Хлапе: разказ от Здравка Евтимова

Последна промяна на 11 март 2017 в 15:16 6072 1

Здравка Евтимова. Снимка: Сергей Антонов

Погледна го с голямо любопитство - лице колкото юмрук, бяло, малък нос, тънки косъмчета по главата, които в светлината на слънцето му се сториха кафяво-червени. Веждите му бяха почти невидими.

Интересен дребосък, каза си Иван. Дребен и чуплив, усети страх да го докосне, можеше да го изтърве - едно ситно вързопче, с триста грама по-тежко от три хляба. Наведе се, докосна ръката на малкия – пръсти като телчета, свити на юмрук, приятно меки и изведнъж усети нещо, което никога не бе могъл да си представи – това снопче от синьо одеяло беше прекрасно. Престана да мисли, че го е страх да не би одеялото да се изплъзне от ръцете му. Взе го – малкият беше лек като бутилка натурален сок. С едната си ръка трябваше непрекъснато да подпира главата му. Усети, че в сърцето му няма край от топлина за това хлапе. Светът бе станал интересен заради заспалото лещено зърно, неговото дете.

Ако се наложи, ще направи всичко за дребния, със сигурност. Не бе очаквал, че ще е толкова медено. Всички му казваха, колко е безсмислено да се въртиш около някакво бебе – фъстъкът спи, яде, реве, мият го. Но той разбираше, че напротив - страхотно беше да го държи.

- Не го мотай толкова дълго на ръце - каза жена му, която както винаги беше права. Тя бе издигнала дисциплината пиедестал, висок до връх Мусала, и няколко часа след раждането имаше планове как ще възпита малкия, през три часа ще го кърми, няма да го носи на ръце, защото така ще му създаде неприятни навици. Всичко беше прочела в интернет и в единадесет книги, които самият Иван й беше купил. Едва ли имаше нещо, което не знае за бебетата, макар че Джапко беше първото им дете. – Остави го в креватчето.

Но Иван не го остави – беше му приятно да държи едноклетъчното лещено зърно. Ощипа леко нослето и му каза:

- Събуди се – но Джапко продължи да спи.

- Не го закачай – обади се Мина. – Остави го да почива. После на мен ще надува главата.

- Искам пак да му видя очите – настоя Иван, но Мина, която бе много сериозна и решителна млада жена, стана и макар че все още не беше кой знае колко силна след раждането, взе вързопчето от ръцете на Иван и го сложи в креватчето.

Двамата го бяха избирали около месец преди раждането. Всъщност Иван нищо не избираше, въобще не проявяваше никакъв интерес, креватче като креватче, макар и доста скъпо не е задача от квантовата хизика. Просто не е за вярване, че сега, след като малкият се бе появил, му е толкова приятно да седи до него.

- Джапко – каза му той. – Събуди се.

- Той не се казва Джапко, а Лазар – реагира светкавично Мина, която държеше всичко да върви както следва, за да може малкият, макар и все още на няколко дни, да знае точно как са го кръстилви, да научи кое е неговото място у дома и прочее аспекти и величини, за които тя се бе осведомила във вездесъщия интернет и от единадестте книги за бебета, които Иван бе имал неблагоразумието да й подари.

- Джапко – повтори Иван, взе малкия от кревтачето и макар че дребосъкът спеше, го отнесе до прозореца и подхвана: - Събуди се, мъжки. Баща ти иска да ти покаже света.

Светът беше облачен, съвсем скоро щеше да завали дъжд. Март беше подготвил поредица от облачни кервани, но Иван обичаше точно такъв свят – с Джапко в ръце и облаците днес бяха носеха слънце.

- Джапко, това е река Струма и над нея летят врабчета – изтърси Иван и без да иска се усмихна, макар че в
Струма и във врабчетата нямаше нищо особено. Мина, която бе приготвила един вулкан забележки, изведнъж млъкна – нещо съвсем нетипично за млада и решителна жена като нея.

Тя също се усмихна – двамата мъже до прозореца, онзи в ританки, който спеше, и големият в дънки, който дрънкаше врели-некипели за света, врабците и измръзналата река, бяха всичкото, което имаше. Беше завършила счетоводство и контрол. Тя, въпреки че беше най-рационалното същество под облаците – дори когато облаците липсваха над блока им и бяха капки в някое езеро или пък обикновена кална локва, тази Мина, която не търпеше някой да и се бърка във финансите на семейството и в методите на възпитание, твърдо изградени през деветте месеца, докато чакаше малкия да подаде нос в света – да, тя знаше всичко за възпитането - изтича при Иван до прозореца, първо целуна Иван, посре целуна Джапко, и едва тогава в духа на интернет се скара:

- Вие сте най-недисциплинираните типове, които познавам. Остави детето в креватчето и ела да обелиш картофите, защото аз нямам никакво време и защото малкият трябва да се храни след един час и двайсет и пет минути, а ти му разваляш режима!

- Обичам те – каза Иван и после бутна с показалец малкия близо до носа. Точно това не биваше да прави, защото кой знае какъв бацил можеше да му лепне, но сигурно нищо не му лепна, защото дребният продължи да спи.

Много си глупав - искаше да му каже Мина и точно това беше решила да му каже, но вместо това каза:

- И аз! - усмихна се широко съвсем по инетрция, което в никакъв случай не биваше да прави, защото така разглезва големия в големите дънки, а това неминуемо щеше да се отрази пагубно върху дисциплината и възпитанието на малкия. Тя реши –Интернет има много здраве. Я остави мъжете - макар и да бяха твърде едноклетъчни - да гледат света. То пък един свят, врабчета като сажди до прозореца, ето че пак заваля. Задържа се при тях и тя гледа.

И аз ли съм оглупяла, помисли си изненадано Мина, полека сърцето й стана такова едно глупаво от край до край, ама така му беше медено да ги наблюдава тия двамата – единият в сини и изтъркани панталони – трябва да предвиди пари за нови. Все отлага!- другият в ританки. Големият уж току-що дипломиран машинен инженер, усмихнат от ухо до ухо, че отатък. А малкият пет пари в кесия, спи ли спи, ех да можех и аз така да легна и да подремна, замечта тя. Тъкмо в този момент, както всичко беще от тихо по-тихо, изведнъж се изтрещя страшното:

– Уа!Уаа! Уа! – малкият в риканките си показа рогата най-неочаквано.

- Той реве - каза Иван. – Защо реве?

- Защо реве? – каза Мина. - До храненето има още един час и двайсет минути.

- Да му дадем вода – предложи Иван, но малкият не искаше вода.

- Уа, уа, уа!

- Рано е за колики – отбеляза Иван, повтаряйки забележката, която Мина бе наложила от самото раждане на Джапко.

- Защо реве?- попита уплашено Мина.

- Дай му да яде – предложи Иван. - Бързо. Не трябва да реве толкова.

- Но до храненето има час и двайсет минути.

- Да му дадем пак вода.

Дадоха му вода

- Уа, Уа-уа!

Дадоха му пак вода. Отново „У-а-а” още по-мощно.

- Дай му да яде.

- Трябва да му дам след час и двайсет минути.

- Нищо. Накърми го. Моля те.

- Има още час и деветнайсет минути... - но още недоизрекла фразата докрай, Мина даде да хлапето да суче. То веднага млъкна, премляска, засука и не се откъсна от гръдта й цели седем минути и двайсет и осем секунди. Мина имаше специален хронометър, с който следеше колко минути суче синът им. В началото на осмата минута от ъгълчето на устата му потече мляко. Той примигна.

- Хубави очи има – избъбри Мина.

- Приличат на твоите - каза Иван. - Сиви.

- Сигурно ще се променят след пет-шест месеца – изтъкна Мина.
- Но формата им няма да се промени. Красива е - каза Иван.

- Стига! - първа се осъзна, разбира се, Мина.- Трябва да го изправим да се оригне.

- Виж какъв е як – каза Иван. – Железно бебе.
Този път и Мина, която вече беше изправила Джапко да се оригне, забрави, че Иван дрънка глупости на квадрат и веднага се съгласи:

- Да, прилича на тебе. Три кила и четристотин грама. Може да е наддал още трийсет грама след това хранене.

- След две седмици ще наедрее и няма да го познаем. Ще се промени.

- Ще се промени и повече ще заприлича на тебе – предположи Мина. - Още отсега му личи. Все пак добре, че те харесвам – додаде тя и когато Иван попита:

- Може ли да го подържа малко? Утре съм на работа и няма да го виждам цял ден – тя реагира светкавично.

- Не може - забрани безапелационно. - Ще го свикнем на ръце и... - но кой знае защо, много внимателно, като че държеше чанта с диаманти в ръце, предаде дребния в ританките на едрия в дънките и каза: – Само една минута. После да си нямаме хър-мър.

- Никакъв хър-мир - потвърди Иван и макар че интернет и единадесетте бебешки книги в един глас препоръчаха в никакъв случай да не прави това, отново бутна с показалец дребното лице съвсем близо до носа, който приличаше на току-що поникнала печурка.

- Малък, тате пак ще ти покаже света - каза Иван и странно защо Мина не му направи никаква забележка.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

5282

1

SC

13.03 2017 в 20:08

Прочетох целия разказ с усмивка. Благодаря!