Миризмата на песните

Aко ноември бе ден от седмицата, то със сигурност щеше да бъде разпети петък – време на мрак, на издъхнали спомени и на още неродени надежди. Лятото е далеч назад, зимата e далеч напред, и единственото, което имате е мъглата, есенната депресия и епистоларните откровения на „Топлофикация“ ЕАД. Това … и запушен нос.

Не знам дали знаете, но по принцип носът ви умее да различава между 10 и 40 хиляди различни аромата. От момента на събуждане всеки един от тях ви напътства в усилието да откриете храна, да се разминете с опасност и да намерите партньор. Обонянието ви тропа на капака на хипокампуса - онази област в мозъка, която е динамото за генериране на спомени. В сравнение с останалите четири сетива единствено обонянието има пряка връзка с подсъзнателното ви, автентично „Аз“.

Затова запушеният през ноември нос е катаклизъм с огромен психологически магнитуд - теменужките не ви говорят, кафето е безвкусно, а парфюмът ви ухае на дестилирана вода.

Има само един дразнител, на който човешкото тяло реагира по-бързо и с по-голяма готовност, отколкото на мирис, и това е звукът. Затова в моменти на драматична олфакторна изолация, ръцете ви неслучайно посягат към слушалките. За късмет, списъкът с дъхави и миризливи песни е утешително дълъг. Той е даже някак притеснително разнообразен – има благовонни парчета, но има и такива, които са абсолютна смрад. Все пак - всичко по реда си.

Първото нещо, от което със сигурност имате нужда, се побира в четири букви – кафе. Рано сутрин ароматът му се увива около вас като котешка опашка и колкото по-малко думи са изречени, толкова по-добре. Джаз композицията The Fragrance Of Dark Coffee се отнася с изключително уважение към нуждата ви да започнете деня, необезпокоявани от ничия суета. Малко по-късно вече сте готови да поемете изпълнението на The Cranberries, което е с леко метален привкус – Wake Up And Smell The Coffee. С напредването на деня и смяната на часовете можете да сменяте и жанровете – от класическото Java Jive на Manhattan Transfer до много авангардната за 18-ти век кантата Kaffee на Й. С. Бах. В някоя пауза бихте могли да сръбнете мимоходом Another Cup Of Coffee заедно с Mike and the Mechanics, но привечер е време за блус. Вашият човек е Mississippi John Hurt - музикантът, който преживява един от най-красивите човешки залези. След като цял живот изкарва хляба си като фермер, през 1963 г., вече на 71-годишна възраст, той е открит за голямата сцена на кънтри и блус музиката и прави записи в библиотеката на американския Конгрес. Песента Coffee Blues е едно от коронните му изпълнения. В нея има една повтаряща се фраза - Lovin’ Spoonful, за която много хора твърдят, че е с твърде палав подтекст (меко казано). Едва ли днес някой би се сетил за нея, ако точно тя не бе харесана и взета по-късно като име от известната едноименна рок група.

Както за всяко друго ароматно нещо, така и за кафето има цяла кофа песни. Няма списък, който би могъл да бъде изчерпателен. В случая, обаче, който пише текста, той поръчва музиката. Затова последната глътка е с Боб Дилън и неговата циганска балада One More Cup Of Coffee. Песента е написана през лятото на 1975 г. на масата на един нощен бар в Гринидж Вилидж в Ню Йорк, когато Дилън е пред раздяла със съпругата си Сара Дилан, която е и майка на четири от децата му. Понякога дори най-силното кафе е твърде слабо.

В живота, както и в математиката, има аксиоми, които не подлежат на доказване. Една от тях е, че няма мирис, който така прелъстително да се оплита с аромата на прясно сварено кафе, както уханието на току-що извадени от фурната курабийки. Облакът с дъх на ванилия, канела и карамел преследва въображението на не един музикант. Дълга редичка от известни групи принасят своята лепта на този олтар. Достатъчно е да споменем Smashing Pumpkins (Vanilla), Neil Young (Cinnamon Girl) и Stone Temple Pilots (Cinnamon). В София Графа, все така наивен и объркан, въздиша за Ванилия. Преди него Prince предупреждава за Армагедон в привидно милата песен за Cinnamon Girl. Рапърът Krazie Bone, който е и два пъти носител на Грами, пее за Vanilla Lights. Макар и без такива големи награди, „почетно споменаване“ заслужава една подценявана холандска група с близо половинвековно музикално присъствие – Golden Earring. Достатъчно е да споменем, че в миналото те пеят на една сцена с Led Zeppelin, Jimi Hendrix, Procol Harum и Eric Clapton. През годините подгряват концертите на Santana, King Crimson и Rush, а техните собствени концерти са откривани от Kiss и Aerosmith. Песента им The Vanilla Queen е записана с онзи изключителен квадрофоничен звук, характерен най-вече за The Who.

Кънтри и инди рокът също са представени жанрово с парчета като Cinnamon Whiskey на Charlene Marie и Cinnamon на Jome. Гали ухото и нестандартното поп изпълнение на Suzanne Vega – Caramel. Ние, обаче, вече сме си дали сърцето на младия австрийски музикант и продуцент Dunkelbunt, който една сутрин заедно с оркестъра на Бобан и Марко Маркович импровизира в хола си страхотен електро-суинг с поредното Cinnamon Girl.