Даряване на кръв във ВМА - мисия (почти) невъзможна

Представете си, че сте на работа, а малко преди обед получавате обаждане от приятел с молба да дарите спешно кръв за негов близък. Няма какво да направите освен веднага да потеглите към посочения от него център за кръводаряване. В София са няколко, а историята ни ще бъде за този във Военномедицинска академия.

Не дарявам кръв за пръв път, така че процедурата ми е ясна - влизаш в сградата, попълваш анкетна карта, боцват ти пръста за изследване, мерят ти кръвното и след това започва самото даряване.

Дарял съм кръв 7 пъти и всяка процедура не ми е отнемала повече от 40 минути, като преди мен е имало 5-6 души.

Днес във ВМА нищо от гореизброеното не беше наред. Още с влизането разбирам, че лекар няма, защото е "на презентация на уред".

"Кой ги прави тези неща в работно време, докато хора чакат за кръв?", беше коментарът ми, но само наум.

Попълних анкетната карта, в която се пита дали съм имал венерическа болест и изобщо всичко, свързано с кръвното и кръвта.

На пръв поглед сградата, предназначена за кръводаряване, не изглеждаше празна - през цялото време по коридорите минаваха медицински лица, които с чакането вече запаметих. Това уточнение е важно за малко по-късен етап от историята.

След като попълних анкетната карта, започна голямото чакане в предверието на центъра. Други хора, дошли преди мен, вече са отвисяли на това място над час.

Всеки наш опит да попитаме къде е лекарят е посрещан с крещене от медицинска сестра и затова бързо престанахме да се интересуваме дали някой ще се появи.

Вече минава час и половина от идването ми във ВМА и о, щастие! Дойде моментът за втората фаза от процеса - ще ми мерят кръвното и ще ми боцнат пръста за изследване на кръвта.

Да, ама не - краят не беше близо. Бях помолен да изчакам отново, но този път на друго място.

През това време опашката беше нараснала, нервите също. Все пак хората чакаха да дарят кръв, за да помогнат на свой близък, да спасят живот.

Лекарят се появи заедно с медицинската сестра. Всъщност и двете дами през цялото време бяха от онези хора, които щъкаха из коридорите. Нали бяха на презентация? Единственото нещо, което лекарката извърши като действие, бе да ми измери кръвното и да ме пита дали съм закусвал. Медицинската сестра ми бодна пръста и попълни данните в компютъра. Друга медицинска сестра ми вземаше кръв в същото време. Тогава защо се наложи тази 3-часова игра на нерви с хора в нужда?

От 8-те легла, предназначени за даряване, се използваше само едно. Докато чаках във втората зала, приеха само един човек. Отдалеч видях, че прословутата презентация на медицинския уред продължаваше и в този момент от някакви чужденци. Тогава какво пречеше до момента да се дарява кръв?

Вторият час мина, навлязохме в третия, когато си чух името, за да източат от мен най-сетне 450-те мл кръв.

Като човек, който не е голям фен на българските болници и намусени физиономии, веднага след края на кръводаряването бързах да се изправя и да си тръгна с торбичка, пълна с русенско варено и гаден шоколад. На излизане минах покрай три плаката, на които пише "Кръводаряването спасява животи". Аз бих добавил "ама не бързайте".