Quantcast

Мародери - разказ от Николай Фенерски

Николай Фенерски Последна промяна на 06 ноември 2015 в 12:18 11878 4

Снимка Минко Михайлов

Тая история е една и съща, нищо че се развива веднъж в началото на двайсети век и втори път след точно сто години. Чудя се дали да почна от днешния вариант или от предишния. Така или иначе ще ви се наложи да ги видите и двете в паралел, заявявам ви го директно, подтекст не търсете, защото ще вземете да намерите някакъв, а аз тоя път не съм влагал абсолютно никакъв. Става дума за едно село. В него няма училище, няма здравна служба, тоест образованието и здравеопазването са на високо лично ниво, обществото се състои от теб и комшията ти, с когото нямате шанс да сте в лоши отношения. Каквито и да са особеностите на характерите ви. Това село не е основното село в историите, но има ли значение, когато селата вече си приличат толкова много. Можете да си представите, че селото е от северозападната, югоизточната, североизточната или някоя съвсем затънтена планинска част на нашите любими общи сто и единайсет хиляди квадратни километра Родина. В това село ние с моя комшия понякога сядаме да пием вечер по едно, след като цял ден сме се занимавали всеки със своите си неща.

Комшията, когото ще нарека с истинското му име Яни, често ми помага. Когато ми се счупи мотиката, той казва „Спокойно, сега ще го оправим“ и аз не бързам, защото знам, че в неговите ръце повредата ще бъде отстранена. Хваща теслата, избива счупения сап, изнамира веднага един здрав, втъква го, набива уплътнение от някакво желязо, а понякога и от някаква гума и мотиката или лопатата отново функционира напълно изправно. Винаги така казва – чакай малко, не бързай. Той не бърза никога, когато очите се плашат от многото работа, ръцете не се плашат и работата потръгва. Той сега през есента обръща двора си, изкоренява оранжериите си с домати и чушки, подготвя ги за следващата година. Аз се боря с един див двор, който си купих от един приятел, тук-там правя парчета от няколко квадратни метра, в които си засаждам най-различни неща – две лозички, две ябълки, три ореха, леха ягоди, малко палми и бамбук, донесени от Грузия, една камелия и две-три фиданки дафинов лист. Повечето засадени през пролетта растения ми се хванаха, през лятото ги поливах, а наоколо все още са много храсталаци и буренаци, но само очите ми се плашат, ръцете не.

Дворът ми има естествена зелена ограда от две страни, от третата страна са телените огради на летните съседи, които още не познавам, а от четвъртата е разграден, но съм запланирал да скова някакъв стобор, за да не влизат и да ми тъпчат насажденията разни неканени кози, крави и коне. В най-високата му част наместих една малка каравана, в която живея понякога. През лятото по-често, а през есента и зимата по-рядко. Пускам си радио Хоризонт и слушам народна музика, като напече ноемврийското слънце, се събличам гол до кръста, хващам бела, казмата или правата лопата, каквото дойде и както си го назовавате, и работата спори. Като се изморя, сядам и почивам. Тогава до краката ми идва моето весело малко дворно кученце и почва да маха с опашка. За дъщеря ми съм направил люлка и съм я вързал в клоните на клена, който е в единия ъгъл на двора.

И комшията оня ден ми разказа едната от историите, докато седяхме вечерта в неговата лятна кухня. Той разказва много истории. Всичките са интересни. Бяхме му отишли на гости с щерка ми, тя ни слушаше и понеже не разбираше някои думи, разказите се разклоняваха, за да й обясним значението им. Яни е роден малко преди средата на двадесети век в едно недалечно село. Бил най-малкият от петте деца в семейството на стария овчар. Попитах го кога е роден баща му, отговори, че това по официални данни е станало през 1903 година, но в разговори татко му обяснявал как след Балканската война през 1912 – 1913 ходили с негов приятел в съседно турско село да мародерстват. На 9 години не можеш да ходиш да мародерстваш, значи баща му бил 16 – 17 годишен тогава, което измества датата му на раждане някъде в края на 19 век. И тук се наложи Яни да направи отклонение, за да обясни на моето момиченце какво означава тая дума – мародерстване. Когато някой умре на война и тялото му е някъде непогребано, ти минеш покрай него и видиш, че на краката си той има хубави здрави обувки, а твоите галоши са пробити, му ги взимаш, защото на него и без друго не му трябват. По време на война мародерството е престъпление, но колко често вършим престъпления в някой смисъл, а в другия действието ни не е престъпно – опитваме се да обясним това. Понякога обстоятелствата са по-красноречиви от всякакви закони. В селото на Яни хората били бедни, но и да не били съвсем бедни, грехота било да оставят стоката на бежанците да отиде зян. И баща му с приятеля си отишли в опустялото село с каруцата и натоварили, каквото могат от напуснатите къщи – покъщнина, кози, кокошки. И гъски. Натоварили едно кюме гъски, откарали си ги в своето село. Пуснали гъските в двора си. Те се поразходили, както били ошашавени от пътуването, да се освестят малко. И след час почнали да се засилват в опит да излетят. Гъските политат с много засилка. Накрая успели цялото ято да се вдигнат във въздуха, направили няколко обиколки над къщата, за да се ориентират. И отлетели. Отишли си в своето село и в своя си двор.

През цялото време, докато Яни разказваше, си припомнях моето мародерство. Може би става дума за същите села или за други, съвсем близки до онези от неговия разказ. Обади ми се преди година шефката на археологическия музея от едно малко близко градче, приятели сме и често ги навестявам, обичам да гледам какво са изкопали от поредния дълбок пласт и за какво свидетелстват находките им – керамика, кости, неща, оставени от някогашните хора. Хора като нас. Обади ми се и предложи да обиколим с автомобили няколко изоставени села, недалече от границата. Села, останали без нито един жив селянин в тях. В старите къщи може да се намерят ценни предмети, които е тъпо да оставим да се изгубят. Станове, маслобойни инструменти, шейни за рязане на слама, менци и котли, качемилки, юлари, дървени корита, паламарки, сърпове, дараци за вълна, вретена за предене, понякога и стара пушка или каквото още може да ни разкаже за труда и ежедневието на едни хора, чиито души вече са извън телата им.

Как отидохме и кои бяхме и как едно от нашите момчета се страхуваше от духовете в старите къщи сигурно си е цял отделен разказ, знам ли и аз. Но натрапливото усещане за мародерството и повтарянето му през разказа на Яни не ми даваше мира. В една от ония много стари селски къщи видях нещо, от което никой не се поинтересува и което щеше да си остане там завинаги или докато руините не го погребат. Снимка на мъж и жена, един до друг, с ония дрехи от началото на миналия век, чернобяла, с печат долу вдясно от фотостудиото, където е направена. Във всички такива снимки от онези времена хората гледат несвойствено и съм се чудел дали е в резултат от примитивната техника за снимане или е от страха на хората от това нещо, което запечатва образите им за векове напред. И което краде душите им, според индианските вярвания. И за да си пазят душите, те си слагат една безразлична физиономия. Но тази снимка беше различна. И затова я взех със себе си. Около четиресетгодишният човек притежаваше зрелостта на шейсетгодишен, а в очите на съпругата му се четеше вярност и твърдост, с които може да се преодолее абсолютно всичко, което съдбата поднесе. Красиви хора. Като издялани от бял камък.

Взех снимката със себе си и я прибрах в архивите си. Така ми се стори, че трябва да направя. Но когато Яни ми разказа за завръщането на гъските, се замислих дали съм постъпил правилно, дали душите на този мъж и тая жена не се завръщат там в онова селце и в онази къщица винаги, където и да се намират и където и да ги е отвял вятърът. Там, обратно, в пустото село, при образите им от едно отминало, тежко и красиво време.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

09.11 2015 в 08:25

Красиво е прочувствено. Дано го прочетат и бездушни хора!

07.11 2015 в 16:33

Браво Фенерски! Има напредък!

07.11 2015 в 12:48

Определено ми харесва. Преди това прочетох боклучавите писания на някакъв Терзийски и този разказ ми дойде като балсам. Да си жив и здрав.

07.11 2015 в 00:58

Чудесно, Фенерски! Според мен това е една от най-добрите ти работи, които съм чел до момента!

П.С. Подбалкана "шейни за рязане на слама" им викат "диканя"