Маестрото

Николай Братоев-Крижицки Последна промяна на 17 ноември 2021 в 15:38 1973 0

Андрей Николов e от неколцината велики скулптори творили в България. На пръсти се броят колосите като него, пренесли духа на европейската школа, на Роден, както и на много от известните италиански майстори на камъка от края на 19-ти и началото на 20-ти век. Мисля, че както писателят Иван Вазов е наричан „патриархът на българската литература“, така и маестро Николов спокойно може да бъде наречен „патриархът на българските ваятели“.

Всеки знае "Червената къща" на ул. „Л. Каравелов“ в София, която е била негов дом и ателие. Тя е построена след завръщането му от Италия в края на 20-те години на XX век. Всеки път, когато минавам покрай тази сграда, настръхвам.

Без да влизам, стоейки отвън, затварям очи и виждам салоните с тавани на 8 метра, силно осветени с огромните лампи с грамадни бели глобуси. Вдясно са майсторските помещения за отливане на гипс, вляво тези за моделиране, а зад тях - за извайване от камък. Там някъде са и разхвърляните, запечатани сандъци, пълни с мраморни детайли на човешки фигури, пренесени от творчеството и живота на Андрей Николов в Рим.

Радвам се, че там се правят ежеседмично изложби и всякакви интересни, културни срещи и събития. Ако Маестрото беше жив днес, щеше да одобри това със сигурност.

Апропо, една от тези негови фотографии, снимани при откриването на изложба, е с красиво посвещение, написано собственоръчно с мастилена писалка от ръката на Андрей Николов: " На Папи... и ах, да му се не види и майстора!"

Имайки предвид, че творецът изобщо не е обичал да се снима, даже бих казал - люто е мразел подобни дейности, допускам, че позирането за такава фотография е било огромен компромис от негова страна. Така че да намериш снимка с посвещение си е цяло съкровище. Очевидно надписът е мила закачка с въпросния „Папи“, който е получил фотографията. И както всяка стара снимка съдържа хиляди спомени и думи - тази също не прави изключение, защото дойде заедно с нейната интересна история, случила се някъде в началото на 40-те.

Вървял си Папи в една ранна, пролетна сутрин по Каравеловата улица. Подпирайки се на бастунчето, минавал покрай ателието на твореца Николов, когато чул женски глас откъм къщата: "Помоооощ, помоооощ!!!" „Какво се случва тук?“, помислил си Папи.

Поослушал се още минута и тъкмо решил да поднови разходката си, когато виковете започнали отново. Определено идвали от къщата на скулптора. Знаел, че е особняк с чепат характер, макар и бохем.

Папи не се сдържал и потропал силно на вратата с дръжката на бастуна, с надежда приятелят му Андрей да отвори. Да, ама не. Тропал многократно - пак нищо. В паниката си решил да извика близкия полицай и свирнал два пъти с уста.

(В онези времена – когато свирнеш два-три пъти с уста или със свирка с топче, това означавало сигнал за полицията, че имаш спешна нужда от нея. Близкият пост се появявал на секундата, за да види какво става. Нерядко забранявали на децата си да играят на улицата със свирки с топчета, защото можели да предизвикат напразно идването на полицията и родителите им да получат солена глоба. Такива били правилата.)

След сигнала на Папи, тутакси се появил полицай. Двамата дълго и безрезултатно тропали по вратата. Никой не отварял. От думкането и виковете за помощ, се събудили всички любопитни съседи, които увиснали по прозорците да гледат сеир. Накрая, с подръчни средства взети назаем от близкия аптекар, разбили входа на ателието и нахлули вътре...

Що да видят: маестро Николов, със запретнати ръкави и изцапана гумена престилка, спокойно продължавал да си лепи глината по формата на арматурата в предното студио. Моделката му седяла гола и изпружена на един стол с краката напред, овързана цялата с дебели въжета. И продължавала, дори в присъствието на двамата учудени „гости“, да крещи за помощ.

Обяснението на Андрей Николов било, че вързал и накарал жената да вика с пълно гърло, защото искал при напъването да се видят изпъкналите вени на врата. Нужно му било за целите на скулптурата.

“Правя шедьовър все пак“, били неговите думи.

А фразата "Ех, да му се не види и майстора" я произнесъл към озадачения полицай. Тъкмо тя, вероятно, е станала повод за посвещението на гърба на фотографията, с която започнах тази история.

После всички дълго се смели на случката. А тя все пак е запомнена от някой, преживяла е много времена, хора, съдби и събития, за да дойде невредима до вас на тези страници.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови