Американската писателка Елизабет Костова, специално за OFFNews: Фондацията ни успя да изгради литературна общност, с която се гордеем

• Вече 16 години екипът на известната писателка е ментор на талантливи български автори и преводачи

• Предстои да излезе четвъртият ѝ роман – своеобразно продължение на бестселъра „Историкът”

• Освен Георги Господинов, и други наши литературни звезди ще изгреят на международната културна сцена

Четящите и пишещите хора в България вече я познават добре: световноизвестната писателка Елизабет Костова, родена в Кънектикът, САЩ, която направи толкова много за родната ни култура, колкото нито едно българско правителство досега... Стъпва на българска земя още през 1989 г., влюбва се в страната ни, а после – и в Георги Костов (програмист по професия), женят се, приема фамилията му. После се раждат трите им деца, а семейството често пътува между България и САЩ. Днес животът на Елизабет продължава като вълнуващо пътешествие: между българския и английския език, между пъстрите пространства на световната култура и на историята, из нейните мистични дебри, светлини и сенки. „Историкът”, „Крадци на лебеди” и „Земя на сенки” са трите ѝ романа, преведени и на български език.

Издателят Манол Пейков казва за нея: „Елизабет Костова върши работата на цяла една държава по отношение на литературата ѝ. Защото нашата държава в това отношение я няма. Тя е посланикът на българската книга в Америка.”

През 2007 г. в София заедно със Светлозар Желев основават едноименната фондация „Елизабет Костова”. „Аз и Светльо създадохме Фондацията във времена на оскъдица и предизвикателства, защото искахме да предложим конкурентна и интелигентна подкрепа за българските писатели. Искахме да разпространим съвременната българска литература в англофонския свят и да насочим към нея световното внимание, което тя заслужава. Искахме да възнаградим тежкия преводачески труд и да разширим читателската аудитория на съвременната англоезична литература в България”, споделя Елизабет Костова.

Петнайсетгодишният юбилей на фондация „Елизабет Костова“ беше през миналата година, но тогава все още бяхме ограничени заради ковид пандемията. Каква е равносметката ви за постигнатото от Фондацията за тези 16 години?

Много се гордея с всичко, което постигнахме през изминалите 16 години, понякога дори се изненадвам, че го направихме!

Ще започна с проведените 15 издания на международните Созополски семинари по творческо писане. По време на пандемията също ги проведохме, но в алтернативен формат – като онлайн панели. Семинарите станаха домакин на стотици участници от най-различни нива на литературното поприще; дори на хиляди хора, ако броим и публиката в София след всеки семинар. Созополските семинари, програмата ни „СтолицаЛитература“ и спонсорираните от нас литературни лекции доведоха в България изключителни писатели, редактори и издатели от пет континента. Покрай тези събития насочихме вниманието и към творчеството на подобни изключителни български писатели. Освен това Созополските семинари допринесоха за публикуването на редица текстове, включително преводи на български произведения на английски език.

Участници в един от Созополските семинари; снимка: Антони Георгиев

Благодарение отчасти на дейността на фондация „Елизабет Костова“, на английски са издадени общо 13 съвременни български романа и сборници с разкази. И тук не включваме преводите и публикациите в международни списания и антологии.

Подкрепяме също така кариерното развитие на преводачи от английски на български и от български на английски език. Вече 16 години присъждаме наградата „Кръстан Дянков“ на талантливи български преводачи на художествена литература, превеждащи от английски. Преводачите ни информират за културния живот по света, освен това ни осигуряват достъп до велики литературни творби, превеждайки ги от един език на друг. Но рядко получават признанието, което заслужават. Опитваме се да променим това, поне мъничко. Смятам, ще е справедливо да кажем, че през тези 16 години наградата „Кръстан Дянков“ се превърна в значимо признание за българските преводачи.
Тези постижения в голяма степен са резултат от работата на доскорошната ни директорка Милена Делева и на настоящата директорка Виолета Радкова, на Светлозар Желев, съосновател на Фондацията заедно с мен, както и на способните членове на Управителния съвет в България и на Съвета на директорите в САЩ. Успехите ни станаха възможни и благодарение на щедрата финансова подкрепа на много частни и публични източници на финансиране.

Промени ли се моделът за творческо писане през новото дигитално време на 21-и век, когато не само културата, но и почти целият ни живот е свързан с мобилни връзки и виртуално общуване?

Едно от нещата, с които всеки творец се бори в наши дни, а вероятно и всеки човек с телефон или друго мобилно устройство с интернет връзка, е понижената способност за концентрация. Аз самата го чувствам, макар че се фокусирам сериозно върху писането и четенето. Като писатели ние се борим с това предизвикателство, но същото се отнася и за читателите на книгите ни. Очарована съм от факта, че въпреки това дългите романи, биографиите и историческите книги са по-популярни отвсякога и че обемните класически произведения често преживяват периоди на възраждане. Може би все пак ни привличат тези литературни творби, които успяват да ни увлекат дотам, че да се потопим дълбоко в текста – по начин, който ни е трудно да постигнем в други области на живота.

Все по-актуален и ключов за авторите ще става въпросът дали творческото писане може да бъде преподавано професионално и пълноценно от живи творци в новата технологична епоха, когато изкуственият интелект навлиза в почти всички сфери на човешката дейност. Какво е мнението ви по този въпрос?

Според мен тук става дума за един по-голям въпрос, много по-стар от настоящата технологична епоха – възможно ли е изобщо да се преподава творческо писане? Както обичаше да изтъква вече покойният Бари Лопес (един от невероятните лектори, които сме имали на Созополските семинари), преподавателите могат да преподават определени умения, но няма как да научиш хората на дисциплина или на глад за работа. Аз обаче смятам, че можем да се учим на тези неща един от друг в рамките на литературната общност. Вярвам също, че можем да се учим един от друг как да анализираме критично и честно собствените си произведения. Както и че добрият преподавател може да помогне на учащите да развият важни редакторски умения.

Актуалният днес въпрос дали изкуственият интелект ще се отрази на писането и на преподаването на самото писане, повдига ред други въпроси. Искаш ли да мислиш самостоятелно, или искаш друг да мисли вместо теб? Искаш ли да пишеш сам за онова, което докосва сърцето и ума ти и засяга личните ти преживявания, или искаш някаква машина да се преструва, че може да „прави“ това вместо теб? Като че ли вече приемаме за даденост, че използването на изкуствен интелект е неизбежно...

Само че в изкуството имаме право на избор по този въпрос. Във всеки случай всяко „творческо” писане, което е дело на програмиран „интелект“, не е творческо писане, а само един текст, генериран от машинна програма.

Интервю за сп. Vagabond; снимка: Антони Георгиев

През последните години прилагате модерни синкретични средства за представяне на литературните си инициативи, използвайки живото културно пространство и възможностите на естествената среда (популярните Созополски семинари, международния фестивал „СтолицаЛитература“ и др.). Сега стартирате нов проект – резиденция за писателки в Родопите. Какво е новото и различното на този проект?

Създадохме резиденцията „Жени в планината“ в резултат на осъзнаването на един важен проблем, провокирани от вътрешното ни усещане за неравностойното обществено положение на писателките днес. Трябваше да си отговорим на един съществен въпрос, чиято валидност впоследствие беше потвърдена от наше проучване. Дадохме си сметка, че писателките полагат ежедневни усилия да намират време и подходяща физическа среда, за да могат да упражняват професията си. Въпросът, който си зададохме, беше: „Какво е чувството да си писателка в съвременния свят?“. Последвалото проучване, обхващащо над 300 писателки от цял свят, потвърди подозренията ни – то показа, че жените имат ограничени възможности за професионално развитие заради многобройните си всекидневни отговорности, особено в полагането на грижи за децата и други членове на семейството или пък в ежедневната домакинска работа. Тези предизвикателства се утежняват допълнително от обществените очаквания, според които грижата за другите се пада именно на жените. За съжаление, литературните творби, написани от жени, и до днес продължават автоматично да бъдат подценявани.

Групата след Созополски семинар, пред Народния театър; снимка: Антони Георгиев

Тези явления са комплексни и изискват да се предприемат действия на много фронтове, но ние усетихме необходимост да поставим началото на една истинска промяна, тръгвайки от конкретна стартова позиция. Тази стартова позиция е специалната ни конкурентна резидентска програма, предназначена само за пишещи жени; програма, която да им осигури неприкосновено време и пространство, в спокойна среда сред природата, с цел да могат да се отдадат на задълбочена творческа работа без прекъсвания. Радвам се да споделя, че още за първата резиденция през тази година получихме кандидатури на 150 писателки от различни европейски страни. Изгаряме от нетърпение да приемем първата група от 10 резидентки в началото на август, за да им осигурим двата безценни ресурса за писане – време и пространство.

Към днешна дата книги на кои български писатели са издадени на английски език с помощта на фондация „Елизабет Костова“?

Връзките в литературните среди, които сме изградили и подхранваме през годините, играят важна роля за подпомагането на превода и издаването на съвременни романи от български автори. Созополските семинари спомогнаха за създаването на тези трайни приятелства. В резултат ние можем да подкрепяме превеждането на български творби на английски и публикуването им в САЩ и Великобритания.

Сред изключителните писатели, чиито романи са намерили нови читатели благодарение на усилията ни, са Наталия Делева, Ангел Игов, Захари Карабашлиев, Христо Карастоянов, Алек Попов, Милен Русков, Албена Стамболова, Георги Тенев и Виргиния Захариева. С нетърпение очакваме и предстоящото публикуване на романа „Опитът“ на Русана Бърдарска с логото на издателство Open Letter Books в САЩ. Разбира се, има и много други имена в списъка ни. Присъствието на забележителните творби на тези писатели на английски език, свидетелства за приноса на невероятните преводачи от български на английски, с които сме имали честта да си сътрудничим.

Да открехнем вратата на творческата ви лаборатория. Пишете ли в момента нов роман и на каква тема?

Почти съм готова с четвъртия си роман, в който историята се развива в света на театъра от края на 19-и и началото на 20-и век в Ню Йорк, Лондон, Бостън и други места около Атлантическия океан. В доста по-широк контекст той може да се разглежда като продължение на „Историкът“ и работата по него ми достави истинско удоволствие. Романът засяга сериозни теми като нарцисизма и смъртността, но в същото време предлага и една ярка приключенска история.

За много автори писането си остава самотно занимание – изолираш се и потъваш в тишина и спокойствие, докато завършиш книгата си. При вас е по-различно: понякога пишете не в уюта на дома си, а в кафенето, сред хората. При тази динамика и мобилност на живота, продължавате ли в този дух и сега?

Продължава да ми харесва да работя в кафенета, но с ускоряването на дигиталната епоха откривам, че по-често търся тихи местенца.

Кой от трите ви издадени романа – „Историкът“, „Крадци на лебеди“ и „Земя на сенки“, е най-близък до сърцето ви, най-скъп за вас?

Писането на всеки от романите много ми хареса, при това по различни причини, но засега „Земя на сенки“ ми е най-скъп. В него се опитах да изразя огромната си любов към България и нуждата ми да превъзмогна болката на историята (болка, която в голяма степен съществува и в родината ми). След като написах книгата, изпитах чувство на завършеност, каквото не съм изпитвала към никой друг проект.

На премиерата на романа „Земя на сенки” в Пловдив; снимка: www.Kapana.bg

Вие сте талантлив белетрист на световно ниво. Прозаичният жанр сякаш е в кръвта ви, но сте писала и поезия. Има ли ваши стихове, които са преведени на български? Ако не, планирате ли такъв превод в някакъв момент?

Никога не бих предявила претенции, че съм поетеса, защото твърде силно обичам истинската поезия и дълбоко уважавам това изкуство! Продължавам да пиша стихове от време на време, но не с мисъл за публикуване. Не мисля, че някое от стихотворенията ми е преведено на български.

Известна е любовта ви към българския песенен фолклор. Като колежанка сте пяла в Славянския хор на Йейл и сте предприела пътуване до бивша Югославия и България, за да изучите корените на славянското хорово пеене. През есента на 1989 г. идвате за първи път в страната ни, за да събирате наши народни песни, главно от Родопите. Пазите скъпи спомени оттогава... Кои са любимите ви български народни песни?

Идването ми на Балканите като млада музикантка аматьорка е сред най-прекрасните преживявания в живота ми. Трудно ми е да посоча само една любима българска народна песен. Имате толкова много красиви народни песни – красиви по много различни начини, а и разбира се, всяка фолклорна област има своите съкровища. Обичам твърдостта и горестта (често и едногласното пеене) на Родопите, особено в песни като „Руфинка болна легнала“.

Накъде върви българската култура и по-специално литературата ни днес? Наградата „Букър“ за романа „Времеубежище“ е блестящо признание за Георги Господинов. А вероятно и заявка за следващи наши таланти, които тепърва ще излязат на световната литературна сцена...

Не смятам, че в литературата съществува „правилна“ посока. Литературата поема в различни посоки в отговор на културния контекст и на определени събития. Несъмнено обаче съвременната българска литература процъфтява! Връчването на Международната награда „Букър“ на Георги Господинов и на преводачката на „Времеубежище” Анджела Родел, е събитие от огромен мащаб. То осигурява невероятна гласност за талантливите български писатели по света, много от които вече имат книги, издадени на различни езици.

Бихте ли споделили кои съвременни български автори влизат в личния ви „Топ 10“? Въпросът е деликатен, но все пак, ако може да посочите вашите фаворити? Същото попитах и съоснователя на Фондацията – Светлозар Желев...

Права сте – това е деликатен въпрос! Имала съм привилегията да работя с толкова много съвременни български писатели, че не мога да откроя само няколко любими...

Няма как да избягаме от актуалните проблеми на сложното време, в което живеем – войната на Русия с Украйна, както и други военни конфликти. Светът става все по-болно и опасно място за живеене. И тук идва голямата тема за вечните войни между нас, хората; за болката от загубата на човешки живот; за бъдещето на 21-и век... Има ли изобщо надежда за този наш „модерен“ свят?

Войната срещу Украйна е ужасяващ пример за това, което развилнялата се власт причинява на хората, които просто се опитват да живеят живота си. Ако тази война не бъде обуздана, това би показало на света, че дори на нас в Европа не ни пука за демокрацията и за националния суверенитет. По тази причина, както и по други важни хуманитарни причини, аз смятам, че настъплението на Русия трябва да бъде спряно. В същото време в света има и други ужасни кризи. Трябва също да вземем предвид и крайно плашещите климатични промени в световен мащаб. И ако не реагираме бързо и адекватно, позорът ще е за всички ни. Най-вече защото ние сме само ЕДИН от видовете, обитаващи тази планета.

Историята на човечеството обаче показва, че винаги сме вървели по труден път, както и че винаги има поводи за надежда. Един от тях е чудото на човешкото съзнание и литературата е поразителен пример за неговата сила.

Превод от английски: Даниел Пенев