с любовта към бедните. В този случай противоречието между вярата и революцията минава на втори план и отстъпва място на диалектическото им единство.

Никарагуанската народна църква се превръща в съставна част на революционния процес и нито в един момент не се отклонява от неговото направление. Тя отъждествява Исус с бедните, а революционната саможертва – с възкресението. Революцията и възкресението се приемат като неразделни съставни части на никарагуанската реалност и бъдеще. Политическото освобождение става част от духовното освобождение.

Така се ражда «никарагуанският марксизъм», смесен с християнски елементи. В него социално-политическите задачи са основани на християнските ценности. Основната задача е глобалната трансформация на реалността в страната, в съответствие с тези ценности. Защото Сандинистката революция въстава против определен вид привилегии, влизащи в противоречие с принципите на истинския католицизъм. Един от основните и по-често от другите срещан лозунг на сандинистите гласи: «Християнството и революцията, християнството и социализмът са съвместими».

Първата християнска община в Никарагуа е организирана от Ернесто Карденал – министър на културата през първите години на управлението на СФНО, сега един от активистите на Сандинисткото Движение за Обновление (СДО) и серизен опонент на президента Даниел Ортега. Нейните членове са се наричали християнски комунисти. Именно в качеството си на лидер на общината, бившият министър се запознава с Карлос Фонсека и с Томас Борхе през 1968г. в Солентинаме, където е била разположена комуната. Нейните обитатели са се надявали да унищожат този несправедлив свят и да създадат друг, много по-добър.

Християнските низови общини и дейците на народната църква, заедно с голяма част от редовите духовници влизат в конфликт с архиепископ Мигел Обандо и Браво и с други официални представители на католическата църква в Никарагуа. Тя има изключителен морален авторитет сред местното население и нейната структура е не по-малко ефективна от структурата на СФНО. Освен това, има и вековен практически опит. Обаче, когато разривът между католическата църква и революционизираните християнски маси става очевиден, монсеньор Мигел Обандо и Браво оглавява обединените сили на контрареволюцията. Конфликтът се изостря изключително, когато на министерски постове в сандинисткото правителство са назначени Мигел Д`Еското Брокман /който после зае поста председател на Общото Събрание на ООН/, Ернесто Карденал, Фернандо Карденал, Едгар Паралес. Те са едновременно религиозни и политически дейци. Не се подчиняват на призива на Ватикана да подадат оставки. От момента, в който сандинистите вземат властта, се опитват да установят нормални отношения с Ватикана. Още през 1979г. там е изпратена правителствена делегация. В нея са включени министрите от преходното правителство Емилио Балтодано, Карлос Тунерман и Ернесто Вахил – уважавани католици, участници в борбата против диктатурата.

Папа Йоан Павел Втори се отнася с недоверие към Сандинистката революция. Той се опитва да възстанови единството на католическата църква на консервативна основа. Разбира се, че не му харесват успехите на теологията на освобождението в Никарагуа. До 1983 г. съществуват опити за прикриване и потушаване на конфликта, въпреки че Ватиканът иска министерски оставки. През същата година Папата посещава Никарагуа, което изключително изостря отношенията му със сандинистите.
Едновременно с Папата, се разгаря и конфликтът между сандинистите и монсеньор Обандо. Най-голямата конфронтация е в периода 1984-1985 г. Именно тогава Ватиканът най-активно воюва против теологията на освобождението в цяла Латинска Америка.

Едновременно с това, се наблюдава сближаване на позициите между Папата и администрацията във Вашингтон по отношение на централно-американския конфликт. Изказванията на Папата и висшите католически сановници служат като аргумент на президента Рейгън, за да поиска от американския Конгрес нова помощ за никарагуанските «контрас». През 1984г. от страната са изгонени епископ Пабло Антонио Вега и още 10 свещенници от чужбина. През следващата година са закрити църковният бюлетин «Иглесиа» («църква») и «Радио Католика». Тогава Папата осъжда сандинисткото правителство. Едновременно назначава монсеньор Обандо за централно-американски кардинал.

Нормализацията на отношенията започва с назначението на монсеньор Паоло Джильо за папски нунций в Централна Америка през 1986 г. Той започва диалог с всички политически и обществени сили в страната и успява да погаси конфликта между кардинал Обандо и сандинистите, а също и да посредничи в отношенията между Никарагуа и САЩ. Тогава се откроява новата тенденция в отношението на Ватикана към теологията на освобождението и народната църква. Става ясно, че тя не може да бъде забранена. И затова Папата се опитва да я асимилира към официалната доктрина, за да възстанови единството на католическата църква. В своята енциклика от февруари 1988г. той се опитва да се представи като защитник на бедните в света.

Следва на стр. 2

Страница на статията : 0102