Съществуват трагедии, които разкриват как цели системи работят зад демократичната си фасада и ни помагат да разберем до каква степен светът се управлява в полза на могъщите, и как правителствата често оправдават действията си с лъжи.

Към края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век британското правителство на Харолд Уилсън пропъжда населението на островите Чагос, британска колония в Индийския океан, за да направи място за американска военна база на най-големия остров - Диего Гарсия. В дълбока тайна, американците предлагат на Великобритания заплащане под формата на отстъпка от цената на ядрената система за подводници „Поларис“.

Истината за тази конспирация не вижда бял свят в следващите 20 години, когато засекретените документи са намерени в бюро на Обществения архив в Лондон от адвокати, работещи за бившите жители на кораловия архипелаг. Историкът Марк Къртис описва насилственото преселване в книгата си от 2003 г. „Мрежа от измама“, която описва британската външна след ВСВ.

Медиите на Албиона пренебрегват случая, „Вашингтон поуст“ го наричат „масово отвличане“.

За пръв път чух за трагедията на чагосияните през 1982 г. по време на Фолкландската война. Британия праща флота си в помощ на 2000-то население на островите на другия край на света, докато други 2000 британски граждани от острови в Индийския океан са прогонвани от няколко британски правителства домовете си и почти никой не разбира за това.

Разликата е, че населението на Фолкландските острови е бяло, докато чагосиянците е черно и – по-важното – САЩ желае тяхната земя, особено Диего Гарсия, за да построи ключова военна база, която да контролира Индийския океан.

Архипелагът Чагос е бил природен рай. 1500-те местни жители се самоиздържали с изобилието си от природна продукция, а климатът е бил мек. Имало е процъфтяващи села, училище, болница, църква, железопътна линия и необезпокояван живот. Докато през 1961 г. тайна англо-американска инспекция на Диего Гарсия не довежда до изселването на цялото население.

То започва през 1965 г. Хората са наблъскани като овце в трюма на ръждясващ кораб, където жените и децата са принудени да заспиват върху товар от птича тор. След това те биват изсипани на Сейшелите, където ги отвеждат в затвора, откъдето са извозени до Мавриций. Там са настанени в изоставени жилища без вода и електричество.

Непосредствено след това 26 семейства умират в брутална бедност, девет души се самоубиват, а момичетата принудени да проституират, за да оцелеят.

Интервюирах много от тях. Една жена си спомня как заедно със съпруга си отиват при лекаря на Мавриций, за да прегледа бебето им, където им е заявено, че никога няма да се върнат у дома. Шокът бил толкова голям, че мъжът ѝ получава сърдечен удар и почива. Други разказват как американците и британците отнемат домашните кучета на островитяните и ги натикват в газови камери да бъдат убити. Целта е била да ги принудят да си стегнат покъщината по-бързо и да напуснат. Лизет Талати ми каза как децата ѝ „умират от тъга“. Тя вече също не е между живите.

Обезлюдяването на архипелага завършва в рамките на 10 години и Диего Гарсия се превръща в дом на една от най-големите американски бази, където се намират повече от 2000 войници, две писти за бомбардировачи, 30 военни кораба, пристан за подводници с ядрено въоръжение и сателитна шпионска станция. Бомбардировките над Ирак и Афганистан са извършени именно от бившия рай. След терористичното нападение на 11 септември 2003 г. там са отвеждани и измъчвани хора.

През 1982 г. по улиците на Мавриций излизат изгонените чагосиянци, за да протестират случилото се. В отговор британското правителство изплаща на всеки един от тях компенсация от по-малко от 3000 британски лири. Когато декласифицираните документи на британското Външно министерство, касаещи случая са намерени, цялата мръсна история излиза наяве.

Един от документите е озаглавен „Поддържане на измислицата“. В него се инструктират британски държавни служители да лъжат, че местните островитяни не били жители на островите от поколения, а просто пътуващи работници. Там още се разкрива, че британските служители са знаели, че действията им ги правят уязвими срещу повдигане на „обвинения в нечестност“, тъй се готвели да „фалшифицират докладите“.

През 2000 г. Върховният съд в Лондон отрежда, че изселването е било незаконно. В отговор Лейбъристкото правителство на Тони Блеър се позовава на Кралския прерогатив – архаично право на „Посветения съвет“ на кралицата, което позволява на правителството да пренебрегва парламента и съда. По този начин правителството се надява, че ще спре завръщането у дома на островитяните завинаги.

Върховният съд все пак отрежда, че чагосиянците имат право да се завърнат у дома. През 2008 г. Външно министерство оспорва това решение. Въпреки че действието не се базира на никакви нови доказателства, оспорването е успешно. Аз присъствах в Камарата на лордовете, където съдът се намираше в деня на решението. Никога не съм виждал толкова засрамени от себе си съдии. Решението очевидно беше политическо.

През 2010 г. британското правителство пожела да се подсигури, като обяви зоната около островите Чагос за морски природен резерват. Разкритие на Уикилийкс обаче публикува съобщение от американското посолство от 2009 г., в което се чете: „Обявяването на зоната за морски резерват наистина може, както представителят на Външно [Колин] Робъртс твърди, да е най-ефективният дългосрочен начин да спред когото и да било от бившите жители на Чагос или техните наследници да се заселят наново там“.

Без значение дали чагосиянците скоро ще получат своята закъсняла справедливост, неуморната им кампания не изглежда скоро да се предаде.

Текстът е на Джон Пилджър и е публикуван в "Ал Джазира", заглавието е на редакцията на OFFNews.

Още по темата

25/02/2019

Анализи и Коментари

Когато самите араби искат да опазят Европа от себе си

24/02/2019

Свят

Държавният секретар на САЩ: Ще притискаме Мадуро, докато разбере, че дните му са преброени