Осъзнавате ли, че ние сме фашисти?

През юли, четири месеца след нахлуването на Русия в Украйна, стана ясно, че руските военни масово отказват да продължат да участват във войната. Verstka изчислява, че близо 1800 руски войници са отказали да се бият по това време. Но докато в началото на войната такива войници са били обект на заплахи от наказателно преследване и са наричани предатели, месеци по-късно те са отведени в т. нар. "лагери за отказващи се" в ЛНР, първо в Брянка, а след това в Перевалск. Там те са държани в плен от своите: бити са, заплашвани със смърт, вербувани са в ЧВК "Вагнер" и са връщани обратно на фронта против волята им.

"Важные истории" разказва защо руските военнослужещи не искат да се бият в Украйна, как ги принуждават да се върнат в редиците и защо много от тях се страхуват да говорят за преживяното в "лагерите за откази".

Никога през живота си не съм се срамувал толкова

"От самото начало на войната настоявах да отида там. За Алеята на ангелите (паметник в Донецк с имената на децата, убити в Донбас от 2014 г. насам - бел. ред.). През юни успях да го направя", разказва военнослужещият Сергей. - Бях на път наистина да видя нацистите. Но когато пристигнах, очите ми видяха друго: разрушени селища, цивилни, които се опитват да спрат колоната. Те са лишени от храна. Една баба молеше за храна. От това, което видях, веднага разбрах - ние сме тук за нищо.

В началото цивилните се страхуват (да кажат истината), защото пред тях има въоръжени хора. Следователно те ще кажат това, което искате да чуете. Първите разговори бяха: "Русия най-накрая е тук! Няма да има повече "Айдар" и други нацисти" (Руската пропаганда нарича доброволческия батальон "Айдар" и полка "Азов", сформирани през 2014 г., "нацисти". По-късно Айдар и Азов стават част от Въоръжените сили на Украйна - бел. ред.). Но ако разговаряш с хората в продължение на две седмици, понякога за два-три часа, те разбират кой си: разбират, че не съм "рашист", така да се каже. Хората се отпускат, започват да казват истината, да говорят за живота си. Не е това, което искахме да чуем: "Ти си добър. Чакаме ви от дълго време". Така разбрах, че те никога не са виждали тези "нацисти" с очите си. Вие питате: "Тогава защо уж ви освобождаваме тук? Някои не се страхуваха веднага, че ще бъдат застреляни от въоръжени мъже. Те викаха: "Махайте се, това е нашата земя!" Никога през живота си не съм се срамувал толкова, толкова дълбоко. 

И тогава го усетих върху собствената си кожа. Три часа след като пристигнах на фронта, реших да се оттегля. От броя на загиналите разбрах, че командирът ни не е много умен: 5-6 загуби, които видях за три часа, трябваше да се умножат по 10-12. Но успях да напиша доклад едва след три дни. Нямаше смисъл да обяснявам истинските причини на тези хора. Когато ме попитаха, отговорих, че не искам, и това беше всичко. Но ми казаха, че за да откажа да участвам в специална операция, трябва да имам основателна причина. Попитах какви причини се смятат за основателни. Отговорът беше: все още не са посочени такива причини. Бяха ми възложени задачи, свързани със силова поддръжка: да влача нещо някъде, да охранявам нещо, да стоя на пост на контролно-пропускателен пункт. Изкарах един месец и все молех да ме пуснат, но командирите казваха: "Нищо не рискуваш, ще изкараш малко пари". Но не заради парите. В крайна сметка останах (в Украйна) доста дълго, около два месеца, и през цялото това време се опитвах да откажа и да се върна в Русия.

Докато бях в тила за един месец, помагах на цивилните - например с храна. Питате: "Живее ли някой в тази къща сега?" - "Не." Изваждам провизии от мазето и ги раздавам на местните жители. Те дори не вземат от празни къщи. Нека не вземат, аз ще грабя. Аз вече съм фашист. Къде по-ниско? Едно от семействата е било задържано. Имат дъщеря в тийнейджърска възраст. А когато в селото дойдоха много руски войници, те дойдоха като на почивка: наливаха се с вино. Можеше да се стигне до неприятности, ако някой пиян войник беше влязъл в дома им. Понякога дори седяхме пред къщата им на пост.

Никога през живота си не съм мислил, че страната ми може да ме прецака така

"Бях против (синът ми да отиде на война). Но той не ме чу, вярваше в силата на Втората световна армия", казва Дмитрий, баща на руски офицер. - Той има много роднини в Украйна по майчина линия. Казах му: "Ами как си го представяш?" Той отвърна: "Трябва да го направя, имам заповед. Не мога да оставя моите хора, моите подчинени. Показвам му например, някакъв клип. Той казва: "Това не може да бъде, това дори не е руски войник. - "Ами не може ли да бъде?" - "Не, не може да бъде." - "Защо? Оправдайте го, кажете ми защо?" Започва да ми разказва точка по точка как се пише: първо, второ, трето. Пиша му: "Сериозно ли ми казваш това сега?" - "Да, сериозно." - "Значи е лошо." - "Защо?" Пиша го със "z": "Защото са зомбита." Веднъж дори казах на майка му, че ако отиде там, това означава, че няма да имам нищо повече за него. Но след това, когато разбрах, че той все пак е заминал, разбира се, продължихме да общуваме. Първоначално каза, че е добре, че всичко е наред. Тогава настроението му започна да се променя.

До юни той е уморен психически и физически. Той ми се обади и ме попита какво ще стане, ако откаже. Беше след като влязоха в Краснопол (Донецка област) и там имаше такава отбрана, че те не можеха да пробият нищо. Той ми каза, че са били изпратени там без никаква подготовка. Той единствен успява да пренесе ранените на 700 метра. По чудо оцелява. И както по-късно ми казаха други момчета, той е бил единственият оцелял - около 500 души са останали да лежат там в полето. Не е имало евакуация на ранените. "Не искам да служа повече. Никога през живота си не съм мислил, че моята страна може да ме изостави по този начин", каза ми тогава той. След това научава, че роднините му от Украйна се сражават. Подал е заявление за отказ, тъй като роднините му са се сражавали на украинска страна. И те му казаха по един хумористичен начин: "Ако видиш брат си, не е нужно да го застреляш. Ние го позволяваме."

Синът на Дмитрий, както и Сергей са изпратени в "лагер за отказващи се", разположен на територията на бивше училище в град Брянка в ЛНР. По думите на Сергей с него е имало още 40 отказали се от неговото подразделение. Правозащитниците отбелязват, че към тях са се обръщали за помощ и доста големи групи - от 15 до 200 души от едно звено. Нито Сергей, нито Дмитрий първоначално вярват, че са били доведени в този лагер, за да бъдат държани там насила, още по-малко пък пребити.

"Заведоха ни в Брянка, подредиха ни в редица и ни казаха: "Почивайте, мийте се, перете, яжте по това време, утре с вас ще започнат да работят психолози". Тоест, условията бяха добри, но не можеше да се излиза", спомня си Сергей.

"В Брянка първо им казаха, че постовете са създадени, защото се охраняват от всякакви диверсионни и разузнавателни групи. После видяха, че всички постове са разположени вътре в лагера. Грубо казано, зоната за обстрел беше навътре. И после ми писа, че нещо не му харесва в него", разказва Дмитрий за сина си. Някои от отказалите се казаха на репортерите, че бойци на ЧВК "Вагнер" охраняват територията в Брянка. Според Сергей на постовете за охрана е имало военни полицаи от Южния военен окръг. Един от тях обаче намекна на Сергей, че са от "Вагнер".

"Когато за пръв път ме доведоха в Брянка, бях напълно убеден, че това е просто поредният кръг от психологически натиск върху войниците, за да ги накарат да се подчинят. Започнах да разпитвам хора, които вече са били там от една седмица. Разказаха ми, че са ги отвеждали, пребивали са ги в мазета. След това видях пребитите момчета на работното място (работата, която военнослужещите вършат по време на служба - бел. ред.) и успях да поговоря с някои от тях. Казах им: "Ние сме руски войници, охраняват ни и руснаци. Имаше отказващи, които бяха отведени и никога повече не чухме за тях. Това означава, че сутринта 20 души бяха отведени на работа, следобед дойдоха представители от частите, взеха някои обратно (на фронтовата линия), а в 5-6 часа вечерта най-твърдите отказващи бяха отведени в неизвестна посока. Те бяха тези, които веднага казаха: "Никога няма да се върна, искам да се прибера у дома. Ако кажеш това, няма да останеш там и седмица", казва Сергей.

"Вероятно ще дойдат чевекашниците (бойци на ЧВК "Вагнер" - бел. ред.) и ще ги отведат в неизвестна посока. Един от първите петима, който бил взет пред очите на сина си, бил подложен на най-тежкото наказание. И както по-късно разказват роднините му, той е бил убит по пътя към фронтовата линия по време на бомбардировка. Там чевакашниците им казали: "Ще работите, ще носите боеприпаси, а ако не работите добре - ще ви застрелям, ще ви стрелям по коляното. Така или иначе няма да получа нищо за него", казва Дмитрий.

"Влязоха психолози в униформи, млади момчета. Осъзнаха, че ако искат да ми пробутат този патриотична бълвоч, няма да се получи. Те питат: "Има ли моменти, които не можете да забравите?" - "Ако започна да ги изброявам, ще сме тук цяла нощ." "Какви са те?" - "Били ли сте там, другарю капитан?" - "Пристигнах само преди пет дни." - "Значи още нищо не си видял", казва Сергей. - Психолозите предават тези разговори на заместник-политическия офицер Нечипоренко (Олег Нечипоренко е заместник-командир на 51-ва дивизия за противовъздушна отбрана по военно-политическата работа - бел. ред.). А след това трябва да отидете при него на разговор. Но познавах момчета, които избягваха този разговор в продължение на две седмици: тръгваха по работа или за нещо друго; общо взето, както се казва в армията, "отпадаха". Защото след разговора с Нечипоренко съдбата ви е решена. Когато разбрах това, реших да изневеря. Когато отидох при него, му казах, че не съм отказвал, а само съм го помолил да ме пусне да си почина. Той каза: "Хайде да отидем при "Вагнер". Попитах: "Вие сте с "Вагнер"?" Той казва: "Не, аз просто съм упълномощен. Знаете, че там има оборудване, генералите летят със самолети, всичко е там. Те имат само почти 8% жертви в цялата операция." Но аз отказах и казах: "Имам си свои хора в моето подразделение, ще се върна при тях. Трябваше да се обади на представител на нашето звено. Но той не можеше да дойде дълго време, а аз вече планирах бягство. Така че ако не изберете нито "Вагнер", нито други единици, нито да се върнете в своята, а настоявате да отидете само в Русия и толкова, в дневника срещу името ви ще напишат "СИЗО".

А когато са отведени в неизвестна посока, вагнеровците се справят с тях, доколкото ми е разказвано. Момчетата наистина са пребивани с бухалки в мазетата. В същото време те водят на работното място, където носиш сандъци с боеприпаси в продължение на 12-14 часа, а през нощта те бият с гумени палки. Те казват: "Ще те убием, но няма да получим нищо за това. Никой не знае, че сте тук. Вкарват ги с вързани очи и ръце. Един човек ми каза, че когато пристигнали, били вързани за 24 часа в мазето: четирима души в стая с размери метър на метър. 

Легнете на земята, за да не се разпръсне мозъкът ви, и пребройте до десет

"Преди Брянка ни взеха телефоните и документите, но цивилните ни купиха SIM карти, телефони, малко храна, чорапи, панталони. Свързахме се с адвокати и активисти за правата на човека и започнахме да вдигаме шум в медиите. Когато медиите писаха за Брянка, започнаха да ни събират с мотива, че украинците вече знаят къде са отказващите", казва Сергей. - Накрая ни прехвърлиха на територията на неработеща наказателна колония в Перевалск (град в ЛНР - бел. ред.). Охранителите се радваха, че има ограда и е по-лесно да се охранява. Но не ни настаниха в мазетата, които дори бяха обозначени като бомбоубежища, а на първия етаж. И тази нощ там летяха HIMARS: всички можеше да бъдем погребани там.

Вече ни хранеха там веднъж дневно. Водеха ни на работното място или ни даваха работа вътре. Направихме си телевизор и гледахме руски новини (смее се). Беше смешно, разбира се. Всички, които бяха отпред (на първа линия - бел. ред.), се изплюха на екрана. Например този ежедневен брифинг (на Министерството на отбраната) - косата ми настръхна. 

Синът на Дмитрий също е преместен в Перевалск от Брянка. Той разказва на баща си, че там, в "ямата", са били бити отказващите. "Той каза, че е видял момчетата след ямата "сини като тиксо". Когато аз и другите родители дойдохме да разберем какво им е и да напишем заявления за задържането им в Луганск, те бяха много щастливи. Синът ми казваше на другите момчета: "Така е, баща ми ще ни измъкне. Докато аз и родителите ми бяхме там, момчетата престанаха да бъдат водени в ямата."

В началото на август беше съобщено, че лагерите за отказващи в ЛНР са закрити. Но не всички, които отказват да продължат да се бият, са освободени в Русия. Един от тези, които продължават да бъдат задържани, е синът на Дмитрий. Според баща му той е отведен в неизвестна посока, където е пребит и заплашен със смърт. "Синът ми беше отведен, за да бъде застрелян. Казаха: "Легни на земята, за да не се разпръсне мозъкът ти, и преброй до десет". Той не броил и казал: "Ако трябва, застреляйте ме. Но аз няма да се върна там". В резултат на това е ударен с дръжката на пистолета по тила и кръвта се разплисква по цялото му лице. И след известно време го отведоха на работното място", разказва Дмитрий. Той смята, че не са искали да го освободят, за да не създадат прецедент. "Лагерите за отказ бяха разформировани, но много от тях просто бяха принудени да се върнат на фронтовата линия. Родителите съобщават, че някои от тях вече са починали.

Следете новините ни в GoogleNews