''Неизменното възвръщане на същото“. Мисли по билото на Мусаленски венец

Мрак. Заглушаваща тишина. Хрумва ми, че напускаме х. Мусала като крадци. Промъкваме се безшумно, за да не събудим другите. Крадци или лъжци? Всъщност може би едно и също. Лъжата не е ли кражба? Отнема на друг възможността да живее на чисто. Да живее себе си. Каквото и да означава това. Животът в общността нерядко е повече крадене отколкото живеене. Животи засядат в гъсталаци от неистини. Загубени. Добре е от време на време да забелязваме.

Колко да е по-различно новото време? Доктрини, съблазни, илюзии, перверзии, пристрастия. Всичко си има. Настоява да вярваме. Да усвояваме. Възклицава с „политическа коректност“. Едно време заглушаваха BBC, Voice of America, Radio Free Europe. Днес - „политическа коректност“. От поколението съм, което си спомня за „Работническо дело“. Усвояването усвоява. Кратка непредпазливост и губиш нишката. И тогава, и сега заплащаш със свобода…

Влажното утро полепва по нас. Не очакваме в пет сутринта на почти 2400 м да е толкова топло. Та дори и през август. Не сме свикнали висока Рила да е прилепчива. Дано е за добро! Вчера избягахме тук от ниското. Да ни е последвало? Да е заложило капан, докато сме спали? След залез слънце на челници побягнахме нагоре. Далеч от гъсталаците. Не спряхме, докато не стигнем хижата. Бързахме, а накрая нямаше кой да ни посрещне. На прага - тъмнина. Като в приказката за „бездомността на човека“, която обичат да разказват екзистенциалистите. Едва полунощ е, а всичко спи. Може да е от непрогледното новолуние, казвам си. Любезност, кротост, сънливост. Аплодисменти по даден знак. Люлката люлее. А неживяното? Тропахме. Звъняхме. Не чуват. Опитали да избягат от гъсталака и … заспали.

Хапнахме, пийнахме в столовата, каквото бяхме донесли. Приятелят ми настоя бързо да лягаме. Заложил ставане в пет. Искал непременно за изгрева да бъде на вр. Алеко. Качихме се по тясна, дървена стълба към етажа със стаи. Заотваряхме врата след врата в търсене на свободни легла. Дюшемето заскърца като под крака на таласъми. А бяхме просто залутани човеци. Намерихме две свободни легла в стая в дъното на коридора. Светнахме лампа. Очи на стреснати мъже се ококориха в просъница. Още влажни. Гурелясали от блажено хъркане. Безобидни, доверчиви, сивкави очи. Съсипани от монитори. Стана ми жал. Вероятно са ИТ специалисти, помислих си. Скришом проследиха лягането ни. Сега, в лепкавото утро, тези и още милиони очи сякаш са капчиците мъгла във въздуха. Милиони примигващи, сиви, стъклени точици. Назидават? Молят за зрелище? За спасение? Ах! Къде ти! Просто така ми дойде. Стига с тези бигбрадърщини…

Излизаме през скърцаща входна врата. Прекосяваме издигната като сцена дървена веранда. Включваме челниците и завиваме нагоре по пътеката за Ястребец. Опитвам се да си спомня черното на снощната тъмнина. В момента, в пет и половина, е не по-малко непрогледно. GPS приложението на приятеля ми съобщава за близък брод. Извеждал право на билото. Ще рационализираме. Възпитанието налага да постъпим рационално. И така - няма да заобикаляме през Ястребец. Пестим километър и половина – два. Само да намерим брода.

Изведнъж от тъмното изниква двойка. Около петдесет и пет годишен мъж с трийсет и пет годишна жена. Пратеници на нощта. Баща и дъщеря? Приятели? Любовници? Утрото мълчи. Той - по чехли. Тя - по гуменки. Доколкото разбираме от кратък, любезен разговор – варненци. Трябваше да се сетим. Само хора от крайбрежието побягват насам по чехли и гуменки. Или така е подшушнала нощта - да търсят изгрев на всяка цена. Да бягат без да губят време. Докато… нещо намерят. Пожелаваме приятна разходка. И ние продължаваме нашето търсене…

След петдесетина метра приятелят ми казва, че GPS приложението е локализирало началото на брода. Втурваме се нагоре. Няма пътека. Нагазваме в пролука между клек. Страшничко. Налучкваме стъпките. Отново в гъсталак - а имаме на разположение широка, гостоприемна пътека. Любопитство. Рационализиране. Лутане. Кръговъртене. От нейде ми хрумва, че това има общо с „неизменното възвръщане на същото“ по Ницше. През по-голямата част от времето подскачаме по морени-стъпала. Някои приличат на жертвеници. Рилска стълба към небето. В тревога все натам поемаме. Сигурно защото е най-далеч от нас. От гъсталаците.

Горе вече прозира светлинка на криещо се зад билата слънце. Мракът преминава в матова прозрачност. Открояват се сиви облаци, плеснати тук-там като кръпки. Запушват лъчите… Докато догонвам пъргавия си приятел, усещам и в мен нещо запушено. Сещам се. Вчерашният въпрос. Всъщност … не вчерашен. По-отдавнашен. Оглупява ли моят Запад? Моят учител по ценности. Даде клетва за вярност. А сега? Самоотменя ли се, както вчера чух да намеква Джефри Сакс. Как да не се заслушаш, когато разсъждава Джефри Сакс. Професор в Харвардския и Колумбийския университет. Баща на валутния борд, спасил икономиката ни от инфлационен колапс. Най-малкото, казвам си, има достъп до информация, незасегната от военновременната пропаганда. Онзи ден пък слушах Маркус Райзнер - член на генералния щаб на австрийската армия. Оповестяваше, че Европа била … във война с Русия. Представям си изражението в лицата на основателите на обединена Европа - създателите на ценностите ни - чуващи техен възпитаник да говори така. Спирам за миг върху морена-жертвеник. Задъхан съм. Не от умора. От тревога за отстъпление…

Приятелят ми е избързал далеч пред мен. Може би е забелязал. Оставил ме е насаме с мислите. Гледам закърпеното небе. Мисля си защо му е на моя Запад демагогия. Защо се лута на посоки. Преди знаеше накъде. А идентичността? Инстинктът за самосъхранение пази идентичност. С мек ветрец Рила дава знак за съгласие. В следващия момент се сещам за реставратор на небезизвестен австрийски музей. Срещнахме се на Атон. С риск на живота си навремето избягал през Желязната завеса. Изгубил всичко. Започнал от нулата. Искал да живее себе си - в свободна, демократична държава. В някакъв момент сподели разочарование. Демокрацията била превърната в … дъвка-залъгалка. Дъвка-залъгалка, дъвкана според интересите на този и онзи. За да мируват масите. Демокрация, човешки права, свободи, справедливост, житейски смисъл - сдъвкани на дъвка… Дъвка по изкусна технология, но … дъвка. Сещам се, как неотдавна две години прекарахме по площадите. Сега … дъвка.

Тръгвам нагоре. Стръмно е. Приятелят ми тича. Догонвам. Задъхвам се. Стъпвам на огромна морена, приличаща на веранда. Отново правя кратка почивка. Поглеждам небето. Тук-там е пробила светлина. Забелязвам, колко много са станали сивите кръпки. Разнасяни от ветрове и от изток, и от запад. Поглъщат цвят. Половината небе е загубило цвят. Сиво е пролазило и по земята. Постгероично сиво. Като в зеници на опортюнист. Присвивам очи, за да фокусирам по-добре далечината. Това обижда кръпките. Наежват се като избухливи старци, готови да ругаят. Готови да клеветят. Сещам се, че новото време не прокле клеветничеството.

Свеждам поглед. Виждам отсрещните планински върхове и долината под тях. Виждам живи цветове - решени да съществуват. Дори да посивее... Хрумва ми, че като всички цивилизации и моят Запад някога ще се загуби. Кога? Как? Наскоро прочетох резултатите от септемврийското допитване на Инфратест Димап в Германия. Само 44% от немците одобряват начина, по който функционира немската демокрация. 7% по-малко от преди година. А Германия ми е важна. Учителката ми по ценности. Старост и сенилност са неизбежни, казвам си. Свършват ли силите? Изгреви и залези...

Тръгвам отново нагоре. Ручейчета шуртят между морените. Шумът прави сумрака тайнствен. Съсредоточава. Интелектуалците на моя Запад, казвам си, трябва да пазят спомена за Втората световна. Оцеляването е ценности. Не гъсталаци – ценности. Не печалби – ценности. Не хонорари – ценности. Може би интелектуалците ще се престрашат и ще заговорят за това. А Втората световна дори излъчи основополагаща ценност - мира. Нали затова създадохме Европейския съюз? Нали затова създадохме НАТО? Нищо, че Джефри Сакс злослови, че вече се сливали. Успокоявам се с мисълта, че моят Запад презира агресията като средство за налагане на интерес - дори когато се случва невидимо. Учил ме е, че модерната демокрация - за разлика от хегемонокрацията – никога не би прибегнала до агресия, подтисничество, несправедливост. До незачитане на следвоенния ред, основаващ се на правила. А и с учителя ми имаме неписан договор: винаги да е на страната на добрите. Мрачни мисли на път за съмване…

Достигаме билото. Просторът отпуска. Вятър проветрява махмурлука от ранното ставане. Предизгревни от синьовиолетови до оранжевочервени нюанси на Мусаленски венец вдигат настроението. Приятелят ми, който иначе е човек с трезв ум, започва да поетизира. Горният свят буди таланти. Случва се неочаквана надпревара, кой от нас по-точно ще опише гледките. Ледено езеро слуша. Смее се. Приливът на енергия бързо ни понася по билното ребро към Алеко. Само по ръба. От гледка на гледка. Встрани от пътеките. По границата с пропастта. Катерим всичко, което се изпречва на пътя ни. Дори скалните жандарми са добре дошли. Катерим с такова настървение, сякаш сме погнали дявола. Сякаш ни е даден шанс да го прогоним. От време на време надничаме в бездни. Правим снимки. Оказват се бледо подобие на смразяващите гледки. Гледките предизвикват усещане за безтегловност. Всеки скок от камък на камък е илюзия, че не остава много да полетиш. Да се отскубнеш…

Достигаме връхната точка на Алеко. Спираме да изгледаме изгряващото слънце, което вече се показва над срещуположния вр. Дено. Навреме сме, но сме леко разочаровани. Облаци облудкавяват изгрева. Кондензиралата фигуративност на един от тях привлича вниманието ми. Каква е тази сценка в небето, питам се. Вглеждам се.

Опитвам да разчета. Не след дълго разпознавам мъжествения профил на Христо Иванов. Не мога да го сбъркам. По време на протестите 2020-21 по площадите често сме си говорили. Агитираше ме, че размразяването на нашата демокрация е невъзможно без сваляне от власт на Бойко Борисов и Делян Пеевски. Във въздушните образувания носът му е леко издължен. Малко прилича на Пинокио. Става ми забавно. Хрумва ми, че облакът от височината на небето по-добре вижда. Взирам се още по-внимателно. А! До Христо още две човешки фигури. О! Чертите на Борисов и Пеевски! Развеселен, пропълзявам с поглед по трите облачни образувания. Виждам, че са свързани с нещо като лента от переста мъгла. Колкото повече я гледам, повече ми прилича на прегръдка. Малко завоалирана, но все пак проследима. Гледаш го облак-кръпка, казвам си, а се оказва облак-огледало! Огледален образ на Земята…

Започвам да се чувствам като в музей на хумора. Виждам в горния ляв ъгъл нещо хвърковато. Ангел ли е? Ангел-хранител? Леко присвивам очи в търсене на контур. Аха - благовидният анфас на ген. Атанасов. Не бих объркал и него. Колко пъти при блокадата на Орлов мост визави сме чоплили идеали… Засмивам се. Клатя глава. Погледът ми преминава още веднъж по сивото на облака. В долната му част отличавам още две миниатюрни образувания. Кирил и Асен. Полегнали по детски в нещо като пясъчник. Защо ми трябваше да поглеждам натам! Спира да ми е весело. На съседен облак нещо прилича на Алексей Петров. Достатъчно облачни откровения, казвам си. Осъзнавам, че вече не ми е забавно.

След няколко снимки на опорочения изгрев – все пак да остане нещо за спомен – без да се бавим поемаме към Мусала. Всъщност от тук започва същинската част на прехода. Въжеигране по билната траектория между Мусала и Иречек. Два часа по остър ръб над бездна. Единствена опора … облаци. Правим снимки за спомен пред мусаленската пирамида. В основата ѝ малко срамежливо се е сгушила икона на св. Иван Рилски. Обещаваме на светеца да внимаваме. Пожелаваме му новото време да не го обяви за отживелица. Намазваме се със слънцезащитен крем и се втурваме към Трионите.

Точно в този момент се сещам за теза на Джефри Сакс. Западна арогантност - особено на родните му САЩ, но и на европейските партньори - била толкова виновна за войната в Украйна, колкото липсата на скрупули у Путин. А Украйна, замислям се - най-голямата по територия след Русия европейска държава - е вече разрушена. Разорена. Обезлюдена. Може ли съвестта да преработи греха - най-тежкия от края на Втората световна? „Съвест“ - като ехо отеква в съзнанието ми, точно в момента, в който стъпвам на малка каменна пирамидка, която е връхна точка на вертикална скална стена. От ръба ѝ поглеждам бездната. А тя започва да се задява с мен. Я ми кажи, вика ми, какво е съвест? Не можеш да я пипнеш. Не можеш да я вкусиш. Не можеш да я преброиш. Няма остойностим принос към БВП. Позволено ли е на просветен човек да робува на такива сантименталности? Нали във вашия съвременен англосаксонски цивилизационен код човекът е „net woth“ (разлика от притежания и непогасени дългове). Е, има ли във формулата за „net worth“ коефициент за съвест?

Трудно запазвам равновесие. Иронията на пропастта ме сварва неподготвен. Скачам на отсрещна скала. Намеците са направили мускулите пружини. По време на скока усещам как вятър - същият, който разнася сивото по небето - опитва да бутне. Дали преча...? Поглеждам околните върхове. Невъзмутими. Казвам си, че трябва да съм като тях. Нека си духа. Ще отмине. Ще отнесе и облачните образувания.

Прекатерването на Трионите е висене над бездни. Да не полетиш пази само сцеплението на подметка върху малки скални издатини. А под нас - стотици метри отвес. По отвеса зъбери. Като рендета. Нямаш право на грешка. Тесният билен ръб - на места широк само няколко педи – е като острилка. Премахва излишното в ума. Наостря, докато не го свърже с равновесието на огромното празно пространство, над което самият ръб е опънат като въже. Оставаш гол - по инстинкт за оцеляване.

Спускам отвесен жандарм. Търся захват по гладките стени. Подметката не намира, в какво да се закачи. Оглеждам отново. Намирам накрая спасително ръбче. Опипвам, дали ще ме задържи. В момента, в който се усещам стабилен, обръщам поглед към пропастта. Зее лакомо. Вече май не толкова ехидно. С какво печеля благоразположение…? Питам се, защо моят някога будещ възхищение Запад е станал уязвим. Защо губи сексапил - нежна сила (soft power). Едва ли, казвам си, причината е икономическо догонване на другите. Сещам се, че възходът на моя Запад започна с рационализъм. С идеята, че човешкият разум един по един ще реши всички проблеми. Дали не се предоверихме? А разумен ли е „разумът“…?

Надзъртам зад ръба на жандарма. Виждам по-долу ръбче, което ще ме отведе на сигурно място в основата му. Много бавно и внимателно се спускам. Отнякъде долита асоциация с края на комунизма. Идва със сентенция. Комунизмът вдъхновявал на теория - практиката го развенчавала. Какво развенча практиката, питам се? Нали комунизмът бе творение на рационализма на моя Запад. Рационализъм удобно настанил се в християнския копнеж за мир, любов, свобода, равенство, братство. Сещам се, че първите християни, тези които лично познавали Спасителя, живели в комунизъм. Всичко било общо, всичко делели. Солидарността била условие за обещаното Спасение. Защо тогава модерният комунизъм не спаси, а угнети?

Скачам на площадката под жандарма. Вече мога да съм спокоен. Скалата под краката е широка. Има на какво да се опра. Правя почивка. Хем да погледам гледките, хем мислите да слегнат. На петнайсетина метра под себе си виждам дива коза, кацнала на почти отвесна скала. Гледа невъзмутимо. Широкоотворени очи. Леко потрепваща муцунка. Като да разбира. Като че ли ще проговори всеки момент. Доверява се на хората, мисля си. Ще пати… А защо комунизмът не спаси, а угнети – идва отново въпросът. Той винаги говореше модерно. Научно. Със самочувствие. Бил научно обоснована историческа необходимост. Не кой да е - науката го определила за край на историята. Наука го избрала да осъществи копнежа за мир, любов, свобода, равенство, братство. Такива умозаключения, казвам си, са сериозна заявка. Или …несериозна?

Край на историята – клатя глава и се усмихвам… Сещам се за Фукуяма. И той след падането на Желязната завеса провъзгласи край на историята. Този път наобратно. Противоположен на комунизма край. Трябваше да е именно моят Запад - с неговия капитализъм и либерална демокрация. Краищата на историята нямат край, казвам си развеселен, докато се опитвам да снимам дивата коза. А тя, като да чете мисли, прави весела гримаса. Защо ми се пули, питам се. Малко остава да ми се изплези. След няколко мига кокетно обръща гръб, сякаш иска да ми покаже колко незначимо и безинтересно е човешкото на фона на безкрая. На фона на вечността. Движенията ѝ са предизвикателни. Умишлено провокира, казвам си. Може пък да е добронамерено. За да секне замъгляващи инерции в ума. Да освободи мислите. Подскача по отвеса като в безтегловност. Представям си какво би се случило с човек на нейно място. Завидях…

Гледайки възхода на козата, се сетих, че комунизмът, вдъхновен от Хегел, говореше за прогрес. Приятелят ми отново е избързал далеч напред. Не бързам. Стъпвам в ритъма на мислите. Историята била прогрес… Прогресът на човечеството към крайна точка на себеосъществяване. Прогрес, свършващ с победата на комунизма, който щял да бъде съвършенство, не подлежащо на подобрение. Нещо като рай. Човекът щял да стане напълно свободен, напълно осъществен, напълно неотчужден, напълно неограбен. Прогресът обикновено се наричаше „научно-технически“. С наука и техника щял да дойде земният рай. С … технологии. Нарочното, простодушно доверие в човека и неговия ум, казвам си, бе симптом. Западният антропоцентричен рационализъм неусетно се подхлъзна в ирационален материализъм. Стопи представите за света до … „научно-технически прогрес“. А докъде доведе това, видяхме. Вместо съвършен край - презрян негодяй. Комунизмът бе кратка подтисническа прелюдия в общата човешка история.
Стигам до пореден внушителен жандарм. Красавец. Стръмен, висок, гладък - непреодолим. Ще трябва да отстъпя, осъзнавам малко разочарован. Наумил съм си да не заобикалям. За последно оглеждам скалата от всички страни с надежда да я прекатеря. Поглеждам и пропастта. Невъзможно. Подсичайки се сещам, че младият Шопенхауер се бе присмял на хегелианската идея за прогрес, далеч преди Маркс да се появи на сцената. Бе я нарекъл „Afterphilosophie“ – философия на задника. А ние продължаваме да наричаме промяната – лутането - … прогрес. И днес … научно-технически. Стъпвам на сигурно място – скална площадка с площ около 1,5–2 м2. Давам си няколко мига почивка. Приятелят ми е далеч пред мен. Виждам, как минава тесен билен отсек, яхнал го като ездач. Хрумва ми песента на The Doors Riders on the Storm. Гледката фокусира мислите. Комунизмът беше ялово пророчество, повтарям си. Надценил се западен антропоцетричен рационализъм. Изродил се в … диамат - диалектически материализъм. Ослепял за Необятното. Спрял да го съзнава. Спрял да му се възхищава. Спрял да го уважава. Задушил го. Изгубил представа за святост.

Отново въжеиграя над бездната. Правя около 15 стъпки по тясно скално мостче, колкото отново да подостря ума. Сещам се, че Кант още в зората на рационализма очерта неговите граници. Това не попречи на рационализма да ги пренебрегне. С последствия. Постмодернизмът над 100 години бие аларма за отчуждението на човека от себе си и живия живот. Хайдегер ни заговори за Seinsvergessenheit - за отклонение от същинското съществуване. Не ни смути. Продължихме да считаме света технология – логическа конструкция. Дори историята… Заставайки на У-образна скала, наричана вилицата, отново поглеждам бездната. А тя сякаш отново ме заговаря. Мъдрост е не да знаеш какво можеш, вика ми. По-важно е да осъзнаеш какво не можеш. Кое е по силите. Кое не. Тогава няма резил. Няма арогантност. Няма себезастрашаване.

Онзи вятър отново се опитва да бутне. Движейки се, намалявам съпротивлението. Бързо пристъпям по ръба, докато не стигам на завет зад голяма скала. Кант пише сложно, казвам си. Дълги, тромави, преплетени изречения. Не всеки разбира. А антропоцентричният рационализъм е лесен. Приспивен. Психологически примамлив – като лакомство. Дава на човека самочувствие, че е движеща сила. Че от него зависи. Че само трябва винаги да гледа напред и никога встрани. Призовава за активен живот - vita activa. Дава на човека надежда, че може да проумее и реши проблемите. Че само още малко трябва да потърпи до голямото решение – до … края на историята.

Вятърът успява. За щастие на обширна скална площадка. Поваля ме. За момент става бурен и неотстъпчив, сякаш иска да открадне мислите. Сядам на скалата. Оглеждам се. Бездната вече не гледа злорадо. Даже ми се струва, че ми дава гръб. В този момент ми хрумва друга мисъл. За къде е стъпилият на математика капитализъм, казвам си, без опростяването на света, което му осигурява антропоцентричният рационализъм. Без удобството да си представиш обозримо - предвидимо - това, което е Необятно - Недостижимо. Оглеждам бездната в търсене на образ за Недостижимото. Удобството да си го представяш управляемо като машина. Като механизъм - без емоция, интуиция, тайнство, случайност. Механизъм мъртъв, но изчислим. Човекоудобен. Човекоусвоим. Чрез … наука. Сещам се, че модерна западна философска школа нарича това … „логически позитивизъм“. Става ми весело от този „позитивизъм“.

Отново тръгвам. От скала, на скала, на скала… Скоро стъпвам на Иречек. Поредни безбрежни гледки. Влизат дълбоко. Следобедното слънце е притъпило контрастите. Превърнало ги е в сговорчиви медночервени оттенъци. В пейзажа личи новопоявила се добронамереност. Какво прави всъщност науката, замислям се. С индукция (наблюдение) и дедукция (логика) постига редукция (намаление). Редукция на плашещото Необятно. Но именно редукция. Смаление. Не превъзмогване. Не подчинение. А смаление – при това временно. Временно смаление на страха от плашещото Необятно. Толкова може нашият антропоцентричен рационализъм: редукция - стеснено светогледане. Другото убягва - остава извън полезрението.

Може ли тогава, питам се, антропоцентричният рационализъм да поддържа дългосрочни сплотяващи идеали? Не е ли нужна всеобхватност? Пълно вместо теснолинейно осмисляне на съществуването? Дали това е проговорила интуицията на приятелят ми, сравнил с дъвка състоянието на днешната демокрация, която е също продукт на антропоцентричния рационализъм? Дъвка поради стеснено светогледане. Дъвка произвела или произведена от технокрация. Технокрация, граничеща с технокретения. А ценности? А ориентири? Само в рамките на теснолинейката. На … науката. На …научно-техническия прогрес.

Стъпвам накрая. Поглеждам безкрая. Нещо напомня ницшеанското „неизменно възвръщане на същото“…

Следете новините ни в GoogleNews