Амбулантни патриоти

Резултатите от изследването на Alpha Research изискват повече внимание отколкото ще им отделят медиите. Обезпокоителен сам по себе си не е фактът, че 28,4 % одобряват т.нар. „граждански арести”, а още 25,4 % по-скоро споделят подобно мнение. Не по-малко важно е и това, че в разбирането си за това кой би трябвало да арестува нелегалните имигранти едва 28,5 % от анкетираните посочват държавата; към някаква нелепа форма на „граждани, координирани от полицията”, са изразили одобрението си 54,8 %, докато цели 16,2 % са посочили, че подобни арести би трябвало да могат да бъдат извършвани от всеки. Проблемът е в цялостното отношение към закона и неговото прилагане.

В българското право няма понятие за „граждански арест”. Задържането може да бъде извършвано само от полицията. Дори общинската полиция няма право да извършва арест, а само да ограничи риска от извършване на престъпление и да установи самоличността на извършителите, докато дойдат съответните полицейски служби. Въпросът не е в равнището на гражданска компетентност. Проблемът не се изчерпва с непознаването на закона и липсата на елементарна грамотност по отношение на правомощията на различните институции. Става въпрос за дълбока деградация на самата представа за отношенията между граждани и държавата. Когато мнозинството от жителите на България се държат и се възприемат като поданици, не може да има гражданско действие, включително и такова, наподобяващо арест.

Местните банди, които се оказаха в центъра на дебата за задържането на нелегални имигранти, имат съществена роля в пограничните региони на страната. Те отдавна и многократно са използвани като „групи за натиск” от местната организирана престъпност, присъстват редовно по време на всяка кампания за изкупуване на селскостопанска продукция, а през последните години все по-често се оказват и част от „ударната сила” на политическите партии при купуването на гласове по избори. Ако към това добавим криминалните регистрации на повече от тях, можем да си съставим доста пълен образ на новите български „бранители на българщината” и новите амбулантни „патриоти”.

Районният съд в Малко Търново предпочете да не се конфронтира с местните „патриотично настроени” граждани и постанови домашен арест за един от привлечените като обвиняеми по случая от последните дни. Той пък реши да рецитира Вапцаров, за да не остане и капка съмнение в дълбочината на националната ни деградация. Световните медии тиражираха записите на амбулантните ни патриоти като доказателство за начина, по който в България се отнасят към имигрантите. Пропуснаха само да отбележат, че преди да завържат „пленниците си”, хайкаджиите са се опитали да ги ограбят, което най-вероятно е било и истинската им цел.

Демонстративно изразяваните симпатии към този обслужващ персонал на местната организирана престъпност е част от по-цялостна нагласа. Става въпрос за представи, които бяха формирани още в началото на 90-те години, когато първото поколение мутри наложи представата си за раздаване на правосъдие. Мнозинството от хората, живеещи в малки населени места, постепенно се убедиха, че няма съществено значение дали нещо е законно или не, важно е дали има кой незабавно да наложи своята представа за ред. Трябва да се запитаме какво точно се случи в българското общество, за да се върнем отново към тази примитивна представа за ред, налаган с бухалки? Но със сигурност амбулантните търговци на патриотизъм са естествена част от тази деградация.

Политическите партии побързаха да се възползват от амбулантния популизъм. На конгреса на ВМРО Георги Първанов призова за изграждането на нещо, което той нарича „гражданска гвардия”, подчертавайки, че идеята е стара, но е още по-необходима днес. Всъщност, би трябвало да става дума за Национална гвардия, но границите до които бившите функционери на БКП могат да осмислят подобно понятие се свежда до някогашните ДОТ – доброволни отряди на трудещите се. Доколко бяха доброволни и доколко ставаше въпрос за „трудещи се” няма толкова съществено значение. Важното е, че това бе още една от фалшивите структури, които трябваше да налагат ред, така както си го представяше комунистическият режим.

Показателно е, че подкрепата за „хайките за бежанци” се оказа най-устойчива сред бившите функционери на комунистическата партия и техните днешни последователи. Затова и насред превръщащата се в пълен фарс кампания за избор на нов председател на БСП, наред с наглата пропаганда на тоталитарния режим в България, отново си пробива път уродливата представа за нация и патриотизъм, която създаде режима на Живков. Гротескната представа, че българската граница може да бъде пазена от подобни „граждани” или „трудещи се” с криминално минало и модерни мотори и ATV-та е диагноза сама по себе си. Привидната готовност на мнозинството от българските граждани да забравят временно за кого става въпрос и да настояват, че всеки би трябвало да задържа когото си поиска, е още по-тягостно доказателство за деградацията на българската национална общност и гражданска култура.

Това не е само израз на страх от имигранти и бежанци, или казано по-общо – от чужденци. Ксенофобията ни казва малко за това от кого се страхуваме, но разкрива колко тежко сме изгубили собствените си ориентири. Когато "Атака" започна да нарича бежанците/мигрантите „пришълци”, никой не реагира. Когато местни пишман-патриоти започнаха да организират протести в собствените си населени места срещу изграждането на центрове за настаняване, никой не се запита какво означава това за състоянието на българското общество. Когато бе разпространен един обикновен блъф за това, че „робството” щяло да бъде заменено с „присъствие”, това доведе до почти масова истерия в редица градове и села на България.

В случая със „свинските опашки” патологията се разрасна до представата, че местните мутри могат да ни пазят от „пришълците”. Героизирането на подобни местни групи предизвика поредната болестна екзалтация сред псевдо-патриотите на партиите, които изглеждат сериозно обезпокоени от загубата на политическо влияние. Въпрос на време е да разберем кой и как ще се опита да използва този „стихиен” и доброволен устрем на новите „трудещи се” в хода на голямото пренареждане, което ни очаква преди президентските избори. Ясно е само това, че патриотизмът отдавна се е превърнал в стока за амбулантни търговци в българското общество.

Ако някой наистина иска да помогне на полицията и държавните институции при опазването на границата, разполага с всички необходими възможности за това. Те и досега бяха на разположение на живеещите в пограничните райони. Ако преди десетина години всяко второ момче в България искаше да стане полицай, това не означаваше респект към органите на сигурността. И днес има прекалено много свободни места в армията и полицията. Оказва се, че все по-малко хора искат да следват кариерата на служител в органите на реда, но все по-често някой иска да „раздава правосъдие”.

Докато патриотизмът е амбулантна стока, продавана от обслужващия персонал на организираната престъпност в България, комплексите за малоценност ще продължават да надделяват над здравия разум на гражданската култура. Докато това е така, гражданите няма да изискват институциите да вършат работата си, а ще продължават да толерират всякакви форми на саморазправа и самоуправство, преструвайки се, че вярват в патриотичните подбуди на новите „пазители на границата”. Докато всичко това продължава да се случва, нямаме никакви основания да очакваме промяна, нито в отговорността на публичните институции, нито в сигурността и благоденствието на всекидневния ни живот.