Поезията на мрамора

Срещу Руската църква има един малък антикварен магазин, чиято витрина много обичам да разглеждам. Не я пропускам, дори да e студено или да бързам за някъде - винаги се спирам. Очите ми шарят по изложените предмети и картини по стените, по китайския порцелан на витрината, преброявам сребърните лъжички, реставрираните икони, статуетките, маслените платна на отдавна живели и творили стари майстори. Когато е тъмно, в дъното не се виждат окачените графики в златни рамки, но аз знам, че са там и чакам някой ги освети с фаровете си на завоя, а те да проблеснат заедно с бронзовите бюстове около тях, сякаш да се отбележат, че са на казармена вечерна проверка.

Гледам всичките остарели картини и домашни предмети, които днес са просто магазинни стоки с червени етикети и цена, и сякаш започвам да чувам думите, произнесени в неделните беседи през 1900-та година от стария преподавател по история на изобразителното изкуство професор Антон Митов.

Речите му са увлекателни и запознават посетителите в малкото салонче на Академията с гиганти в изкуството като Ботичели, Ван Дайк, Леонардо, Рубенс, Тициан, Рафаело и др. Залата е на около 200 метра от този магазин и е  отоплявана от огромна ламаринена печка. Заедно с далечното ехо от онези часове, днес забелязвам на витрината на антиквариата смес от сюрреализъм, кубизъм, модернизъм и какво ли не още, долавям и някаква симфония от прашната плоча, поставена в замрелия изложен най-отпред грамофон.

Затварям очите си, за да чуя отчетливо беседата на маестро Митов. Виждам дори малката академична зала и дървената кръгла катедра в центъра ѝ, върху която белобрадият професор стои прав, а зад гърба му е поставен прожекционен апарат. Скрит техник върти диапозитивите за всеки отделен художник. Стоп! Миг преди да затворя очите си, зървам умалено копие от черен мрамор на „Дух и материя” на Андрей Николов. Не може да бъде, кой е смалил онази голяма статуя във фин миниатюрен размер!

Вадя очилата си, за да разгледам подробно малката изящна статуетка. До отражението ми на витрината се появяват и две сенки. Чувам италианска реч. Оглеждам се - млада двойка ме пита дали това отсреща е руската черква. Потвърждавам, но след малко не се сдържам и ги питам знаят ли кога и как е построена. Италианците кимат, че са прочели в туристическия справочник за сградата, намираща се на ъгъла на бул. „Цар Освободител“ и ул. „Бенковски“, но подробности не знаят.

Отговорът им за мен е сигнал да започна разказа си. Казвам, че на нейно място се е издигала Сарай джамия, разрушена през недалечната 1882 г. Малката по мащаби руска черква „Св. Николай“ е била построена по искане на тогавашния руски дипломатически представител (агент) в България Дмитрий Сементовский-Курило. Не споменавам това на италианците в импровизираната ми улична лекция, но си заслужава да отбележа, че този дипломат е предлага коренна промяна на политиката на имперска Русия към България, една от идеите му е подкрепа в борбата ни за независимо царство.

Въпреки че съставя доста положителна оценка за нас в рапорта си, а също и нов план за търговия и развитие с неговата огромна държава, той има и отрицания – не признава българската екзархийска черква, твърдейки, че е схизматична. И понеже не желае да се черкува в наши храмове намисля да издигне малък руски параклис към легацията, в който да служи единствено руско духовенство, а не българско. Арогантна идея от пришълец, който е превибававал временно на територията ни. Но вероятно тогава от нашите управници е била направена малка политическа отстъпка на руската страна, за да признае царската титла на Фердинанд през 1912 г.

За строежа на проектираната от руснаците черква към двора на руската легация, започващ от входа му на баира откъм ул. „Московска“, са придадени отчуждени от общината частни места с лице към днешният бул. „Цар Освободител“. Действието, за което не споменавам на моите италиански приятели, се развива при царстването на последния руски император Николай ІІ, който одобрява средствата за градежа на храма. Отбелязвам на моите римски приятели само, че преди осветяването на храма на 11 ноември 1914 г. императорът дарява камбаните, на които е издълбано името му. Надписът не се вижда отвън, но го знам от един реставратор.

Стигаме с прежаднелите за история италианци до входа на черквата. С влизането в храма се вижда, че в тази източноправославна сграда се отдава почит на чужди за българската агиография (от гръцки: ἁγιογραφία) светци и светици. С. Цар Борис е изобразен с меч и кръст, присъстват още св. Владимир, по-натам св. Александър Невски, на стените са изписани св. Татяна, св. Елена, св. Олга и св. Ксения. Има почетна икона на патрона на църквата св. Николай, изографисана от великолепния майстор и мой съименник Николай Ростовцев, чийто голям почитател съм отдавна. За него имам доста архиви и мога спокойно да напиша специална монография, но това ще е дело вероятно за недалечното бъдеще.

След поклон в църквата, семейството италианци отново проявява интерес към витрината на антикварния магазин, пред който се запознахме. Връщаме се там и жената посочва с пръст тъкмо онова малко мраморно черно копие на „Дух и материя” на великия Андрей Николов. Направо онемявам като чувам мъжът ѝ да казва „маестро Барбоне, маестро Барбоне“ ! Знам, че освен „ил Булгаро“ в Рим са наричали скулптора Андрей Николов и „маестро Барбоне“. Но откъде тия двамата италианци знаят за творчеството на нашия великан?! Разказват ми, че живеят близо до мястото, където е било ателието му и са виждали доста от произведенията му на живо по световните музеи, пътувайки по света.

"Дух и материя", скулптора на Андрей Николов, личен архив

Не се учудвам, че чужденците знаят доста повече от нас за хората на изкуството ни или за нашите историческите личности. Мога веднага да дам пример с колегите ми, също италианци, които знаят кой е капитан Петко Войвода и веднъж разпалено говореха за това, че е воювал заедно с Джузепе Гарибалди за обединението на Италия, тоест за италианското Рисорджименто. Дори ми показваха на карта точното място където се намира бюст паметникът на българина: на хълма „Джаниколо“, с поглед към вечния град. Там италианската държава е отделила специално място на всички видни представители на Гарибалдийската дружина. За наш срам никой от българските ми колеги не знаеше нищо за поборника. Неколцина споменаха, че са гледали сериала за войводата, но нищо съществено не си спомнят от него. Тогава похвалих италианците и толкова бях развълнуван, че дори ги почерпих, а на нашите им отбелязах по една тлъста двойка наум и реших никога повече да не ги тествам по българска история пред чужденци.

Антиквариатът е затворен, не можем да разгледаме статуетката „Дух и материя” отблизо и да научим от кого именно е това копие. Говорим си още пет-шест минути за това, което те знаят за големия български скулптор и се оказва, че са чели доста за него, за респектиращата му европейска прецизност, вероятно придобита през годините прекарани във Франция и сетне в Италия; изказванията му, отразени в италиански статии по религия, колонки за политика с негови коментари или за изкуство и обществен живот. Двойката италианци е запозната дори с навиците му: обичал да пее докато лепи моделите от глина, да полягва следобед за сладка дрямка на леглото в скромно обзаведено си ателие, чудно да готви, да контактува с всякакви прослойки, най-вече с бедните, и изобщо да показва чувствата си без има нищо скрито-покрито. „Un vero artista!“ (Един истински артист!) – възкликва мъжът.

Хрумва ми да покажа още неща от маестро Барбоне на новите близки по интереси и сърце познати. Решавам да ги разходя пеш по баира на ул. „Г. С. Раковски“ до паметника на Незнайния воин. Лъвът пред него също е дело на Николов. След пет метра по пътя се сещам за една весела случка с маестрото. Чувал съм поне три варианта за този случай от спомените на негови съвременници. Една сутрин след бурна бохемска нощ в приятелска компания („в която се е ляло изобилно вино и направо е вдигнал на крак цяла София“ според Димитър Полянов) Андрей Николов се прибира на към къщата си на ул. „Л. Каравелов“ 15. Минава покрай витрината на мястото, където се намираме сега с италианците и където тогава се е издигал двуетажният магазин за луксозни виенски мебели на Леон Фрай. Очевидно умората надделява у скулптора и след като зърва красиво подредената спалня на витрината, чупи стъклото с юмрук и .. се изляга на чаршафите. Тутакси заспива. И никой от минувачите не го нарича „хулиган“, дори напротив – хората стъпват на пръсти по стъклата покрай счупената витрина, за да не събудят народния художник както с любов го наричат всички.

Италианците се смеят на това приключение и казват, че такива случки не са изключени при големите творци, защото те са особени, имат си своите митични прояви и това само придава още по-цветна и човешка окраска на тежкия им живот. Стигаме пеша до гордия лъв пред паметника на Незнайния воин. И той е с интересна история, която разказвам на италианците.

скулпторът Андрей Николов с модел, личен архив

Николов приема поръчката за паметника през далечната 1926, докато още е в Рим, при това без конкурс, но финализирането ѝ се проточва повече от 10 години. Завръща се от Италия и решава да започне строежа на къщата си. Започва работа по паметника на Незнайният воин, но по едно време се появява пречка – в тържествено откритият изкоп трябва да се препогребат останки на поне трима бойци, оставили костите си по бойните фронтове.

Военните и чиновниците се засуетяват откъде да бъдат взети костите, а времето минава. Междувременно скулпторът е командирован в Италия, където се намират според неговите думи всички образци на лъвове от всякакви епохи. В крайна сметка неговият лъвът е създаден полегнал, а творецът обяснява, че избягва традиционните клишета при подобни скулптури:

„ ..Съвестта ми е чиста, че като скулпторирах лъва, аз не подражавах на никой от досега съществуващите….Познавам много добре вкуса на невежите и ако искам да задоволя тях, нямаше нищо по-лесно от това да направя един натуралистичен лъв с голяма грива както тези на Лъвов мост. Но, предпочетох да задоволя разбиранията си, а не тях. И те, и аз ще си отидем, а лъвът ще остане и някога ще го гледат хора, които ще разбират повече от нашите съвременници..“

Критиките постепенно утихват, започва войната, а по време на бомбардировките над София експонатът е ограден и опакован с дъски и греди, за да бъде опазен от бомбите. Наоколо падат авиобомби, които разрушават паважа, шрапнели изкъртват парчета от фасадата на „Ал. Невски“ (още се вижда къде са били), запалена и разрушена е предната част и покрива на Синодалната палата.

Сагата продължава, но не с творенето, а с …местенето на лъва. След войната статуята и монументът са демонизирани от партийните лидери, защото национализмът вече не е на почит и демонтирането започва. Постаментът е разглобен, а част от красивия италиански мрамор е използвана за украсата на мавзолея на Г. Димитров.

Първоначално лъвът е настанен в Панчарево, после е захвърлен зад сградите в поделението на специалните войски (срещу двореца „Врана“), сетне по заповед на някой не много умен генерал е изваден от двора и е поставен извън София край шосето за Пловдив. Това местене се случва някъде в последните години на 60-те. В крайна сметка творбата на Андрей Николов намира временен покой за следващите 20 години в двора на стария Военно-исторически музей на бул. “ген. Скобелев“, където съм го виждал като ученик. Ако паметта не ме лъже - намираше се след алеята с танковете пред сградата с постоянната изложба. Едва през 1981 г. лъвът на Николов окончателно се завръща на мястото си, където е и до днес.

След този експонат решавам да заведа моите нови приятели до друг подобен обект, за който твърде малко хора знаят, че е творение на Андрей Николов. Това е известната Къща с главата. Намира се на ул. „Шипка“, построена е през 1907-1908 г. и е ярък представител на стила „сецесион“ или „арт нуво“ в българската архитектура и малко с влияние от неоромантизма. Първи неин собственик е авторът ѝ Георги Фингов (1874 - 1944 г.), който загива нелепо на една от софийските улици при бомбардировките, за които споменах по-горе. Главата до входа откъм улицата е изработена от Андрей Николов, а профилът малко прилича на дърворезба, вероятно за да е в тон с гредите по фасадата. Не съм сигурен обаче това ли е целял творецът. Символиката остава загадка поне за мен.

Краткото ни пътешествие към къщата и ателието на скулптора минава по диагонал по столичните пресечки зад университета през парк и право до улица „Любен Каравелов“ 15, където италианците забелязват необичайната червена фасада с арка. Тя се откроява сред останалите кооперации и първото нещо, което бие на очи, е надписът на италиански върху арката на Червената къща, който гласи „Остави предразсъдъците навън!“. Мисълта е на Данте Алигиери и е напълно в крак с житейската философия на маестро Николов. Другият надпис, който може да се открие над вратата, е „Ars longa, vita brevis“ (Изкуството е вечно, животът е кратък). Несъмнено е така. А съдбата на този дом е като съдбата на България – одържавена, реституирана, подменена, захвърлена в чекмеджето със старите дървени играчки.

Разменяме си телефоните с италианците и си обещаваме да се видим някога на по едно вино. Оставям ги вътре да разглеждат Червената къща на спокойствие. Решавам, че не е нужно да им разказвам одисеята с къщата на маестро Барбоне след смъртта му. Не нужно да разбират как умеем страшно да наказваме, разочароваме и да забравяме що е любов и творчество.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.