Блестящият културен антрополог в беседа с Цветков от серията „Crème De La Crème” – за своето поколение, идентичността ни чрез това, което потребяваме, и защо десните управления обикновено са най-здрави.
В какъв интелектуален момент те хващам?
Разсъждавам над моето поколение - аналога на късните бейби буумъри, родени между 1955 и 1965. Наричам това поколение „монументално”, защото това са хората, живели при най-щедрата социална държава, в най-спокойното детство и най-големия растеж – не само в България, в целия свят (писах за това в "Култура", Поколението което изяде бъдещето на децата си). Има известна пищност в културата през това време - филмови суперпродукции, 1300-годишнина, траки, космонавт, какво ли не. През това време населението на планетата се удвоява, а до края на нашия живот най-вероятно ще се утрои. Растеж във всякакви посоки - научни открития, нови уреди, хората се сдобиват с телевизори, хладилници, компютри. Какво да кажем, разглезеност, исторически шанс? На Запад често пишат, че това поколение оставя на своите деца една разграбена, егоистична среда, овълчен свят.
Накратко – консуматорски.
Ние изконсумирахме благата на социалната държава и оставяме на децата един несигурен свят на социалния дарвинизъм, където от повечето хора вече просто няма нужда - всеки се бори сам за себе си.
Какво липсва? Държавата да спонсорира социалната мобилност?
Това е очевидно. През първата модерност има ясна стратегия за това как от периферията да стигнеш до върха. Все по-трудно е това в днешните елитарни американски или френски университети. Вземи България: как може едно дете от провинцията да дойде в София да учи и да плаща наем? Обикновено работят на пълен работен ден, което прави ученето малко условно. Освен ако не са от богати семейства - а те накрая успяват и да ги пратят в чужбина. Не е става въпрос само за нашата комунистическа уравниловка и нейния провал: проваля се системата от държавни университети от епохата Рузвелт, под въпрос са френските принципи на републиката. Нещо се промени със света, преминахме от недостиг на всякакви неща - стоки, информация, забавления, работници - към свръхнаситен свят, където и конкуренцията става свръхжестока. Конкуренция не само на таланти, а на родителски възможности, на държави, откъдето идваш, на мрежи за взаимопомощ, какво ли не. Един турбо-капитализъм, където всичко е повдигнато на квадрат. Разклатена е базовата ни вяра, възпитана от монотеистичните религии: от всяко човешко същество има нужда. Веднъж нацизмът го проигра силово, унищожавайки излишните хора, а комунизмът ги мобилизираше със сила да строят заводи и космически ракети. Днес неолибералите ни възпитават просто в безразличие - има едни излишни хора, да се оправят както могат, да измират, ако се може по-тихичко. Те пък взеха да се палят...
И каква връзка има това с поколението, за което говореше?
"Поколение” е художествено понятие, както народ или идентичност например. Позволява ти да говориш субективно за историята, да мислиш себе си в една рамка с важни и необратими събития и хора. Малко като астрологията или психоанализата.
Защото е митологема?
Да. Трябва ни тази съдбовност на биологията - идея за едновременно раждане, едновременни любовни трепети или приближаваща смърт - за да кажем нещо за духа на времето, за нагласите, за желанията и разочарованията.
За Zeitgeist-а.
Понякога има едно събитие, което оформя всичко останало, по Карл Манхайм, прави поколението от потенция - реалност. За нас то беше “преходът”, революция в етимологическия смисъл на оборот, преобръщане с главата надолу. Някои хора хукнаха да емигрират, после се върнаха, други смениха професиите - художествен критик става художник, журналист - политик, деец на партията - едър капиталист. Мнозина се разведоха, други се изпокараха.
Ето ти я новата социална мобилност (смях).
По-скоро срив. Имало го е и в поколението на баща ми, преживяло идването на комунизма, когато студентът-ремсист влиза на изпит и оставя многозначително пищова си на бюрото пред професора, който ще го изпитва.
Но революцията на сакралната 1989-та все пак не беше така идеологическа.
Това беше революция на консуматорите. На хора, които искаха и у нас да имаме нещата, които имаха връстниците ни на Запад. Не знам дали някой искаше да въвежда у нас протестантската трудова етика, например; не знам дали си представяхме, че в страните, за които мечтаехме, студентите излизат вечер не повече от веднъж седмично, а в Англия живеят на 15 градуса през зимата, за да пестят газ. Ние се социализирахме през 70-те, когато Изтокът срамежливо започна да се отваря към Запада (младежкият фестивал в София 1968, Хелзинкското споразумение 1975). Пост-Хрушчовският социализъм се състезава със Запада не само по хладилници и домати, но и в популярната култура. През 70-те години процъфтяват “Балкантон” и “Златният Орфей”, властите настояват рокът да се пее на български, за да се различава от западните образци. И, разбира се, телевизията – ние сме първото поколение, бавено от телевизор. Колкото и идеологическо да беше нейното съдържание, медийната й форма подкопава политическия контрол, защото публичното пространство е приватизирано, погълнато от домашното. Гледаш военния парад, но вкъщи, с биричката и братовчеда, играеш карти…
Мултитаскинг! (смях)
Разбира се. Че и дори имаш възможност да попържаш говорителя от време на време.
Едно отклонение: струва ми се, че специално в попкултурата и в модата до края на 60-те сме били почти напълно „навреме” със западния свят, но през следващите десетилетия постепенно изоставаме трагично. А днес опипваме и дъното – цели прослойки са роби на нагона за придобиване и консумация, за самоосъществяване чрез притежание.
“Изоставането” трябва да е в кавички: няма състезание в културата, има по-силни и по-слаби желания, генерирани от големите културни центрове. Ние сме провинция - както с Елпром, така и с Балкантон. Въпросът е каква роля играеше комунистическата забрана на западните неща. Според психоанализата желанието е пропорционално на забраната. Нямаше банани (които възприемахме като западни!), затова, когато падна стената, източногерманците се хвърлиха да купуват банани и западните ги нарекоха ги Bananenfresser, бананояди. Няма дънки, искаш дънки. В едно сравнително задоволено общество (където никой не умира от глад) битката е за символични неща, за марки. И мега-марката за нас беше Западът. По нашето радио звучаха Щурци, Гривни, ФСБ, но радио “Лаксембърг” е съвсем друго - макар че пращи, глъхне, заглушават го.
Ще се съгласиш ли задочно с Георги Марков, който критикува горчиво-иронично нашата „западна вещомания” от 70-те?
"Вещомания" е термин на комунистическата идеология. Това, което става около 70-те, е замяната на гражданина-производител с гражданина-потребител, и това е в целия развит свят. Нека подчертая: когато казваме „консуматор”, казваме „индивидуалист”, човек, свободен от връзки с околните. Производителите трябва да се изучават, да се организират, за да се борят за правата си, да следват някаква дисциплина – докато консуматорът влиза в магазина и ако не му харесва, отива в другия; пък ако трябва, и ще емигрира. Защо става тази замяна? Изчезва масовото производство, индивидуализира се процесът на труд, всеки влиза в частни договорки с работодателя, гъвкаво работно време, изчезва идеята са кариера и работа доживот... Идентичността ни постепено се отмества от това, което работим, към това, което потребяваме. Питате един младеж: кой си ти? Няма да ви каже „аз съм работник в кол център”, а ще каже „аз съм фен на Толкин и играя елф в LARP-ове през уикенда”.
Каква отговорност носи твоето поколение за провалите през последните 25 години? Може ли изобщо да се вменява вина на цяло поколение?
Този мотив звучеше много силно - особено през размирната 2013. Ние се провалихме, ние бяхме наивници, ние допуснахме един лош капитализъм. Както казах, поколенческата идентичност се актуализира през екзистенциални кризи: усещаш, че идва време да си отиваш, обръщаш се назад. Дали тогавашните 30-годишни (плюс-минус) са виновни за бандитското разграбване на държавата? В плана на въображението вече казахме: това бяха хора, които си представяха Запада като царство на консумацията, където бананите растат по уличните стълбове. Като място, където всякакви социални неща са отживелица и частният интерес е цар. Граби, бъди егоист - и ще бъдеш същински демократ. Дали това е непознаване на историята, дали им бяха промили мозъците с марксистка пропаганда, която твърдеше, че социалните политики са измислени в Съветския съюз - не знам. Но демокрацията, към която се стремеше тогава България, беше карикатура. На всеки да се върне парчето земя, на един магарето, на друг тухлите, на трети кофа гюбре - и невидимата ръка на пазара ще ни поведе напред. Small is beautiful - този лозунг на хипи-икономиката от 70-те по странен начин се съедини с неолибералния дух на 90-те и България беше направена на парчета.
И пак: твоето поколение беше в епицентъра на тази тибериада, на тази оргия на придобиването. Защо то не извърши промяната?
Ако се взреш в отделните сфери, ще видиш, че 30-годишните всъщност бяха използвани от едни малко по-стари хора, които ги избутваха напред. Зад Виденов (1959-) беше Лилов, зад Филип Димитров (1955-) - двете значително по-стари борещи се крила в СДС. Медиите бяха овладяни от родени през 30-те и 40-те, които дойдоха с 30-годишни заместници. Поколенческият обрат беше доста патриархален. Затова пък пололението се разля по широчина и завладя нововъзникващите територии. Вземи най-едрия бизнес, повечето от големите са родени 1955-65. Или съвсем нови сфери като НПО-тата, които бяха начин за хора, застрашени да загубят работата си в университетите или института за БКП, да създадат малки, частни социални предприятия. Почти всички са разположени между Красен Станчев (1955-) и Иван Кръстев (1965-). Същото е със социологическите агенции - нов играч на публичното поле; повечето от създателите им се разполагат между Андрей Райчев (1955-) и Боряна Димитрова (1961-). Поколението на екстензивния растеж отново реши проблема си екстензивно.
Ще кажеш ли, че консуматорското изграждане на това поколение му попречи да бъде реформаторско? Т.е. надделя поривът да получаваш и най-вече да потребяваш, а не да ке грижиш за промяната в социални и мисловни модели?
Не, реформа имаше и то много болезнена. Но наместо да се променят старите институции и предприятия, тенденцията беше към фрагментиране, всеки да създаде своя малък бизнес. Спомни си роенето на партии през 90-те, спомни си регистрираните фирми, които в един момент надхвърлиха два пъти населението на страната. Духът на индивидуализъм и егоизъм, разбира се, също има своята роля - идеологически всичко това се представяше като бунтарство и под звуците на рока, с който поколението се идентифицира и до днес. Новият индивидуализъм се надгражда върху балканската традиция: неспособността хората да се организират в големи групи.
Не мога да се съглася съвсем. Виж какви чудеса е направил индивидуализмът в протестантския свят.
Протестантството е индивидуална отговорност, но заедно с това и колективно действие. Става дума да се отхвърли опеката на църквата и легитимираната от нея феодална власт и гражданите сами да се организират за решаване на проблемите. При нас опеката на комунистическата идеология и власт бяха отхвърлени, но самоорганизиране не последва. Последва бягство - кой накъдето му видят очите. Протестантството е друга работа, бих търсил по-скоро паралели на 1989-а с това, което наричат “духът 1968-а”. Епоха на растеж посред "славните 30", все по-голяма материална задоволеност и много, много деца.
Защото искрата на бунтовете в Париж 1968 е свързана тъкмо с многото деца и това, че няма достатъчно места в университетите?
Да, но главното е купонджийският дух на епохата. "Забранено е да се забранява", гласи един от лозунгите. Впрочем сексуалността е много важна – бунтовете в Нантер почват с това, че момчетата опитват да влязат в общежитията на момичетата. Но този индивидуалистичен, хедонистичен дух се преобръа парадоксално в неолиберални политики, свързани с пластичност на правата, дерегулация, персонализирани договорки, флексплоатация (флексибилност + експлоатация). До вчера Европа се управляваше от хора, влязли тогава във властта. Нека уточня как употребявам думите: неолиберализмът не е просто пазар, това е приватизиране на социалните функции на държавата: частната болница е пазарен субект, приватизираната болница, която е финансирана от здравната каса - неолиберален. В САЩ има дори частни затвори; Русия изстреля космическа ракета с реклама на "Пица Хът".
Едно зловещо laissez-faire.
Именно. Люк Болтански, важен френски социолог, писа, че днес всъщност са осъществени идеалите на 1968-а. Но не в смисъл на левичарска утопия, а на неолиберална фрагментация на обществата. Т.е. хубаво е да гледаме зад идеологическите заявки - структурата на социалните движения. През 1989-а основният девиз беше битка с "привилегиите". Разбира се, старите комунистически привилегии бързо бяха премахнати, само че се установиха частните монополи, които феодализираха икономиката. Който опитва да прибие в нов бизнес, знае за какво говоря. Революцията не само изяжда децата си, тя преобръща с хастара навън собствените си цели - от Френската революция, която ражда империя, до протестите 2013, които увековечиха властта на ГЕРБ.
За протестите – след малко. Сега ми е по-интересно да вникнем по-дълбоко в тенденцията да се руши социалната държава.
И преди социалната държава, тъй както тя почва със законите за бедните в Британската монархия или социалното законодателство на консерватора Бисмарк, има различни форми на грижа за населението, което в последна сметка е основен ресурс и за икономиката, и за армията на съответните режими. Модерната епоха просто превръща актовете на благоволение в права и разширява все повече техния спектър (например образованието се иззема от църквата и става държавна грижа). Постепенно ще се появят права на почивка, на нормиран работен ден, та дори на съхранение на културната ти идентичност. Какво става днес? Първо политиката е тотално маргинализирана от икономиката - една глобална машина, която вече никой не може да контролира. В дивата планетарна конкуренция всеки опитва да снижава социалните стандарти, за да примамва капитали и да обещава по-високи печалби на номадските инвеститори. Социалните неща са първото, което се жертва - наред с природата, здравето, качеството на живот. Всяка социална съпротива се обезсилва с аргумента „няма как, глобализация, конкурентите ни ще предложат по-добри условия”. Резултатът е взривоопасен - все по-големи разлики, все по-малко струва човешкият живот, и все по-вероятно е онзи, който е загубил усещане за ценността на живота си, да се опаше с бомби и да се гръмне на някое публично място.
Т.е. снижаваме социалните стандарти не само ние, а голямата част от планетата?
Точно така. Нали забелязваш, че магазините вече практически нямат почивен ден? Много удобно за нас, консуматорите, но дали е така за онези, които работят там? Все по-голяма част от планетата днес живее на повикване (пак темата производители-консуматори). Другият момент, това е една удивителна концентрация на ресурси и власт. Мега-центрове управляват потоци от пари, хора, информация, власт. Лондон, Шанхай, Сингапур... Градове-империи, освободени от територията си. Трябва да се включим и ние в глобалната игра, добре. Представи си например, че България поиска да влезе в глобалния бизнес на висшето образование. Не ни знаят особено, езикът ни неразбираем, азбуката екзотична, градовете отвратителни за живеене. Но да кажем, че решим да опитаме - първото, което следва, е да концентрираме силите в няколко университета, с акцент върху пак няколко научни направления, в пак няколко симпатични кампуса. Какво направихме ние? Оставихме нещата на невидимата ръка - всеки основава университет където пожелае, всеки ден се произвеждат по двама професори, а членовете на тайните служби са си извоювали привилегията да защищават засекретени дисертации. И какво ще контурираме така? Дори нашите студенти ще избягат, камо ли да дойдат много чужди. Разчитаме на подбиване на качеството, тъй да се каже по-евтини (най-вече откъм усилие) дипломи - докато съвсем угаснем.
Можем да развиваме университетски туризъм (смях). Но всъщност не е много смешно - това си е обикновен „образователен” кич.
Основната тема за мен си остава концентрацията. Много хора да бъдат мотивирани да работят за едно голямо нещо, ако ще да е завод, бранд, университет, филмова продукция. Концентрация значи власт, власт значи легитимност, легитимност пък значи усещане за справедливост. Големите фирми не ни изглеждат легитимни днес, защото са непрозрачни, собствениците им са съмнителни, парите им са в офшорки. Оттук центробежните сили. А фрагментирано общество няма как да не бъде победено в глобалното състезание.
Това значи ли, че в политически смисъл най-добре би било да управлява някакъв центристки модел? С всичките му там културни стратификации?
Разбира се, държавата трябва да се върне - не с петилетни планове, а така, както става това в страните от континентална Европа. Но може да регулира пазарите така, както винаги досега е правила. Когато се вдигне разумно летвата пред някаква дейност, тенденцията е да се вдигне и качеството – но, разбира се, онези, които не могат да прескочат, ще недоволстват, а една популистка власт веднага ще клекне пред исканията и ще свали отново летвата. Защо нашите власти винаги са популистки настроени.
Защото в някакъв по-общ смисъл са нелегитимни ли?
Абсолютно. Като почнем със самия край на комунизма, когато наместо Хавел и Валенса, нашите първи стъпки по свалянето на комунизма се направляваха от апартамента на Андрей Луканов. И се стигне до днес, когато така и не можем да излъчваме легитимни лидери, които после да слушаме. Впрочем проблемът с популизма е, че кокото повече отстъпваш, толкова повече стават исканията. Здравата държава не е ляво образувание, точно обратното, най-здрави обикновено са именно десните управления. Традиционната десница мощно се бори за националното "ние" на глобалната сцена - Меркел ходи по два пъти годишно в Китай, за да си продава мерцедесите. Дори не говорим за сигурност, армия или за спасяването на банки в последните години. Идеята за това, че силната държава е лява, идва от неолибералните мислители, които смятат, че държавата трябва да е подчинена на бизнеса, не да го контролира. Неолибералният модел търпи все по-сериозна критика от традиционната десница, която вярва, че капиталът трябва да се грижи за хората си, създава им пенсионни системи, строи им общежития. За това припомних десния Бисмарк, баща на социалната държава в Германия. Това, което се случи през 80-те - под мотото на Маргарет Тачър "Няма такова нещо като общество, има само мъже, жени и техните семейства" - е откъсването на богатството от териториите. Богаташът мести с едно кликване на мишката парите си от Бразилия в Тайланд. Тоя стачкува - ами ще внесем работници от Източна Европа... За кратко това даде тласък на икономиката, но вече се виждат катастрофалните му последици и много хора, включително десни, отрезвяват. Тая глобална вътрележка, при която украинци търсят работа в Полша, поляци - в Англия, англичани - в Америка, тя дестабилизира света. Отчаяно се търси някаква нова форма на лоялност - дали нацията ще се върне, дали религията, дали етносът, дали наднационални цивилизационни образувания като ЕС...
И защо не я намираме?
Върху това си блъскаме главите от известно време. Постмодерната медийна среда със сигурност има роля - хората се разгорещяват повече от израза "турско робство", отколкото от това, че ще им отнемат част от здравните услуги под формата на втори здравен пакет. Диви страсти около паметници, възпоменания. Това не е вече политика, а някакъв низ от раздразнения. Не знам. Имам песимистичното усещане, че днес хората все по-малко искат да живеят заедно. По-важен ми става далечният от близкия. Работя по интернет за фирма в Австралия, гледам американски филми - дори ДДС-то, което ме свързваше по-рано с фискалната родина, днес заобикалям, пазарувайки онлайн. Физическият ми съсед има все по-малко значение, той само ме изнервя, не разбирам защо да споделям данъците си с него, чудя се как да се разминавам безконфликтно в пространството, срам ме е от културата му, неприятни са ми шумовете и миризмите, които идват от апартамента му...
Заради виртуализацията и, хм, новият Homo Retis? Последното си го съчиних сам – „човекът от мрежата”, щот древните нямат дума за Фейсбук и привидно сприятеляване.
(смях) Да, не знам как ще е падежът, латинският ми беше отдавна. Само не абсолютизирай интернет - става дума за разни видове мрежи - търговски, културни, миграцинонни, терористични, какви ли не.
И какво следва от тезата ти за далечния човек?
Много просто: постепенното разпадане на територията, която ни създава усещане за заедност, за някакво "ние", което няма логическо съдържание, просто всички ние тук, в тази територия. Днес homo retis, ако те цитирам, живее в геометрия, подобна на индийското кастово общество: по-близък си с брамините на хиляди километри, отколкото с недосегаемите от собствената ти улица.
Crème De La Crème: проф. Ивайло Дичев (част 2)
Ако някой иска да сподели нещо - cremedelacreme@abv.bg
