Финалът на беседата, в който Дичев и Цветков първо деконструират явлението „Борисов”, а след това се изморяват да деконструират и просто си говорят за разни дребни работи като победата на неолибералния модел и защо България е „страната без усмивки”
Как би описал Бойко Борисов?
Актьор. Драматична фасада, мощни мускули, гневни вежди, зад които има едно намигане, едно кокетничене, желание да се хареса, да предугади желанията на електората. Тъкмо това приляга на българската душевност: хем искаме нещо да стане, хем, ако може, да не ни се случва на нас. Той задоволява и двете желания едновременно. Идентифицираме се с неговата решителност, без обаче да си разваляме рахатлъка.
Аз дори имам цяла теория - че „актьорства” много правилно. Той владее нещо, което наричам „The Bulgarian squint”: проблемът, че българските драматични актьори имат само една физиономия, и цял живот се издържат от нея – свъсените вежди. От Антон Горчев в „Козият рог”, през Васил Михайлов в „Петко Войвода”, та до смехотворният „Под прикритие”. Аз ще гледам свъсено в камерата, тип „лошо”, мъжествен съм и, следователно, съм добър актьор. Представи си екзистенциалния ужас, ако трябва да се опита да изиграе примерно Тутси.
Е, симбиозата му с българския народ се дължи именно на тази двусмисленост. Народното тяло няма идеологии, позиция, чистота на идеите. Всекидневието е изтъкано от противоречия, които някак потъват в телесното. Самият живот е противоречие. Който управник успее да въплъти това - да снеме това противоречие в собствената си телесност - той е теоретически вечен. Впрочем мислех, че Цветанов ще бъде слабото му място, но ето на, Борисов се отърва от него съвсем по живковски (нали помниш как Живков сменяше вторите?). Обича да се обкръжава с жени, които действат някак по-успокояващо, по-прагматично. И основната прагматика на неговата власт е да се пребивава там горе, без да бъдат разбутвани твърде много хората. Защото хората не искат да бъдат управлявани.
Per se?
Да. У нас управляването е заменено с казване на някакви неща. Смела метафора. Скандална простотия. Интересна идея. Шокиращо обвинение... Известно време тълкуваме, изискваме от политика извинение, цитираме, иронизираме - докато не се появи ново шеметно изказване и тълкувателите се пренаредят на друга опашка. Бате Бойко (което взехме от "бате Гойко", екшън героя на детството ни) прекрасно умее този словесен жанр и в този смисъл се е родил в точното време и място. И мисля, че сам поражда своите бисери, ПР-ите няма къде да научат това. Накрая на годината вестниците ги събират малко като студенските бисери - ахкаме удивени, но пак слушаме, пак коментираме. Просто талант!
Забележи и един прост трик, който, изумително, сякаш никой не улавя - как отговорът на Борисов обикновено не се отнася към въпроса, изначално не е кохерентен спрямо него, а пренасочва в нова посока. Което торпилира не само журналистическото, но и самият смисъл на публичността.
Това ме подсеща, че нещо подобно е в основата на електронните, а вече и дигитални медии: новото съобщение прогонва предишното. Няма памет, има низ от сладостни дразнения - къде позитивни, къде негативни, но задължително интересни. С вестниците г-н Борисов по-лошо се справя; писаното слово има друга логика, там трябва да се удържа идентичност.
В този смисъл той е милениал-човек. Защо? Тези, които ти нарече “милениалс”, потребяват не само стоки, но най-вече вече преживявания, които са свързани с тези стоки. И той така, някак си, потребява преживявания. Неговото бавно съзряване е като онова, консуматорското съзряване - че си купуваш преживявания, а не само конкретната стока.
Щом искаш, да го подмладим (смях). Но това е епохата. Логиката на новата медийна сцена - която се характеризира със свръхпредлагане, скорост, безпаметност - е че за да те запомнят, трябва да имаш и симпатични недостатъци. Борисов се е научил да се харесва на аудиторията с недостатъците си. Колко са политиците в нова България, за които има вицове? Да помниш нещо за Желев, за Костов? Това са скучни хора. Политически бяха значими, събуждаха яростни дебати, но като художествени образи, изваяни от медиите, малко издишаха. Бойко Борисов създаде около себе си цял фолклор - в YouTube ще чуеш дори народни песни за него.
Можем ли да се отървем от тази медийна хватка? Т.е. как аудиторията на Борисов да прогледне отвъд едноизмерния му образ?
Просвещението, което ни е нужно (и което на Балканите сме прескочили) означава не толкова образование, а рационализиране, изтласкване на емоциите в частното пространство. Някои неща - сред които управлението на обществото - трябва да са скучни, процедурни. Интересното е в науката, в изкуството, в полета на духа. Когато политиката стане твърде интересна, трябва да бъдем подозрителни. Ако медиите почнат да ни заливат с твърде интересни неща, трябва да сме нащрек. Те не са, за да ни забавляват ("infotainment" и т.н.); гражданският контрол над политическото поле е скучна, отговорна работа. Който няма нерви - да делегира това на други. Когато разминаването между реалните събития в политическото поле и художественото им преживяване стане твърде голяма, очевидно сме попаднали в капана на новия популизъм: продават ни тъкмо емоциите, които сме си поръчали. Искаме враг - заповядайте злодейско ДПС, искаме историческа гордост - ето ви крепости, искаме икономика - ето ви магистрали...
Ако си послужим с аргумент от противното: политикът трябва да дава на хората нещо, което не искат – или не знаят, че трябва да искат.
Може да се каже. Елитите и политиците в частност са персонажи, които носят отговорност пред собствената си идентичност. Да кажем, един експерт ви казва, че плоският данък ще доведе инвестиции - ако инвестициите не дойдат, той би трябвало да загуби доверието на обществото. Или един политик първо казва, че нямаме нужда от руска газ, после ходи да се моли за газ - това в старите демокрации се санкционира. Народът - нарочно използвам този флуиден, телесен термин - няма такъв ангажимент. Идват демоскопите и го питат иска ли Русия, той казва "искам", после го питат иска ли НАТО - пак "искам". Русия - защото са ни "освободили", НАТО - защото са най-силните. Все хубавите работи иска. Противоречието потъва в неговата анонимна телесност. И точно тази структурна противоречивост на желанието е в основата на популизма днес: предлагане според търсенето. Което не значи, че няма политика - значи, че полит-забавлението запушва канала на комуникацията с властта и всякакви управленски неща се правят зад кадър. Впрочем известно е, че консуматорите трудно се сплотяват в група задълго; потреблението е по принцип ситуационно - избирам, купувам, изяждам и край, погледът ми се насочва другаде. Гражданите, превърнати в потребители на политически театър - на сценки, емоции, възмущения, силни реплики и тъй нататък - трудно могат да се обединят, за да противостоят сериозно на властта. Преживяват все по-драматични постановки на бунтове и протести, но всъщност стават все по-покорни.
В нашата култура по традиция се чувстваме неуютно извън вътрешната си, родова група; оттам и бездействието, противенето срещу новото, липсата на градивна инициатива. И като обратен полюс на индивидуалистичната, най-вече – но не само – протестанска култура. Та въпросът е дали имаме изобщо някакъв шанс да тръгнем към разпад на този вътрешно-родов модел?
Известно е понятието за атомизиране на обществото - един румънски колега писа, че днес в нашия край на света става дума по-скоро за молекуларизация. Обществото се разпада не на индивиди, а на някакви патриархални парчета - съседът ви намира квартира в Милано, любимата си назначавате за ПР, със съучениците от английската правите бизнес... Индивидуализацията, на свой ред, значи, че човек е способен да живее сам. Да му се позволи (например младежите, жените до преди 50-тина години нямаха право да живеят сами у нас), да има материалната възможтност, но и той самият да се научи да го прави. Преди няколко години имаше едно изследване за свободното време, където аз с удивление прочетох как някъде 63% от хората казват, че в свободното си време не правят нищо. 20-тина процента се виждат с хора, 2% правят някакви културни неща, 3% спортуват, 8% говорят по телефона /!!!/, но огромната част от хората не правели нищо. Това не е ли някъв вид индивидуализация?
Те може би разбират нещо друго под „нищо” – например, че гледат телевизия и други несъзнателни начини за избягване на несигурността. Оставането насаме със себе си, замислянето, подсъзнателно плаши и отблъсква, защото изисква целенасочено усилие.
Да, телевизията помага за индивидуалното съществуване. Все повече компютърът. Но забележи какъв гигантски цивилизационен обрат е това, от войната, бих казал. Никога човекът не е прекарвал толкова време извън контрола на чуждия поглед... А българинът по начало не е чак толкова общителен. По принцип тук малко говорим, употребяваме малко вежливи думи като "радвам се да те видя"; френският издател Масперо нарече България "страната без усмивки". Традиционното ритуално селско общуване не е имало време да еволюира в богати градски форми - вероятно защото урбанизацията се е случила във времето на комунизма, когато общуването е силно контролирано. Така историческото развитие се сдвоява с местната специфика. Огромна част от хората нямат пари да водят активен и разнообразен живот, защото много малко се мисли за публичните пространства, за града като място на срещи и общуване. "Публично" звучи комунистически - да живее частното. Е да, ама платените форми на общуване - да речем излизане на ресторант - изключват, чертаят бариери. Ако си млад, ходиш с бира из парка, ако си на село, сядаш пред къщата на пейка и гледаш кой минава. По соц-време имаше някакви такива задължителни общувания – събрания, бригади, манифестации. Сега и това изчезна, а на негово място - платени услуги и отчуждение. Седи човекът на опашката и наместо да заговори съседа си, щрака нещо по телефона.
Въпросът, в културен смисъл, е сам ли е този човек, или не е сам?
Когато навремето измислили видеотелефона – много преди интернет, - правят едно изследване и се оказва, че хората всъщност не искат да го купуват. Защо не искат видеотелефон? Защото предпочитат само да се чува гласът им. Лежиш в леглото по пижама, не си се обръснал, не си в най-празничния си вид, но можеш да си поговориш, без да те виждат. Нали разбираш, цивилизацията измисля непрекъснато нови жанрове на общуване. Само говор. Или пък - само снимка, замръзнала в 1/125 от секундата, която във възприятията ми не съществува. Вземи днес фейсбук - общувам си с някого, обаче в един момент той ме ядосва и хоп, блокирам го. Ако сме лице в лице, ще ми е много по трудно да го изгоня. Тук просто щракам върху едно меню и вече го няма. Ако искам, мога да подбирам събеседниците си така, че да прекарам остатъка от живота си в „ехо-стаи”, където да които чувам само своя глас.
Вече сме ерата на нискоконтекстуално общуване?
Има контекст, но съм се сдобил с инструменти да го променям. Добил съм една допълнителна свобода - да избирам едни потоци, други да избягвам. При общуването лице в лице другият ми се случва, онлайн все повече аз си го конструирам. Как разговаряме в социалните мрежи? Ако ме питаш нещо сега, ще трябва да си напрегна паметта, която има граници. Ако ме питаш онлайн - ще отворя Google, ще направя справка и ще изляза много по-умен. Превръщам се в един вид хипер събеседник - добре дошъл в ерата на augmented humanity!
Смяташ ли, че липсата на телесно присъствие улеснява контакта? Това за мен си остава подмяна.
Липсата на тяло инструментилизира общуването. Много трудно ще изиграя, да кажем, усмивка. Аз лично не мога много да се усмихвам.
Можеш да подмениш смисъла, като пуснеш емотикон. Най-вече ако не си сигурен в себе си. Избягваш неловкостта на казаното.
Точно така, имам един инструмент, с който да произведа значението. Наместо да “съм” общуването, аз го “имам”.
И най-неловкото: когато обикновеният човечец иска да се пошегува в някоя от виртуалните платформи, има нужда да „легитимира” шегата с усмихнато личице. Или някакъв друг инфантилен знак за вид емоция.
Аз не мога това още да се насиля да го направя, но студентите непрекъснато имат този проблем – пиша нещо, което мисля, че е шега, и те не го разбират. На мен все още ми е обидно. Ако една шега не се разбира, по-добре да не я правя.
Да се върнем към големите теми. Защо според теб има криза на териториите?
Икономиката почва да се автономизира някъде през XVIII-и в. - преди това онзи, който има политическата власт, владее и икономиката. Но постепено това се променя, империята завладява страната ти, но собствеността на нивата, на магазина - тя не се променя. Днес сме вече в един следващ стадий - това, което наричаме глобализация или постмодерност - когато икономиката сама започва да управлява политиката. Политическото почва да прилича на някакъв смешен придатък на икономическата власт. Предишното единство на териториите е било осъществявано от политическата власт - тя е чертаела граници, контролирала е населения. Сега това става все по маловажно - политическите идентичности са опция. Никога не е било толкова лесно да смениш града си, държавата си, партията си, религията си. Това прави тези идентичности леко фолклорни. Българи в Австралия - работят там, подчиняват се на тамошни закони, но на всяко първо число се събират да играят ръченица.
А не е ли вид „ретериториализация” членството в политически и икономически съюзи?
Те са една от формите на омекване на границите. По-лесно минаваш европейски граници, по-бързо се движат стоките из страните на НАФТА. Но това не значи, че е възникнала някаква нова лоялност към наднационалните центрове. Съюзите - предишните блокове - са един начин да се мултиплицират териториите, да се обезсили принадлежността към уникалното място. Според както ми изнася, съм ту белгиец, ту европеец, ту евроатлантик, ту фламандец, ту космополит... И докато политическата геометрия се размножава, икономическите интереси се консолидират транснационално. Представи си го така: чета вестници, гледам филми, купувам марки, които се произвеждат на няколко хиляди километра, в съвсем друга култура. Може би работя във виртуална компания, която е за мен само интернет адрес; плащам данъци там, където ми дават парите, ако изобщо не намеря някоя вратичка. Доскоро ДДС-то ме свързваше с “родината”, но и него мога да го заобиколя, като си поръчвам по интернет. Запознавам се с брачен партньор от Германия, уреждаме си среща на гръцки остров. И тъй нататък. И големият въпрос пред цивилизацията е как да премине без сътресение от териториално съжителство, с което е свикнала от десет хиляди години насам, към един живот в мрежи.
Кастовата система е нещо такова. Индийците са го измислили (смях).
Да, кастите живеят в едно пространство, но се разминават. Когато се сблъскаш по случайност с другия, трябва да извършиш някакви ритуали, за да се очистиш. И понеже ритуалният ред също е подкопан от смешението, остава едно непрекъсанто раздразнение. Защо този другият е тук? Какво търси в моя свят? Откъде накъде? Не искам цигани, не искам турци, не искам бежанци.
Т.е. не искам да живея със съседа си, който на всичкото отгоре е „друг”.
По същия начин се чувства, да речем, "кастата" на компютърните инженери, която не иска да дели живот с "кастата" на селскостопанските работници. И т. н. Но нека отидем една стъпка по-нататък. Въпросът не е просто в самото различие, както си мислим. Въпросът е в това, че съм се озовал до някой, когото не съм избрал. Всъщност точно толкова се дразним днес от чистите българи наоколо, но просто нямаме език, на който да го изкажем. Това е консуматорската етика: искам да си избирам съ-човеците. В територията те ми се случват, в мрежата си ги поръчвам.
Защо неолибералният модел не „работи” у нас? Ако го разгледаме исторически, има периоди и места, в които е работил чудесно, но у нас – не. Или това е привидно, доколкото в България държавата и капиталът са се оплели като Лаокоон и синчетата му със змиите?
Нека припомня как употребявам термина „неолиберализъм”. Това не е системна теория, а политическа практика от Тачър и Рейгън насам, свързана с дерегулация и приватизация. „Неолиберален модел” наричам не минимизирането на държавата в полза на пазара - такъв е класическият либерализъм. Неолиберализмът впряга държавата да работи за едрите частни интереси. Например изливането на държавни пари в закъсалите банки или приватизирането на социалните услуги са такъв ход. Ако приемеш такова определение, то си прав за привидността - ще видиш, че ние сме една образцова неолиберална икономика. Виж първите компании у нас, много е поучително (думата "олигарх" хората употребяват леко в този смисъл - частник, зад който стои държавата). Май дори сме по-напред от англосаксонците. Частни интереси са приватизирали различните монополи, наследени от социалната държава - разчитат на гарантирани от закона постъпления, например пенсионни фондове, болници по здравна каса, да не говорим за общините, където много населени места с тъжна ирония си присвояват титлата "частен град". Да не отваряме темата КТБ. През 90-те този модел наричахме входно-изходна икономика: някой монополизира снабдяването на предприятието, после изкупува продукцията, а вътре бачкат едни нещастници, които отвреме на време скандират "да живее демокрацията!". Доста сме напред с материала, всъщност. Само не знам само дали да се радваме на това.
Ако някой нещо – crèmedelacreme@abv.bg
