От дявола или от Бога? На път за Мойсеевата планина

Сини очи на руско момиче в Шарм ел Шейх… Сини като отражение на небесна синева. Нямат нагло и лукаво на момичешките очи, с които напоследък гледа съвремието - очи-витрини на разранени души. Тези са други. Широко отворени. Лазурни. Очи на девойка, дошла да почине с майка си съвсем без задни мисли. Два ефирни темперамента се греят на египетското слънце. Създадени от Бога за безгрижния, топъл юг, но по невнимание посадени от Него на Север - в Русия. Изплъзнали се от прозаично ежедневие, от сив северен фон - облаци, мъгла, безкрайна руска степ... Като цяло, изплъзнали се от душегубния „развит свят“. Споделили са, че харесват Тайланд - особено чистотата от бодли на страстта, на която будизмът там е възпитал човека.

В това ирисно синьо има и немски ген, разкрива майката. Някак тъжно разказва семейна история. Прадядо на девойката по майчина линия бил немски военнопленник. Прекарва години в лагер за военнопленници. След освобождаването си се влюбва в руско момиче - бабата. Остава с нея в Русия. Имат пет деца. През шейсетте бабата – неговата жена, не издържа присмеха на съгражданите си, че живее с „немски фашист“. Напуска дядото. Той сам отглежда петте деца. Никога обаче и не помисля да се завърне в Германия, въпреки възможността, която му е дадена. Съдба…

Сещам се за сенегалец, който след четирийсетгодишен престой в България се чувстваше толкова вкъщи, че напук на африканските си черти реши, че в предишен живот бил … български поп. Твърдеше го най-сериозно и най-отговорно. Явно и немският дядо, и той в предишен живот ще да е бил я руски свещеник, я руски аристократ, я руски помешчик или бродяга. Някакъв несбъднат или в крайна сметка по-скоро сбъднат славянин. Нямаше ли иначе да е тъгувал по родната Германия? Нямаше ли да е добавил студено немско синьо в очите, за които разказвам? А от тях гледа само славянска топлота.

Синайски манастир „Света Екатерина“

Бащата е атомен инженер. Клет технократ... Обожава дъщеря си. Станала смисъл на живота му, уточнява майката. Направил всичко по силите си за материалното ѝ обезпечаване. Но той време за египетско слънце няма. Делата му все важни, неотложни. В момента строи в Египет атомна електроцентрала. Главен инженер в проекта. Затова не придружава дъщеря си и жена си. А насред топлия юг те сякаш нямат и нужда от неговата - предполагаемо строга и очакваемо педантична – „подкрепа“…

Младата майка е като приятелка на дъщеря си. По време на дискотеката, на която хотелът кани всяка вечер край басейна, отдалеч на дансинга изглеждат равни по възраст. Равни по танци обаче нямат… Как само се забавляват! Уж сами за себе си - като скрити в клоните птички. А всички ги виждат. Всички чуват. Вниманието все в тях. Неговото също…

В някакъв момент майката издава смущаваща подробност! Оказва се, че … девойката с топлите, одухотворени, мистично сини очи продава в родината си автомобили БМВ! Нужен е само бегъл поглед, за да осъзнаеш, че не за това е правена - да бъде стръв за ламаринени сандъци на колелета…! Излъчването на това момиче размечтава мъжа. Тутакси започва да я иска за майка на децата си. Красива, незлоблива, образована, темпераментна, космополитно замесена – какво повече можеш да поискаш? Както се казва - момиче от сой… Промислите Божии обаче са неразгадаеми. Продавачка на БМВ – раждясващи ламаринени сандъци на колелета…!

Синайската (Мойсеева) планина преди изгрев

Но да довърша външността, за да стане по-ясно. Младата рускиня е висока около един седемдесет и пет. Идеално тегло. Тънки, стегнати крака. Мерейки на око от кръста надолу - безкрайни. Южноевропейският ген е безсилен за такава дължина... Ханшът тесен. Стегнат. Както и бюстът. Споделила е, че ги поддържа с танци и фитнес. Кожата опъната. На допир - кадифе. Млечнобяла. Всъщност вече не толкова млечна. Египетското слънце е добавило в млякото мед. Смесило ги е и с малко какао. Мускулна релефност издава здраве и тонус.

Гъсти медноруси коси от здрав косъм достигат на дължина около педя под раменете. Обикновено сплетени на плитки - всеки ден различни. Тайни мъжки погледи като лястовички сноват около плитките. Току кацат задъхано. Чуруликат желания. Устните, леко бледи, имат цвят на малина. Изтънчени, естествено сочни. Заедно с равните, бели зъби зад тях - устни за целувки. А усмивката…! Усмивката вечно готова да изскочи. По детски. Да сгрее, за да поолекне на ближния.

Тя е на двайсет и четири. Той - само на осемнайсет. Дано възрастта не е пречка! Пожела я веднага, щом я видя! Иска я цялата! Само за себе си! Иска я въпреки всичките батковци и зрели чичковци, които жадно я поглъщат с погледи. Казал си е, че за нея е готов и да се сбие с някой от тях, ако се наложи. Разбира се само ако другият нападне. Баща му постоянно говори, че силата му не бива да наранява. Въпреки крехката възраст интуицията подсказва друго. Трябва да можеш да се защитиш, му е отговорил той - както винаги темпераметно. Смелост не липсва. Така е във всяко начинание. Едва от година тренира бокс, но бързо е напреднал. Треньорката е казала, че вече го готви за републиканско.

Синайската (Мойсеева) планина преди изгрев

Всъщност силуетът на мускулестото му тяло, напращяло от тренировки във фитнеса, достатъчно респектира конкурентите да не дръзват. И … те не дръзват. Омърлушени отстъпват. Казал ѝ е, че е на двайсет и една. Изглежда по-голям. Може да мине за двайсет и една. Повярва. Хареса го. Влюби се. Най-младият спечели!

И той като нея е надарен от Бога с красива външност, но от южняшки, балкански тип. Българин с черти на древна Елада. Черна коса и очи. Леко смугла кожа, допълнително матирана от египетското слънце с бледокафяв нюанс. Идеални телесни пропорции. Стегнат, мускулест контур с хармоничен обем. Изчистен релеф без никакви подкожни мазнини. С две думи тяло като от Фидий или Мирон. Зърнат ли го край хотелския басейн, дами стягат стойка. Изправят брадички. Вдигат бюст. Започват да ходят като на моден подиум. Да говорят като говорителки по телевизията. Всеки ден в негова чест тоалетите стават все по-оскъдни, по-разголващи. Някои дами, вече на възраст, неусетно залитат до граница, при чието прекрачване биха се оказали напълно голи. Но … надеждата, известно е, умира последна. „О, времена, о нрави“, бе казал поетът.

В Шарм ел Шейх е дошъл за друго. Не за забавление. Предстои му изкачване на Мойсеевата планина и поклонение в най-стария действащ християнски манастир – манастира Св. Екатерина. Узнал е, че на връх в Мойсеевата или Синайска, както предимно наричат планината, сам Бог е предал на човека Мойсей законите за човешкия живот - десетте Божи заповеди. Затова построеният в подножието ѝ манастир официално се наричал „Свети автономен, царски манастир Света Екатерина на свещената от Бог посетена Синайска планина“.

Преди Бог му се струваше измислица. Народняшко суеверие. Пълно противоречие на науката, която му преподават в училище. Бабини деветини – шегуваха се тогава с приятели, чули архаичния вече израз от нечий баща. Отскоро обаче започна да забелязва неща, неподвластни на човека. Започнаха да го впечатляват. Започна да ги усеща съдбовно значими. Съдбовно близки. Прочете Новия завет. Отиде с баща си на поклонение в Атон. Изповяда се и се причести.
Може би Бог, каквото и да значи Той, все пак съществува, си бе казал в обобщение на придобития нов опит. Още не бе съвсем сигурен за отговора. Или по-скоро не бе сигурен, как да си представи Бог. Всъщност приложим ли е въобще спрямо Него човешкият израз „съществувам“, го бе предизвикал да мисли баща му.

Човешките притчи за Бога му звучат като приказки. Легенди, сякаш писани за деца. И жития на светии, които му бяха попадали, бяха такива. Баща му му е говорил, че това е така, защото Бог бил недостъпен и за човешкия ум, и за човешкия речник. А човек имал нужда да назове някак Безпределното, Вечното, Неуловимото, Всепроникващото, с което се сблъсква. Да го сподели. Да поговори за него с ближния. Това правели и древните гърци с техните митове и легенди. Също и древните индийци с техните митове и легенди. Колкото обаче и да се мъчел простосмъртният, все го докарвал до … приказка. Дори философията му - ужким систематизирана, изпипана, логично подредена - била приказка… Така му бе говорил баща му.
Но сега? Горе на върха? Може би Бог ще му се разкрие. Окончателно ще разсее съмненията. Ще увеличи човешките му възприятия до степен да може да го разпознае. При това с истински образ – отвъд приказността на човешките догадки. Може дори да му се яви като на Мойсей? Може да даде знак? Напътствие? Дори да е в някакъв неизразим вид. А точно сега се е появила тя…

Вечерта напредва. Край хотелския басейн заедно с група от десетина руснаци и рускини празнува рождения ден на майката на руското момиче. Има още само час до автобуса за Мойсеевата планина. На голяма овална маса седи до дъщерята. Масата е отрупана с лакомства и алкохол. Хотелът е поднесъл и торта. Вечерната дискотека е добавила музика. Вино и водка са разжарили темпераментите на празничната компания. Танци, шеги, страстни погледи, потни чела… Има от всичко за весела забава.

Седналите около масата вече са наясно - той и тя са се харесали. Не са учудени, че на крехката им възраст се е случило мълниеносно. Осъзнават обаче, че той не е класическият сваляч от Юга. Все пак е обявил, че … чака автобус за Мойсеевата планина.

Параклис на върха, където Мойсей получава от Бог десетте Божи заповеди

Двамата си говорят на английски. Нейният е слаб. От време на време, разбрал-недоразбрал нещо от родния ѝ руски, който никога не е учил, опитва да ѝ отговори на българо-руски. Рядко успява да е разбираемо. Тя въпреки това насърчава старанието. Погледът ѝ го милва, целува. Малко свенливо пред майка си и останалите, но той усеща. Блеснали от виното, щастливите му гарванови очи отвръщат със същото. От време на време от крайчеца на устата запраща към Небето като благодарствена молитва кълбета дим от наргилето, което е поръчал. Тя тайно вдишва аромата, излязъл от гърдите му. Струва ѝ се, че с дима поглъща и екзотичния любим. Че се слива с него.

Предишната нощ са се разхождали извън хотела, далеч от хорски очи. Говорили са за какво ли не. Къде на смес от езици, къде с жестове и мимики. Стигнали са до целувка. После, унесени от усещанията, бавно са се върнали в хотелската градина. Открили са два шезлонга до басейна, оградени от непрогледна, декоративна растителност. Легнали са на тях. Плътно един до друг. Той нежно я е доближил. Отново са се целували. Отново милвали. Страст връх е взела и е повела. За кратък миг е докоснал на голо най-интимното ѝ. Само миг е позволила. Стрелва се мисъл в ума му, че не друг, а Бог е помогнал това да се случи. Че Той ги пази да не бъдат разкрити. Че желанията в гърдите са от Него, защото атонските отци са говорили, че Негово е всичко. Кой, ако не Той, направлява ръката му? Щом Бог е позволил чудотворни икони да миротворят, както е слушал на Атон, сега и на него е позволил да докосне и помирише мирото на неговата синеока икона.

Изгревът над Синайска планина

Спомняйки си изживяното през нощта, умислено изпуска дим от наргилето. Смехът на празничната компания отеква край басейна. Ненадейно, някъде от тъмното, като ехо, идва мисъл. А ако тя е съблазън на дявола…!? Ако той му я праща? Лукавият знае, че му предстои поклонение. Дали не е решил да го пресрещне и провали…? Прекъсват мисълта му, като го извикват за пристигналия автобус. Мисълта секва, но остава забита като копие в ума.

Излиза от хотела. Качва се в автобуса. Настанява се. Само след минута той потеглят. Всички места са заети. Поклонниците са събрани от различни хотели. До Мойсеевата планина пътят е около два часа и половина, обяснява водачът. Вечерен преход. По тъмно. Автобусите по маршрута биват ескортирани от охрана – задължителна мярка, наложена от египетските власти, за да пазят чуждите поклонници от терористични нападения.

Взел си е четиво за автобуса. Атонските отци са му подарили тяхното издание „Нашата ЛЮБОВ. Заповедите на любовта“ на архимандрит д-р Серафим. Пожелали са му с книгата да укрепва в Бог Любов, за да намери вечното щастие. Отваря я. Вижда, че започва с цитат от Новия завет. „Господ Исус Христос, попитан веднъж от един законник, коя е първата и най-голяма измежду всички (Божи – б. а.) заповеди, отговорил: „Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си; на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците. (Мат. 22:35-40)“ „Възлюби ближния си като себе си“, повтаря вътрешният му глас. От баща си знае, че светът върви наобратно.

Препоръчано от Зографските монаси

Мисълта за дявола се завръща. Струва му се, че от светлините, които подминава автобусът, на стъклото се образува холограма на лукавия. Всъщност какво е дяволът, пита се. Метафора? В човешки разкази за него образът му е не по-малко приказен от този на Бог. Бил паднал ангел. Възгордял се. Озлобил се срещу Бога. Дяволът, спомня си разговор с баща си, трябва да е помощно средство, с което човек по човешки се опитва да си онагледи злото. А че злото съществува, че реално вреди, съмнение няма. Кой наоколо не страда от него? Ежедневно…! И той вече се е научил да го забелязва. Състраданието, е казал баща му, е съзряване. Помага да живееш смислено. Да се научиш на най-важното - да обичаш. А и да не допускаш глупавите грешки на другите.

Дяволът, пък му бяха обяснили атонските монаси, атакува човека подмолно. Първо всява съмнение. Първо разклаща вродената вяра в доброто. Разяжда я. Отпуснеш ли от нея, му ставаш лесен… Тогава лукавият вади следващ коз в пъклена игра, в която вече те е въвлякъл. Съблазън... Обещава ти удоволствие. Кара да вярваш, че от обещаното по-ощастливяващо за теб няма. Че в този миг като най-верен твой приятел е готов да сбъдне твой блян. Че само сбъднатият, подсказан от него блян, ще те направи щастлив и нищо друго. Хлътнеш ли, загубен си.

Разгадали са го атонските отшелници. В срещите с него предусещат козовете му, още преди да ги е изиграл. Така обезсърчават дявола. Така го пропъждат. А той? С неговите осемнайсет години? Ще разпознае ли дявола, ако го връхлети? Ще устои ли на интригите?

След дълго криволичене из Синайската пустиня автобусът пристига в подножието на Мойсеевата планина. Мощни прожектори осветяват безводните ѝ скални склонове, върху които надали някога нещо е расло. На отсрещен баир се вижда осветен бункер с картечница, готов да отбие терористична атака. Хрумва му, че може да пази и от сатаната…

От съображение за сигурност въоръжени египетски войници проверяват на рентген багажа им. След това водачът на групата дава разяснения, как ще протече преходът до върха, и повежда. Бездомни кучета сноват наоколо с надежда нещо да им бъде подхвърлено. Камилари предлагат услугите си. По прашната, осеяна с дупки и камънак пътека, изпражнения на камили са допълнително препятствие. Пътеката минава съвсем близо до манастира Св. Екатерина, но в тъмното го подминават без да го видят.

Камбаната пред параклиса на върха

В малките часове на нощта, светнал челници, към върха на Божието проявление крачи всякакъв народ. Криволичи в безкрайни притихнали колони. Колони от сенки, като унесени в молитва. Сънено, но някак тържествено пристъпват млади-стари, красиви-грозни, образовани-малограмотни, силни-хилави - всякакви… Редом един до друг. От всички точки на Земята. Предимно християни, но и от други религии.

Около четири часа и половина е пътят до върха. Върви се през нощта, защото в дневните жеги повечето не биха издържали. А и тръгвайки в един след полунощ стигаш върха точно за изгрева. Става непрогледно. Мрак и фина нощна мъглица – Бог знае, откъде се е взела - се сгъстяват до степен, че можеш с нож да ги режеш. Налага му се да се изпикае встрани от пътеката. Челникът свети, но едва не пада в пропаст. Само още крачка е липсвала… Толкова поглъщащ е мракът.

В равномерния ритъм на крачките се завръща мисълта за дявола и неговите съблазни. Пред вътрешното му око се явява образът ѝ. Сините очи, на които превърналият се в славянин войник на Вермахта е завещал частица от своето изкупление. Тежките медноруси плитки. Дъхавите малинени устни. Веселият глас. Детската усмивка. Нежните длани, които са го галили през нощта. Онзи неземен аромат, до който само за миг е бил допуснат. Няма как да са от дявола! А защо не…?Безскрупулникът всякак се преобразявал, за да бутне в пъкала. Така го описваха светогорските отци.

Замисля се. Прочел е Новия завет, а никъде не си спомня Исус да е презирал или омаловажавал телесната любов. Никъде не я забранява. Как да я забрани, казва си, като единородният Му Отец е заръчал: „плодете се и се множете“… Жертвайки Сина Си, Бог дори изрично спасява и разкаялите се прелюбодейци. Сеща се за нежната връзка на Исус с Мария Магдалена. Първо на нея е съобщил благата вест за Възкресението Си. Мария Магдалена става пример за християните. Канонизирана е за светица. На Света гора се е поклонил на мощите ѝ…

Защо Бог Любов да забрани любов, риторично го бе попитал баща му. Стига да е искрена и истинска. По детски чиста, дори да е зряла. Незамърсена от суети и задни мисли за материални облаги. Стига да ощастливява и двамата без да ранява друг. Тези условия, бе изброил баща му като достатъчни, за да е сигурен, че плътска любов с жена е благословена от Бога.

Спускане от върха

Мъчи се в главата си да обобщи наставленията на Исус в Библията. Отново не открива неприязън на Сина към плътски влечения между мъж и жена. А със Сина започва ново летоброене, сеща се - времето на спасения, възроден човек. Исус му е най-важен, най-близък. Той единствено зове да спазваме десетте заповеди на Бог, Неговия Отец. Седмата гласи: „не прелюбодействай!“. Той и тя са спазили заповедта. Нито един от двамата не прелюбодейства. Не са обвързани в брак с друг. Нямат и друга интимна връзка. Тя му го е потвърдила. Няма значи човек, който страстта им би могла да нарани. Освен посърналите конкуренти - усмихва се - които не я получиха. Но … така е устроил Творецът света – да няма за всеки.
Защо тогава да се пази от усещането, което поражда у него руското момиче? По нищо не личи да е интрига на дявола. Има чиста външност, чисто поведение. Като да му я е пратил сам Господ, казва си. С любовна страст е решил да благослови душите и телата им. Първо, някога им е дарил красота, с която да се разпознаят и харесат. Сега за собствена прослава, силно ги е привлякъл един към друг. Разрешил е – може би дори насърчил – да се насладят един на друг. За да забележат човеците славата и силата на Любовта Божия. Малкото разгоряло се въгленче да добави топлина към изстиващата Земя. Да подсети, че Творението трябва да бъде пазено и продължено. Някак така му бе говорил баща му. Доволен е. Усеща, как благодарност към Бога нахлува в гърдите.

В следващия миг обаче отново помрачава съмнение. Сеща се, какво е казал добрият атонски отец, който бе приел изповедта му. Дори онанирането било прелюбодеяние. Въпреки че при него втори човек няма. Прелюбодеяние, след което четирийсет дни нямаш право на свето причастие. Онаниращият, пита се той, как нарушава закона? Кой наранява? Никой освен себе си. Притъпява със самозадоволяване естествената сетивност, която Бог е дал за споделена любов. След много онаниране най-много да се изложи пред партньорката, сеща се за предупреждение на сексолог в мрежата. Сигурно и това Бог така е замислил да бъде, казва си развеселен, за да не стават хората саможиви. Да не се мислят за самодостатъчни. Да се търсят един друг в любов.

Синайският манастир на спускане от върха

Атонският отец обаче и за друго го бе предупредил. Секс без брак бил грях. А защо, отново се пита в недоумение? Защо, ако е отговорно споделено щастие – част от любовта към ближния - и никого не наранява…? Някои свети отци май бъркат. Бъркат плътта с дявола. Мислят ги за едно. За синоними. И стигат до анатемосване на тялото наедно с дявола! Наместо дявола! Защото на хитрия, добре скрит дявол, му се разминава. Тялото обаче поема ударите. Докато дяволът е неоткриваем, тялото е за всеки видимо, за всеки достъпно. След объркване и набеждаване, незаслужено отнася наказания за провинения на дявола. А има и нещо друго, казва си. Не бива да се забравя. Дяволът и да обладее тялото, го прави през духа – през разума и чувствата човешки. Тялото вина няма…

Тръгнеш ли срещу тялото, дадено от Бога, казва си, въставаш срещу самия Творец! Защото то е от Него. Той го е сътворил такова – „по свой образ и подобие“. Не съзнават ли светите отци, че може и да се заблуждават? Чисто човешки. Все пак са човеци, колкото и Божия благодат да им е спусната. Никой, никога няма нито право, нито сила за война срещу Бога и Неговото Творение, заключава вътре в него глас, долетял от някъде.

Развиделява се. Наближават върха. Струва му се, че гласът, който е отсъдил вътре в него, е дошъл именно от там. Може би с него Бог му е проговорил? Може би Мойсей е чул същия този глас?

Излизат на върха. Умората от нощния преход е натежала. Сяда да си почине на огромна плоска скала в подножието на каменен параклис. Тук, значи, Мойсей е получил заповедите. Околовръст, оцветена в предизгревно червено, се е проснала надлъж и нашир цялата Синайска планина. Гледки галят изтощените сетива. На хоризонта полека лека изплува огненочервеното слънце. Изглежда му като Божие око, което го гледа. Може би с поглед Бог нещо му съобщава? Чувства, че не може да помръдне. Красотата и могъществото на синайския изгрев са го приковали към скалата.

Малък оазис на склона срещу манастира

Със звън на камбаната пред параклиса някой изпраща на Небето знак за преклонение и благодарност. Камбаненият звън незнайно защо отново му припомня за руското момиче. Като и то да е долетяло от Там. От Небето. Усеща се лек, спокоен, светъл. Свързва го с огненото око, което го гледа. Щом я види в хотела, ще ѝ разкаже.

За около два часа и половина спуска пътя от върха до манастира Св. Екатерина. Бързо става горещо. Групата се е разпаднала. Надолу всеки върви със собствено темпо. Водачът никакъв го няма.

Стига огромния манастирски портал. Моли седнал до портала възрастен египетски монах да го пусне. В началото отецът отказва, защото манастирът още не бил отворен за поклонници. Накрая скланя. Влизат в облицован с камък двор. Светият отец го отвежда до висок изсъхнал храст с тънки, клюмнали надолу дъгообразни клонки. Прилича малко на трънлива плачеща върба с опадащи листа. Това, обяснява отецът, е неопалимият храст. Храстът, който пламва без да изгори, когато Бог за пръв път се явява на Мойсей. Възможно ли е да е оцелял след толкова много векове, пита се той недоверчиво…

Неопалимият храст, от който Бог за пръв път проговаря на Мойсей

Дава на монаха телефона си, за да го снима пред библейския храст. Вдига ръка нагоре. Иска на снимката да се види, как докосва храста. Отецът снима. Преди да е успял да повтори снимката, вижда младият мъж навел глава надолу към ръката си. Гледа нещо вторачено. Извиква му да изправи глава и погледне към телефона, за да направи втора снимка, ако първата нещо не е станала. Той обаче продължава да гледа ръката си. От скупчилите се поклонници някой извиква, че дланта е обляна в кръв. Забелязали кървенето, околните смутено се кръстят. Недовиждащият стар монах се приближава. Вижда алените струйки, разтекли се по дланта му. Храстът го е убол.

Отецът го успокоява и го повежда да се измие на кладенец, за който разказва, че бил онзи, с който Мойсей в библейския разказ напоил народа си. Следват ги и други поклонници. Досами кладенеца, водата е хваната в малка, неугледна чешмичка. Пуска я. Измива дланта си. В самия ѝ край - малко под малкия пръст, проличава микроскопична червена точица, в която го е пробола острата клонка. Обилното само преди миг кървене обаче изведнъж е секнало. Като да не е било. Чудо ли стана, шушукат си околните…?

Следете новините ни в GoogleNews