Перу на капитализма или Венецуела на Чавес. Преценете сами!

Перу е трън в очите на Венецуелските социалисти от близо две десетилетия. Докато Венецуела прахосваше стотици милиарди долари в опити да строи утопичен комунизъм и раждаше предимно червени олигарси, икономически рецесии и хиперинфлации, про-пазарните реформи в Перу устойчиво теглят перуанската икономика като локомотив.

Модерната стопанска история на Перу и Венецуела е диаметрално противоположна, а всъщност двете икономики си приличат до голяма степен. Венецуела е богата на петрол, докато Перу е богата на метали, включително злато.

Преди близо 15 години Венецуела поема по пътя на социализма след убедителна победа на популиста-социалист Уго Чавес, за което допринася фактът, че в предишните две десетилетия Венецуела се управлява от партии, които промоцират т.н. приятелски капитализъм и често прилагат леви монетарни и фискални мерки водещи до висока инфлация и дефицити в държавните бюджети. Чавес спира приватизацията и концесионирането, въвежда държавно контролирани цени и квоти за множество стоки и постепенно национализира почти всички значими чуждестранни инвестиции. Както показах в коментара си за Венецуела от 14 март, социалистът Чавес твърдейки, че търси независимост от външни сили, всъщност прави Венецуела рекордно зависима от внос поради разбитото от бюрокрацията, корупцията, контрола на цените и национализациите местно производство. За 15 години социализъм, богатата на петрол Венецуела успява да разнебити всичките си традиционни износи (освен петрола) и да повиши БВП на глава от населението измерено в паритет на покупателната способност в константни 2005 долари (отчитайки инфлацията) с едва 15% – тоест средно с 1% на година. А местната валута (наречена от грандомана Чавес „силен боливар”) за 14 години се обезценява няколко пъти – с над 20% само за последните няколко месеца.

Перу поема по пътя на про-пазарните реформи в началото на последното десетилетие на 20 век след проваления от хиперинфлация мандат на президента Алан Гарсия, при който през лятото на 1990 година инфлацията почти стигна 400% месечно. Перу отваря вратите си за международните инвеститори, изтегля държавата от икономиката чрез приватизация и концесионира природните ресурси. Икономическите резултати са впечатляващи – за 20 години Перу удвоява БВП на глава от населението.

Противно на социалистическата пропаганда в съседни държави, включително Венецуела, доходното неравенство в Перу всъщност намалява. Причините са прости – бързият растеж на икономиката и ниското участие на държавата в преразпределението на БВП (около 20%, което е два пъти по-малко отколкото в България) ражда средна класа на висококвалифицирани специалисти и предприемачи, които задвижват дребния и средния бизнес в Перу.

Партньорствата с международни компании и свободната търговия позволяват на перуанските предприемачи да се специализират в сектори, където имат естествени сравнителни предимства и да отбележат бърз и устойчив растеж, който не е зависим от административен протекционизъм или фискални стимули. Перу през 2007 година се превръща дори в износител на софтуерни продукти. Други предприемачи започват международна експанзия чрез установяване на клонове в съседни държави, включително социалистически такива. Стига се дотам, че Ево Моралес национализира перуански дъщерни фирми в Боливия.

Селските райони на Перу също биват развивани по естествен път. Предприемачите от града постепенно започват да изнасят инвестициите в селските райони, търсейки необработвани плодородни земи и евтина работна ръка. Огромни пустеещи райони в Перу биват превърнати в проспериращи ферми за захарно цвекло и чушки, които са сред основните земеделски продукти в тази икономика.

През 2011 година на власт идва Оланта Хумала, известен в Южна Америка чавист. За ужас на социалистите, Хумала се заклева върху Библията, че ще пази демократичния ред и уважава правата на собственост и „обръща палачинката“. Новият президент назначава умерен консервативен кабинет и задържа директорът на централната банка Веларде, който в период на рекорден икономически растеж успява да задържи инфлацията най-ниска в целия регион. Хумала не национализира нито частните пенсионни фондове, нито огромните чужди инвеститори в миннодобивната индустрия, а с дипломация успява да спечели за бюджета $1 милиард повече в концесионни такси. Медодобивните и златодобивните компании, успокоени от разминалата се опасност, възобновяват плановете си за инвестиции на стойност над 53 милиарда долара за следващото десетилетие. След краткотраен шок при избирането му, перуанските капиталови пазари отново летят, чуждите инвестиции се изливат в държавата, а през 2012 година местните инвестиции като процент от БВП постигат най-високата си стойност в историята на Перу.

Въпреки бързия растеж през последните 20 години, Перу си остава сравнително бедна държава поради няколко загубени десетилетия през 20-и век и катастрофални хиперинфлации в няколко мандата на популисти и социалисти. Прогресът на тази икономика от 90-те години насам обаче е впечатляващ, а контрастът със съседната Венецуела показва, че дори в богати на ресурси развиващи се икономики, капитализмът дава далеч по-добри резултати от социализма. Докато преди 20 години БВП на глава от население на Венецуела е два пъти по-висок от този в Перу, през 2011 година разликата вече е само 25%. По данни на Интер-американската банка за развитие през 2018 година Перу ще изпревари по степен на икономическо развитие Венецуела. Социализмът на прощава на никого – даже и на страна с едни от най-големите петролни запаси в света.

Източници:

http://www.iadb.org

http://www.worldbank.org

http://www.businessweek.com/articles/2012-05-31/perus-humala-proves-hes-no-ch-vez

http://www.cato.org/publications/commentary/improving-peru