Защо Клинт Истууд ще гласува за Доналд Тръмп

Силата на духа

Цитатът, с който започна настоящата статия, се отнася до (предполагаемото) усещане за живота на великия Хемингуей в последните години от неговия живот, които прекарва в едно завряно американско село. Същото, в което през 1961 г. се застрелва. Авторът на есето-епитафия Хънтър Томпсън, до голяма степен възпитан като писател и журналист от Хемингуей и Фицджералд, принадлежи към следвоенните поколения - на битниците, на хипитата, в крайна сметка на хората, които търсят нови обяснения за света.

Хемингуей не е могъл тепърва да търси нови обяснения. Истууд също. След един определен момент човек вече не може без "черно" и "бяло". За някои хора този момент идва по-рано, за други - по-късно.

Баче Клинт не е чужд на политическия разум, но никога не е бил голям бунтовник. И това си личи и от филмите му. (б.а. - сигурно е малко късно за това, но в цялата статия, говорейки за "филмите на Клинт Истууд", се имат предвид почти единствено тези, на които е режисьор. Пояснението е важно, защото реално няма да прочетете и ред за "доларовата трилогия" на Серджо Леоне или за поредицата "Мръсния Хари").

Въпреки че съдържат множество съществени, понякога неочаквани обрати, сюжетите на Истууд реално са едни много прости и ясни конструкции. Също като диалозите в тях. Имам съмнения, макар да не можах да намеря доказателства, че той значително опростява дадените му сценарии.

Така или иначе, в лентите му преобладава една много ясна и проста двоичност - между силните и слабите, решителните и латентните хора. Това за Истууд, но и за толкова много други по света, е черното и бялото. Въпрос на надмощието, силата на волята.

Вероятно най-важното качество на Уолт Ковалски, истинския американец, е именно решителността му, включваща умението на 80 години да счупва от бой тийнейджъри. Уилям Мъни не може да избегне момента, в който най-накрая ще се напие и ще избие всички в кръчмата. Маги, "момичето за милион долара", гледа смъртта с достатъчна решителност, че без да се жалва да се опитва сама да си прегризе езика. Нагоре и надолу из филмографията му примерите са много.

Но най-съществен сякаш е Джими, награденият с "Оскар" герой на Шон Пен в "Реката на тайните". Колко впечатляваща само е тази сцена в развръзката, при която жена му го успокоява и уверява, че вътрешната потребност на силния да смачка слабия надвишава всякакъв морал. Не е нужно психически изнасиления герой на Тим Робинс да е направил нещо лошо, за да бъде заклан, застрелян и хвърлен в реката. Той просто е слаб. Слабият винаги го духа. Волята на героите на Истууд надхвърля, а до голяма степен и предопределя всички други техни характеристики. Не е ли ясно вкоренено тук неразбирането му към "поколението на страхливците/путките"?

Разбира се, голямото изкуство позволява безкрайни интерпретации и понякога всеки си избира какво и как да разчете. Тезата на настоящият текст, най-накрая, е, че Клинт Истууд и много други хора могат да гласуват или припознаят някой като Доналд Тръмп единствено заради предполагаемата сила на волята му - независимо дали като предприемач или прохождащ политик, безмилостно преодоляващ всичко по пътя към целта си, неотклонно проповядващ собствените си виждания за света.

Ако е налично това подсъзнателно предопределяне всичко в един момент остава на заден план - популизма, сексизма, реалните идеи за вътрешната или външна политика. Нещо повече - човек започва да оправдава неадекватното поведение, вътрешно убеден от силата на волята на носителя.

Истина ли е това, или някаква мисловна халюцинация? Колко хора са готови да простят, оправдаят и припознаят несъвършенствата на Тръмп, Хилъри, Обама, Бойко Борисов, Меркел, Юнкер, Тереза Мей, Путин, Стоичков или Хемингуей само заради силата на волята им? Всички ли сме така? Нима не е фундаментално несъвместима не само политическата коректност, но всякаква повече или по-малко рационална форма на разбиране с двигателната функция на волята?

Отново, този ницшеански кошмар може би е само в главата ми. Представяте ли си обаче колко много черно-бели дихотомии ни предопределят - религиозни, етнически, а най-вече "мое" и "твое", "ние" и "те"... Пат Бюканън, крайнодясното съветническо присъствие в Белия дом от Никсън до Буш-младши, сега нарича Тръмп "последната надежда на белия човек". Според д-р Николай Михайлов най-големия проблем на Запада с Русия е православното християнство. Според сегашния български президент "правовия ред" и другите "евроатлантически" ценности са отговор на всеки въпрос. Според Милтън Фридмън няма човешко общество, което да не се движи от алчността. Колко просто изведнъж става всичко и как всички нюанси изчезват...

Хора като изброените и 86-годишния Клинт Истууд имат привилегията да си изберат определена висока точка, откъдето да гледат на нещата, както им харесва. Те имат самочувствието да виждат света "в неговата цялост", както е искал да го вижда и гръмналият се Хемигуей.

Последният и следващият филм на Истууд разказват за силата на духа и натиска на обстоятелствата върху двама американски герои. Той няма да се промени и да разбере света по друг начин. Но отвъд черното, бялото, синьото и червеното един свят продължава да си съществува в сиви и виолетови нюанси, докато ние се опитваме да го осмислим монохромен.

Редакцията на OFFNews е отворена и за други коментари по темата за политическите избори в САЩ.