Книгата от тавана и печатите на Цимервалд

Беше 30-ти август. Датата, която Александър старателно избягваше, защото не обичаше да празнува имения си ден. Не вдигаше на никое позвъняване. Не отваряше вратата. Тази година, на същата дата, по обед приключи успешната сделка с покупката на дълго желан и с месеци търсен имот. Александър реши, че този път трябваше да го удари на празник. Чудеше се дали да гръмне с приятелите си бутилка шампанско в малкия хол на това чудно, слънчево апартаментче в стария център на града, или да ги покани в бирарията отсреща.

Колебаеше се. Само че не подозираше, че приятелите му вече са решили да го изненадат и същата тази вечер се бяха уговорили да се съберат. Повечето бяха успели да дойдат със съпругите си. По команда на организатора групата нахълта във входа и самопоканилите се гости тихо се наредиха един зад друг по стълбището. Приличаха на замръзналата в една и съща поза китайска теракотена армия. Най-първият горе направи забележка на останалите да не шумят и потропа на вратата на новодомеца. Тя се отвори и изненадата проработи.

Шумната компания се промъкна прокрай втрещения домакин и заслужената почерпка по двата повода започна.  Кашоните с тиксо от ергенското му жилище си останаха недокоснати до сутринта, когато Александър мина няколко пъти покрай тях и реши да отложи разопаковането им за по-късно.

Гризеше го силно любопитство да разгледа таванското помещение, защото не му бе останало никакво време да го направи. Заряза кафето си недопито в кухнята и се качи почти на бегом по стълбите до последния етаж. Помещението беше описано в нотариалният акт под номер „осем“, но никой от предишните собственици не му го бе показвал. В прашното подпокривно коридорче лесно намери тавана с нанесена с блажна боя върху паянтовата врата цифра „8“.

Опипвайки стената, намери ключа за лампата и точно след минута, старата софийска кооперация направи неочакван подарък на нетърпеливия новодомец: предишните собственици бяха забравили да изнесат добре запазен сандък, затрупан в десния ъгъл на тавана с прашни вестници. Стоеше си кротко в тъмното и очевидно чакаше от много години някой да му обърне внимание.

Александър разчисти всичко, отвори закопчалката и вдигна капака му. Разочароващо! Беше натъпкан с парцали, а под тях имаше един слой почти запазени вестници. Но! На дъното се откриха няколко документа в стара кожена папка, щампована с релефен двуглав орел и царска корона. Под същата тази папка, в кутия от кубински пури, имаше книга с пожълтели страници: „Mossolov А. At the Court of the Last Tsar“. Откривателят-новодомец прибра всичко, заключи и слезе в апартамента си.

Фрагмент от книгата "At the Court of the Last Tsar“ спомени на ген. Александър Мосолов

На другия ден си уреди среща с човек, който разбира от антикварни и колекционерски предмети. Той му беше препоръчан от приятел. Александър се сети, че има друг приятел, който пък имаше познат в архивите на ул. „Московска“. По телефона човекът го покани любезно да отиде на място, за да види за какво става въпрос.

След половинчасово издирване, архиварят се показа в дъното на коридора и, вървейки към Александър, се плесна по челото няколко пъти. Оказа се, че това е книга със спомени на първия градоначалник на София след Освобождението. Бил служебно назначен от правителството след току-що избягалия мютесариф на сердикийския санджак и е наследил кабинета му в бившият османски конак (по-късно преустроен на познатия ни до днес дворец), за да управлява града ни. Същият чиновник изглежда е писал и определял първите правила на освободената от поробителите Сердика (София) през далечната 1878 г.

Разговорът с човека от архива постепенно премина в избистрянето на фактологията от времето на първия градоначалник. Александър с интерес попиваше и си записваше в тефтерче разказаното от архивиста за историята на града. За пръв път чуваше впечатления на влезлите в Сердика (София) чужденци в изоставеното от османците селище.

Обитавано било от около 15 000 жители. Десетки джамии с криви или изпопадали минарета, един-два християнски храма, тесни сокаци (улици) и малки нехигиенични ханове (тогавашните мотели) по изходите на града. Градоначалникът използвал дребна хитрина, за да премахне стърчащите останки от джамиите – по време на силна гръмотевична буря вдигнал на крак сапьорния отряд, който заложил взривове в основите на минаретата. Възползвайки се от силния трясък на гръмотевиците, военните съборили всички стърчащи кули.

Докато допиваха поредната чашка коняк, Александър изведнъж се сети и за завареното „завещание“ в новото си жилище. Изобщо не беше успял да го прегледа заради внезапно появилите се гости. Скочи като ужилен, стисна ръката на сладкодумния си разказвач и се понесе почти на бегом към новия си дом. Взе стълбите на един дъх. Ръцете му трепереха а и ключът заяждаше. Брей, пусто любопитство! Най-накрая ключалката превъртя, вратата се отключи и мъжът без да се събува нахълта в хола. Старият притежател на апартамента категорично бе отказал да отнесе със себе си книгите от старата библиотека и така това огромно щастие остана притежание на новия собственик.

След кратко „копаене“ по прашните рафтове любопитството на Александър още повече се изостри. Старите собственици на жилището, пълната библиотека, книгата от таванската кутия и разказите на човека от архива - сякаш нечия невидима ръка подхвърляше всичко това и с тайни знаци искаше да подскаже за тези отдавна забравени хора, техните спомени и отминали времена. Новоизпеченият откривател реши да издирва други източници за още факти, за да може да възстанови картината отпреди век и половина.

Александър вече бе на улицата и размишляваше какъв чудесен източник биха могли да бъдат антикварните книжарници! Сети се за една на площад „Славейков“, но тя много отдавна не съществуваше. Мина покрай мястото и с горчивина си спомни за този печално изчезнал грандиозен източник на световна история. Че него дори и старото идеологически изкривено време беше неподвластно окончателно да затрие. Там зиме и лете се намираха страхотни книги, оцелели от всякакво мракобесие през годините.

Спомни си и за един приятел на баща си – чичо Ваньо от тясното дюкянче на булевард „Витошка“, което също магически беше изчезнало с времето. Там бе малкият рай на всички книголюбци и търсачи на книжовни съкровища от близкото и далечното минало. Добре помнеше щанда му, покрит с парче избелял балатум, зад който тайно се продаваха старопечатни издания на всякакви книги. Имаше дори такива, попаднали в списъка на забранените, които бяха изнамерени доста добре запазени по тавани и мазета на старите софийски къщи. Някои от тях бяха дори издирвани по списък за конфискация от цензурата преди и след 9-ти септември. Да, времена, в които някои книги „пречеха“ на идеологическото израстване на обществото и незабавно трябваше да отидат за унищожаване.

Ръководителите на Съюза на писателите ги претопяваха, а от хартията се печатаха новите издания на „правилните“ писатели, възхваляващи текущия строй и неговите гръмки идеи. Е, имаше и чудесни издания на класическите български и чуждестранни писатели. Този водовъртеж впрочем винаги е съществувал. Но там, в това малко помещение с балатума върху тезгяха, което Александър изведнъж си спомни докато вървеше по улица „Солунска“ - нямаше нито един автор, който да е осъден на вечна забрава. Всичките книги от рафтовете бяха предлагани почти без пари от този легендарен продавач на история - чичо Ваньо. И той се беше преселил много отдавна в отвъдното, а малкото му помещение, пълно със книжни съкровища, се беше присъединило през следващите години към друг магазин. Така този калейдоскоп на отминалата култура сякаш бе изчезнал в небитието.

Александър вече крачеше по улиците без идея за посоката. Краката му се движеха напред машинално. Тъкмо тази инерция обаче подреди мислите му. Някак беше стигнал до шарените улички на пазара. Тъкмо стъпи там и си спомни за друго подобно място като магазинчето на чичо Ваньо. В паметта му изплува скромното сковано от дъски тезгяхче на чичо Боби. Той едва домъкваше огромната бохча с книги до ваксаджийчетата до Джамията и подреждаше всички издания по големина на няколко кули. Малко по-нагоре имаше и един леко гърбав продавач с екзотичното име Цимервалд, който винаги го черпеше с дъвчащи бонбони от една бакелитена кутия за шоколад „Пъев“ (Пеев).

На новите закупени книги този продавач слагаше малък червен печат на последната страница. Това бяха буквите „Ц-Д“ - инициалите от първата и последната буква на името му. Това беше нещо като тайна маркировка на книгите за продажба, които отиваха в непознати ръце, но понякога, по неведоми пътища, се връщаха обратно при продавача от Джамията. Всъщност книжарят със странното име не бе някакъв чужденец, ами бе кръстен от шантавите си родители на някакъв провинциален швейцарски град, в който се провеждали срещите на международния комунистически интернационал. Александър си спомни, че първата в живота му сериозна книга му бе подарена тъкмо от въпросния Цимервалд с думите:

„Там ще прочетеш за един гърбав като мен човек. Но запомни, че той е в пъти по-добър от мен“.

Това бе „Парижката Света Богородица“ - роман от Виктор Юго, много старо преводно издание, с твърди кожени корици и купища илюстрации на френски художници от 19 век.

Докато си мислеше за чудните дни от детството, прекарани с продавачите на стари книги, Александър скоро стигна до грънчарите на пазара и погледна старата олющена кооперация, в която някога бе живял гърбавият книжар с по-малкия си брат. Няколко пъти се бе качвал там, за да помага на братята да свалят тежките дървени щайги с книгите. Те обитаваха един голям, таван под наем, осветен с една-единствена мижава крушка в средата. Подстъпите към този етаж бяха пълни с котараци. Бандата мъркащи животинки живееха на стълбите, а когато братята си бяха вкъщи - ги пускаха да се разхождат в таванското помещение. Котките щастливо препускаха из тавана без да знаят, че се разхождат между много редки издания по богословие, философия, римско право, световна поезия – всичко това в чудесен български превод.

Един ден, когато се връщаше от училище, Александър чу от зарзаватчия, който имаше сергия пред входа на сградата, че горкият Цимервалд се е залежал от тежка пневмония. За жалост, завалията със швейцарското име така и не можа да се пребори със заболяването. След няколко години и по-малкият му брат се пресели в по-добрия свят. Докато мъкнеше тежките вързопи с книги го блъсна трамвай до колоните на ул. „Пиротска“. Разпилените листа от няколко старопечатни сборници дълго време се блъскаха от вятъра във входните врати на околните кооперации. Сякаш искаха да напомнят за братя „Цимервалдови“ и тяхната безсмъртност.

„Кой знае къде са приютени купищата интересни книги от тавана“ – помисли си Александър. Изведнъж зад ъгъла задуха силен вятър. Дълбоката му въздишка вдигна от земята вестници и ги понесе в бясна вихрушка из въздуха. Запръска неприятен ситен дъжд. Александър ускори крачка. Добре, че живееше наблизо. Отключи входната врата на сградата и докато се качваше по стълбите към жилището си изведнъж реши да провери още нещо. Влизайки в хола, без да събува мокрите си обувки, светна лампата, протегна се и извади първата попаднала книга от библиотеката. Разлисти до последната страница. Там имаше малък червен печат „Ц-Д“. Извади още една произволна книга от рафта – на последната видя същия печат.

Какви ли са били неведомите пътища, по които книгите на двамата братя книжари се бяха оказали в това жилище? Кой знае през чии ръце са минали, за да стигнат до рафтовете на това жилище? Неочакваните находки бяха отворили вратата към един митичен свят. Малко по-късно същата вечер Александър седна да пише сценарий за филм. Обмисляше и чудната връзка на спомените на първия градоначалник със запазената библиотека на братята книжари, червения печат на Цимервалд и начина, по който ги завари в собствения си апартамент. Историята бе застинала с години по рафтовете в очакване на своя нов откривател и не му даваше покой.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Стъпки...". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.