Делегиран порок

С песни и цветя започна новата учебна година в цялата наша китна родина. С много усмивки и прегръдки се посрещнаха съучениците след дългата лятна ваканция. Учителите нямаха търпение отново да видят своите поотраснали питомци и да ги приветстват с добре дошли в училище. В този дух трябва да продължи целият ми текст и още много такива безгрижни и лигави думи да наредя една до друга, ако искам да вляза в тона на тези, които сега са на власт. Тази същата власт на лентичките, знаменцата и светлото настояще, която в края на миналата учебна година организира поредното си фанфарно пиар събитие, наречено национален учителски събор, която смята, че българинът се е позамогнал, щом кара кола и значи всичко е наред, цъфтим и вържем, ама само знаем да мрънкаме.

През 2000 г. чудото, наречено делегиран бюджет, още не съществуваше. Тогава нямаше и база данни с учениците, още я карахме на тефтери, та минаваше и номерът с мъртвите души. Да не би някой от София да дойде да брои учениците в клас и извън клас? Днес често споря или изобщо не споря по темата дали нарочно или неумишлено и от чиста глупост закопават в общ гроб българското образование. Впрочем, още докато учехме от 1995 до 2000 в университета се забелязваше проблемът – в специалността Славянска филология бяха постъпили и завършиха хора, които си нямаха представа от филология, не се вълнуваха в часовете по старобългарски и някак си накрая успяваха да изкарат тройката на изпита. Беше започнала кризата и се усещаше липсата на хора. Като в оня виц, дето полицаят пита трима разпищолени младежи в една кола „Кви сте вие, бе?“, „Великолепната седморка!“, „Е как седморка, като сте само трима?“, „Ми – нема ора!“.

Делегираният бюджет цели може би точно това, да се отсеят училищата, да изчезнат тези, за които няма деца и да останат само тези, които са „конкурентоспособни“. Но делегираният бюджет делегира пороците на цялата ни държавна система в сферата на образованието. Съгласен съм напълно щом няма деца за едно училище, то да се разформирова, да се закрие. Колкото деца, толкова. Като не можем да правим повече, ще правят повече мигрантите. Учителите, останали без работа, да се преквалифицират, да се научат да оцеляват и без топлото си местенце, не е задължително цял живот да са даскали, но щом държат, да отидат по селата, където има глад за такива. Държавата не е длъжна да дундурка никого, нито учители, нито културни дейци, но с това изречение изобщо не защитавам днешната наша държава. Начинът, по който този вид бюджет навлезе в Системата, е покварен в самата си същност. Не е нужно училищата да се поставят в условията на конкуренция. Можеше просто да изкопират модела от някоя по-зряла държава, вместо да удължават агонията с десетилетия.

Знаете ли как започват учителските съвети днес в 90 процента от българските училища? С надъхване, сякаш е оперативка на рекламни агенти и търговски пътници – колеги, ние сме пред закриване и всичко е във вашите ръце, колеги, нещата са страшни и т. н. И т. н. Учителят, който има основното задължение да образова и възпитава децата, е унижен да ходи да ги събира по квартали, села и паланки, да им се моли да дойдат в неговото училище, да им обещава шестици и дипломи без напъване. И после този същият човек трябва да има авторитет пред тях? Да ги респектира? Като продължи да им се подмазва. Те не са от вчера на този свят, за краткото време, в което Системата е успяла да ги дресира, те са разбрали, че имат ли механизъм за изнудване, трябва да го ползват, просто така се прави у нас. И те го използват. Те изнудват, може би не съвсем директно навсякъде, макар че съм убеден, че и директно го правят, там, зад девет планини в десета.

Чуждите фондации не могат да осигурят бъдещето на българското образование, (както и на българската култура). Те могат да подпомагат някаква сфера и област, да се стремят към някакви свои цели, записани в уставите им, но не могат да го измъкнат от дълбокото тресавище и да го спасят. А на въпроса дали случайно бяхме набутани там отговорът е, че съвсем, ама много умишлено и целенасочено доведоха образованието ни до това ниво на агонизиране. Нашите собствени законодатели и политици изпълниха директивите, спуснати им отнякъде, за унищожаване на нормалното образование. Делегираният бюджет, който превръща училището в почти частна фирма, тоест кара го да действа на същия принцип, е една от тези директиви. Фондациите днес са всеобщата тенденция да се опираме на тях като на патерици, да извършваме някаква дейност с неясен краен резултат и ползи. Но образованието и културата са много по-големи, те са стълбове, колони и основи на държавността и не се подпират с патерици. Останалото са интерференции.

И това е може би най-чудесното постижение на съвременната българска образователна система и нейният делегиран бюджет – че принуди учителите да треперят, а учениците да изнудват. Говорим за онази благородна професия, която малцина имат душа и рамене да носят, а още по-малко успяват да го правят цял живот. Говорим за основите на българската държавност, повтарям го за неразбралите. Има ли образование, има ли душа и дух, ще има държава. В момента наблюдаваме гърчовете на тази система. След време очаквайте така да се загърчи цялото онова нещо, което наричаме България. Не долавяте ли вече симптомите на Апокалипсиса? И хич не ми дреме, че онези оптимистичните и идиотски ухилените пак ще ме сметнат за черноглед. Предпочитам своето мрачно състояние пред техните овчи звуци.